Търся приятел

Катеричката Борина живееше на зелено борче в гората, а под борчето
един язовец си беше направил къща. Всеки би си помислил, че щом живеят
толкова близо, двамата са и добри приятели, но това не бе така. Те почти
не се познаваха. Даже не си знаеха имената и си говореха на „Вие”,
защото… Защото язовецът беше много зает – влизаше и излизаше от
дупката си, отиваше по работа, връщаше се от разходка, сутрин правеше
гимнастика, нощем лягаше да спи и въобще едва му оставаше време да
помисли: ”Колко е горделива тази катерица! Седи на боровия клон като
царица на трон и си въобразява, че мете облаците с опашката си!”
Катеричката пък търчеше цял ден по клоните, събираше шишарки,
пълнеше хралупата си като грижлива стопанка, плетеше пуловер с куки от
борови иглички и понякога й оставаше време да помисли: „Колко е важен
и надут този язовец, а пък знае само четири думи – „Добро утро” и „Лека
нощ”!
Един ден, когато язовецът се върна отнякъде си и се прибра
начумерен в къщата си, Борина се ядоса на намусения му нос и за да не го
гледа, тръгна да се разхожда из гората. От клонче на клонче, от борче на
еличка, от еличка на дъб, от дъб на бряст, от бряст на калина, от калина
на…Стоп!
Сред голямата поляна на една табела се белееше
бележка: „Обявление! Търся приятел! Дико”.
– Виж ти! – изненада се приятно Борина и на обратната страна на
табелата написа: „И аз търся приятел. Борина”.
На другия ден каквото и да правеше, все за обявлението си мислеше.
Какво ли е станало, дали го е прочел някой? И най-важното – ще си
намери ли приятел, защото колкото и да плетеш пуловери, колкото и да си
мечтаеш, без приятел се чувстваш самотно.
Въртя се насам-натам Борина, тук откъсна шишарка, оттам довлече
жълъдче, пък накрая остави всичко и хукна към полянката. Приближи
табелата, а на нея вече беше написано друго: „Искаш ли да ти стана
приятел, Борина?”
Тя веднага написа на обратната страна: „Дико, искам да ми станеш
приятел!”
На другия ден, когато изтича при табелата, намери до нея кошничка,
пълна с дъхави горски ягоди. На табелката пишеше: „Заповядай! Хапни
ягодките! Набрал съм ги за теб. Дико”
Катеричката се трогна. Хапна ягодките. После набра букетче от
пъстри цветя, остави го на табелата и написа: „Тези цветя са за теб.
Борина”.
Едва дочака следващия ден. Рано-рано дотърча до поляната и
прочете бележката на Дико: „Искам да направя нещо хубаво за теб,

Борина. Какво обичаш?”
Тя написа „Обичам да си приказвам с някого весело и шеговито.
Освен това обичам да гледам как луната се къпе в реката.”
На другия ден на табелата се мъдреше ново съобщение: „Хайде да
отидем на реката! Ще гледаме как луната се къпе и ще си говорим весело и
шеговито!”
Катеричката написа едно радостно:”Хайде!” и изтича към реката.
Беше по времето, когато слънцето вече лягаше да спи в западния
край на небето и се завиваше до уши в пурпурните си завивки. На брега на
реката катеричката срещна съседа си –язовеца. Седи и се озърта насам-
натам.
„Дано по-скоро да си иде!” – каза си Борина.
Поседяха, поседяха… Тя по-наляво, той по-надясно…
Луната се измъкна сънена от облачната си постеля и се упъти
неумита към реката.
-Ай! Ай! – чу катеричката как се вайка язовецът.
– Какво Ви е, съседе? – попита го тя учтиво. – Да не би да се
страхувате, че луната ще се удави?
– О, не! Не за това! – промърмори тъжно язовецът. – Страхувам се, че
моята приятелка ще закъснее за къпането.
Борина го изгледа смаяно.
– Вашата приятелка ли?
– Аха! – кимна язовецът.
– Онази, която обича да гледа как луната се къпе в реката ли?
– Точно тя. Познавате ли я, съседке?
Катеричката махна весело с къдравата си опашка и каза:
– Здравей, Дико! Аз съм Борина.