www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
Великият фокусник Фити разтвори големия си шарен чадър и от него се посипаха звезди – едри и блестящи. Той седеше на един стол под чадъра. Преметна левия си крак върху десния и се засмя доволно. Звездите се отронваха от ръбовете на чадъра и се спускаха плавно надолу. Кацаха по раменете му, по ръцете му, заплитаха се в косите му, а след това се стопяваха като снежинки върху печка.
– Много ми е хубаво! – протегна се блажено фокусникът. – Да те вали дъжд от звезди – какво удоволствие!
И засвири с уста игрива песничка. Той знаеше, че хиляда любопитни очи го гледат с изумление, защото децата от околността се бяха натрупали от другата страна на оградата и се опитваха да видят последното му изобретение. Надигаха се на пръсти, протягаха вратлета, гледаха с половин оченце от някоя дупка. По-големите деца се бяха покатерили върху оградата.
Фити седеше важно на верандата пред чудноватата си къща, потънал удобно в мекия си стол и се правеше, че не ги забелязва.
– Фити, моля те, донеси този чуден чадър на тържеството в училище! – долетя до ушите му момчешки глас, но той нарочно извърна главата си в обратна посока без да отговори.
След кратко мълчание малчуганът с рошав перчем и любопитни очи се обади отново:
– Фити, моля те, научи ме как се прави такъв чадър!
Фити пак се престори на глух.
– Поне ми кажи това фойерверки ли са или бенгалски огън? – продължи момчето.
Фити мълчеше загадъчно.
Тогава се обади един русокоско, който се обърна към момчето с перчема:
– Не ти отговаря, защото се страхува да не се научиш да правиш фокуси като него!
Това беше вярно. Фити искаше да бъде единственият фокусник. Само на него да се възхищават и да го почитат като велик вълшебник.
– Ех, да имахме такъв чадър на празника в училище! – въздъхна малчуганът с рошавия перчем. – Бих го направил и сам ако знаех как…
Едно мъничко-мъничко момиченце, едва пораснало две педи от земята, не се стърпя, промуши се през оградата и се запъти към Фити.
– Дай звездичка! – бърбореше то, протегнало напред пухкавата си ръчичка.
Фокусникът се намръщи.
– Дай, дай! – настоя момиченцето.
Децата от оградата се обадиха развълнувано:
– Дай поне на него, Фити! Виж го колко е мъничко!
– Не може! – отсече фокусникът. – Ако дам на него, ще поискате и вие. Тогава за мене какво ще остане?
Като каза това, Фити скочи от стола и сви чадъра. Звездите изчезнаха. Стана мрачно. Фити се скри в къщата си, а децата си отидоха натъжени и цяла нощ сънуваха, че плачат, а сълзите им бяха едри и блестящи като звездите, падащи от чадъра.
Затова пък тази нощ Фити въобще не заспа. Още преди да си легне, някой позвъни на вратата му. Беше пратеник от Съвета на Фокусниците. Викаха го на изпит. Фити се ядоса, но нямаше право да откаже.
Когато влезе в изпитната зала – същата, в която преди две години издържа изпита за фокусник, Председателят на комисията го изгледа строго през големите си очила и каза:
– Изглежда си забравил Първият и НАЙ-ВАЖЕН Закон на фокусниците!
Фити се помъчи да си го спомни, но не успя.
– Давам ти право да помислиш пет минути! – каза Председателят и погледна часовника си.
Разгневен и изнервен Фити започна да напряга паметта си.
Когато стрелките отброиха пет минути, удари звънко чукче. Фити още не си беше спомнил Закона. Писаха му двойка. По-точно всичките седем професора от комисията му писаха двойки – значи седем двойки наведнъж.
- С такива оценки никой няма право да бъде фокусник! – каза Председателят, взе фокусническия му диплом и го хвърли в коша за боклук. Там той се самозапали и изгоря.
Фити избяга от залата. Беше бесен от яд. Не му се искаше да повярва, че вече няма да прави чудеса. Тичаше към къщи, ругаеше, хлипаше и дори плачеше. Препъна се в стълбите и се стовари на пода. Тогава видя чадъра – сгънат и изправен до вратата. Бързо го разтвори, но…. от него не се посипаха звезди. Разбра. Вече не беше фокусник. Просна се на земята и се разплака на глас. Големи, солени сълзи се стичаха по бузите му като ручеи.
Тогава изведнъж си спомни Закона: „Всяко изобретение трябва да служи на хората и да им доставя радост”!
***
