Трите момчета, които си търсели щастието

Три момчета тръгнали да си търсят щастието. Единият бил царски син, другият – беден селянин, а третият – син на богат баща, с много чифлици. Тези три момчета се побратимили и почнали да скитат от град на град, като питали всеки срещнат човек къде могат да си намерят щастието. Някои ги подигравали, а други казвали, че щастието се намира на върха на една планина, но никой не можел да го достигне, понеже тя била постоянно заледена. Ходили те, що ходили, и дошли до тази планина. Тя блестяла като стъкло. Трудно било в страшния студ и поледицата да се изкачат на върха й. Но те падали, ставали, и най-после, с триста мъки успели да се изкачат на върха. Сред едно заледено равно място видели голяма къща, която приличала на дворец. Отправили се към този дворец и спрели пред вратите му. Излязъл оттам един човек и ги запитал какво търсят в студа из тези стръмнини.
– Търсим си щастието – казали те.
– Е, като е така, хайде, елате след мене – им отвърнал той. – Ще ви заведа при него. Щастието е писано от Бога.
Той тръгнал напред, а те – след него. Влезли в една стая. Насред нея седял старец с бяла брада, която се спускала почти до коленете му. Той ги запитал защо са дошли при него. Казали му.
– Нима моят човек още не ви е раздал щастието?
Старецът повикал човека да донесе тефтерите. Той надникнал в тях. Там им били писани имената и чии синове са.
– Хайде, вървете си. Отсега нататък ще имате по-голямо щастие – рекъл им старецът.
Те тръгнали пак по стръмнината. Сега било по-трудно за слизане, но нямало какво да правят. Падали, ставали, разранили си ръцете и лицата, но, най-после, слезли от планината. Дрехите им се окъсали. А и в джебовете им не останало петаче. Заскитали от село на село и просили по малко хляб, за да се нахранят. Най-после дошли до един град и влезли в голяма гостилница. Поискали да им дадат хляб и гостба, за да се нахранят. Гостилничарят, като ги видял оголели и одрипавели, съжалил се над тях и им дал каквото останало от трохите на другите. Вечерта ги поставил да спят в един кокошарник. На другия ден тримата станали още в зори и почнали да мислят.
– Какво ще правим ние тук? – се питали с тъга. – Видяхме каква гостба ни дадоха – истинска помия. Пък и къде ни поставиха да спим? Трябва да потърсим някоя работа и да припечелим по някоя пара.
И казали на побратима-селянин:
– Хайде, ти днес намери някоя работа, пък после ще се редуваме всеки ден.
Беднякът станал и тръгнал из града. Нищо не умеел той, а само просел да му дадат някоя пара. Но никой не му давал, като го гледали какъв здрав и силен мъж бил. Най-после, когато влязъл в един дюкян и помолил да му дадат някоя пара, господарят рекъл:
– Залови се на работа! Не те ли е срам да просиш – такъв млад и силен човек.
Тогава момъкът казал:
– Дай де, дай ми работа.
– Ето ти една брадва – иди, насечи онзи товар дърва и ще ти платя.
Момъкът грабнал брадвата и почнал да сече дървата. Изсякъл ги до вечерта и господарят му платил десет гроша. Отишъл той в гостилницата и се похвалил на побратимите си как спечелил десет гроша. Преминали тази вечер, както дал Господ. На утрото било ред на богатския син да ходи и спечели някоя пара. Той ходел из града и где когото срещнел, все му се кланял. Той не искал да проси, а като се покланя му се струвало, че ще го съжалят като беден чужденец и ще му дадат някоя пара. Така ходил по всички улици до пладне, но никой пет пари не му дал.
– Защо ми е такъв живот, когато не мога да спечеля поне толкова, колкото оня глупав селянин спечели вчера? – казал си той.
Всред града имало една река, доста голяма и дълбока. Той помислил да се хвърли от моста и да се удави. Тръгнал по моста и все се колебаел. Ту оттук да скочи, ту оттам, но все не се решавал. Дошъл най-после до края на града и видял една къща, същински дворец.
– Оттук ще скоча, това място е удобно.
