Тролейбус номер 75

Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квар­тала Монтеверде Векио за площада Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Яникул, ударил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал сред поля­ните вън от Рим като изтърван заек.
Почти всички пътници по тоя час били чиновници и четели вестници, дори и тия, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един гос­подин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:
— Кондуктор! Каква става? Измама! Измама!
И другите пътници вдигнали очи от вестниците и про­тестите се слели в бурен хор:
— Но оттук се отива към Чивитавекия!
— Какво прави шофьорът?
— Полудял е, вържете го!
— И това ако е обслужване!
— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя де­лото, ще дам под съд управата на тролейбусите.
Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази рабо­та, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в тоя миг тролеят излязъл дори от шо­сето и се спрял в окрайнината на една свежа и благоуханна горичка.
— У, циклами! — извикала възхитена една госпожа.
— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.
— Няма значение — отговорила госпожата, — ще при­стигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.
Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тая особена утрин и започнала да си бере букетче цик­лами.
Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като мъгла на Слънце. Един си от­къснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг от­крил зелена ягодка и викнал:
— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла
си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио
Болати.
Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:
— По дяволите!
Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват тролейбусчиите. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.
— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.
Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се от­далечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:
— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.
— Колко стана часът? — попитал някой.
— Ух, кой знае колко е късно.
И всички погледнали китките си. Изненада: часовни­ците показвали още девет без девет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрел­ките не се били движили. Било подарено време, малка до­бавка, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.
— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикла­мите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.
Всички се чудели. И при това имали пред очите си вест­ника и най-отгоре на него ясно и точно била написана да­тата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.