Упоритият крал

Имало едно време един крал, който бил много упорит и понеже бил крал, винаги правел каквото си искал.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал постоянно той. Затова хората го нарекли: „Ще правя каквото си искам!"
Веднъж жена му, както гледала през прозореца, казала:
— Я виж, ваше величество и мили мой, железната ограда на двореца май ще трябва да се боядисва. Ще наредя да повикат бояджиите веднага да я боядисат.
— А, не! — казал кралят. — Аз сам ще я боядисам.
— Сигурна съм, че бояджиите ще свършат по-добра работа — отговорила кралицата.
— Ще правя каквото си искам! — казал кралят.
И той взел малко боя, една четка, сложил си короната и хубавата червена мантия, излязъл навън и започнал да боядисва. През това време покрай него минавали хората, които отивали на покупки, а врабчетата подскачали наоколо и си търсели трохички.
По-късно, един прислужник донесъл чиния със сандвичи, дал я на краля, а той я оставил на земята до себе си. Ала ония лакоми врабчета издебвали, когато кралят не гледа и му изяли сандвичите.
Точно тогава дошла кралицата.
— Ох, че си лош крал! — извикала тя. — Бива ли да боядисваш оградата с хубавата си червена мантия! Ами нали ще я изцапаш! Да ти дам една работна престилка.
— Не искам — казал кралят. — По си ми е добре с мо¬ята мантия Ама ще я изцапаш с боя! — казала пак кралицата.
— Не ме интересува! — отвърнал кралят. — Ще правя каквото си искам!
— Това, което искаш — забелязала кралицата — е работна престилка или дълга ръка, за да не се цапаш.
— Да, да, зная — отвърнал кралят. — Само че нали не мога по собствено желание да удължа ръката си? Все едно, вече привършвам, защото трябва да ходя в зоологическата градина. Главният пазач обеща да ми подари някое животинче.
И кралят оставил четката, целунал за довиждане кралицата и се запътил към зоологическата градина.
Щом стигнал до подземната железница, решил: „Ще взема влака." Отишъл на касата, купил си билет и заслизал с ескалатора. Като поставил ръката си на перилото, забелязал, че то се движи мъничко по-бавно от стъпалата.
— Гледай ти, чудна работа! — казал кралят на мъжа до него, който също слизал надолу.
— А, перилата винаги вървят малко по-бавно — отвърнал мъжът. — Не зная защо.
Когато отишъл на перона, там имало голям наплив от хора, които веднага искали да се качат на влака. Ау, каква блъсканица била! Влакът потеглил препълнен. Кралят едва можел да се помръдне. Един мъж го бил настъпил по крака, а една дебела дама с пакет го притискала отзад.
— Хайде де, отместете се малко, ваше величество! Просто ще ни смачкате!
— Вие ще ме смачкате! — казал кралят. — И моля, не стъпвайте върху пръстите ми!
— А вие премазвате моите пръсти! — извикала дебелата дама. — Моля, веднага се дръпнете!
— Ще правя каквото си искам! — отвърнал кралят.
– Ама че грубиян! — възмутила се дамата.
— Без да искам — оправдавал се кралят. — Какво да правя, като е така претъпкано!
Следващата спирка била зоологическата градина и кралят слязъл.
Когато отишъл в градината, главният пазач го посрещнал и го развел навсякъде. Кралят се забавлявал чудесно. Той видял една жирафа и един хипопотам, един щраус няколко лъва, тигри и маймуни.
Една маймунка грабнала короната на краля и побягнала с нея. Добре, че пазачът я взел обратно. После попитал краля какво ще си избере като подарък.
— Може би ще пожелаете едно лисиче? Или пък бухал, или зелено гущерче?
— Не — отговорил кралят. — Искам таралеж!
— Таралеж ли? — учудил се пазачът. — Но те са неприятни и бодливи.
— Зная — казал кралят — Искам таралеж.
— Недейте, ваше величество! — разубеждавал го пазачът. — По добре си вземете едно камилче или фламинго, или пък маймунка.
— Маймунка ли! — извикал кралят. — Никога! Тя ще избяга с короната ми. Не, искам таралеж!
— Добре тогава, ваше величество — съгласил се главният пазач. И той подарил на краля един таралеж, който се казвал Харълд.
— Много благодаря! — рекъл кралят. — Довиждане!
Той отново се запътил към подземната железница и щом стигнал, заръчал на Харълд да се хване здраво за него. Макар че имало голяма тълпа, сега никой не се притискал до краля.
„Само таралежи трябват за подземната железница" — мислел си кралят, докато се изкачвал с ескалатора.
Той се хванал за перилото и понеже стъпалата се движели мъничко по-бързо от перилото, ръката му започнала да се разтяга бавно назад, докато доста се поразтегнала! Ала кралят не пускал перилото.
„Ще правя каквото си искам!" — казвал си той.
Пътуването с ескалатора продължило дълго и ръката на кралят се разтягала все повече и повече. Ох, че го боляло! И все пак, не се пускал. Когато стигнал горе, видял, че ръката му била станала с един лакът по-дълга от другата.
Щом се върнал в двореца, отново се заловил да боядисва желязната ограда, И вече не цапал с боя мантията си, защото ръката му , била станала доста дългичка.
По едно време прислужникът отново донесъл сандвичи. Кралят ги взел и ги набол върху бодлите на Харълд. Този път нито едно връбче не ее спуснало да ги краде.
— Ти си много добър таралеж, Харълд! — казал кралят. — А пък аз много обичам да правя каквото си искам.
По ми е забавно да боядисвам желязната ограда, отколкото да седя без работа в двореца си.
Той бил много щастлив крал. Кралицата също била щастлива; защото вече не се тревожела за неговата мантия.
— О, вижте, тези лоши котки оставят следи с мръсните си лапи. А сега пак се бият!
— Джордж, Хамлет, тука! А къде е Мечо?
— Тук съм. Рисувам автопортрет.
— О, много е хубав! Моля ти се, Мечо, нарисувай ни и нас!
— Ей, Мечо, ти си нарисувал тигърчето невярно. Тигрите нямат копита. Не бъди небрежен. Тигрите имат опашка, глава с уши, тяло, четири крака с лапи и нокти, най-различни особени окраски, мустаци, мърканици и ръмжения скрити в тях и — олеле! — зъби.
А сега събери всичко наедно.
— Ау, поставил съм опашката му отпред, а главата отзад. Извинявай, Мечо!