От къщата го гледала млада жена, вдовица. Тя се сетила какво иска да прави този момък, който все се колебаел. Тя начаса изпратила слугата си да го повика да дойде при нея. Слугата отърчал на моста точно когато онзи щял да се хвърли, заловил го за раменете изотзад и му казал, че господарката му го вика. Слугата го отвел при нея и си излязъл. Тя го питала и разпитвала откъде е, какво прави и защо ходи по моста така замислен. Той не казал истината, а рекъл, че бил богатски син и че баща му го изпратил да учи наука. По пътя го срещнал един разбойник и го обрал. Взел му и дрехите, и коня, а му дал тези окъсани дрехи. И сега, като дошъл в този град, останал без пет пари. Като го видяла такъв млад и личен – решила да го вземе за мъж. Тя му дала много жълтици, за да си купи хубави дрехи. Той, вместо да си накупи дрехи, веднага отишъл при приятелите си и им разправил всичко. Те радостно поръчали на гостилничаря да им приготви кокошки и пилета за вечеря. Тази вечер спали в хубава стая.
За три дни парите се свършили.
Дошъл ред на царския син да намери пари за ядене. Той излязъл из града. Тъй както ходел, се намерил на едно място, където били събрани много хора пред един дворец. Попитал защо се събират толкова хора и все големци. Попитаният го изгледал и като разбрал, че е чужденец, казал му:
– Тези големци се събират, за да изберат цар. Царят ни беше добър, ама умря. Той не остави наследник и големците решиха да изберат за цар човек, който да знае три езика и да пише хубаво.
Царският син разбрал каква е работата, но – как да влезе вътре? Стражата, която стояла пред вратите, не го пущала да влезе. Тогава той прибягнал до една хитрост. Когато три-четири коли влизали в двора, той се заловил зад едната и се вмъкнал. Отишъл при един слуга и го помолил да му донесе книга и мастило. Слугата му донесъл и той започнал да пише. Като царски син, той бил много учен. Написал писмо на шест езика и казал, че е принц. Добавил при това, че знаел за избирането на нов цар, но се криел, да не би да го убият разбойници из пътя. Ако искат големците – нека го изберат за цар. Написал писмото и го изпратил по един слуга до сановниците. Те, като видели как хубаво е написано писмото и то на шест езика, като из една уста извикали:
– Да е жив новият ни цар!
Целият дворец се разтърсил от виковете. После неколцина отишли в стаята, дето чакал, и го завели при сановниците. Когато влязъл – всички му се поклонили до земята. Облекли го в царски дрехи. След това впрегнали една златна колесница с четири коня и тръгнали из града, за да го види народът. Що имало жива душа, всички излезли да видят новия цар. Когато златната колесница минавала край гостилницата, дето го чакали другарите му да им донесе пари, че да се нахранят, те излезли и като го видели, единият от тях рекъл:
– Ха, бре, този прилича на нашия побратим.
– Мълчи бе, ако не е той – ще ни чуят и на бесилката ще ни окачат.
– Абе, как да не е той? Нима не го познаваш? Ето го – цял-целеничък. Сега не иска да знае за нас, макар че не сме хапнали трохичка днес.
Царят чул това и се намръщил. Когато се прибрал в двореца, седнал на трона и заповядал на двама войници да идат в гостилницата и да доведат вързани двамата другари. Войниците за половин час ги довели.
– Кои сте вие – попитал ги царят със страшен глас. – Я ми кажете право – откъде сте, къде сте били и какво сте правили, и какво говорехте, когато минавах край вас, пред гостилницата? Ако не ми кажете право – ще ви обеся и двамата на едно дърво.
– Царю честити – започнали те с треперещи гласове. – Ние сме от там и там. Имахме още един другар. Той беше царски син. Бяхме тръгнали да си търсим щастието. Ама, както е тръгнала работата – сега го намерихме. Който търси рога, загубва си и ушите. Днес другарят ни отиде да намери пари, за да ядем. Но той не се върна и ние останахме гладни. А пък ние, като спечелвахме нещо – всички братски го деляхме. Но, ако го пипнем, ще му кажем как се държат гладни побратимите. Прости ни, царю честити. Ние сме се припознали. Рекохме си – да не е той?
Царят заповядал да ги отвържат и да им дадат да ядат, а после пак да ги доведат при него. Седнал и той да вечеря, защото и нему му светели очите, че не бил ял целия ден. Когато отново ги довели, той ги запитал, какво желаят – да си отидат ли по домовете, пари ли да им даде, или пък искат да ги назначи за големци.
– Честити царю, първо ние ти се молим да ни дадеш войници, за да заловим нашия другар, който ни излъга, та вързан да ти го доведем тук. Ти да го съдиш за лъжата. Така ли трябва той да остави верните си другари? С толкова мъки търсихме заедно щастието – пък сега – да се крие.
– Много лошо сте намислили за него – им отвърнал царят. – А пък аз знам, че той не е лош човек. Хайде, простете му и вие, ако е сгрешил.
– Не, царю честити! Не му прощаваме, не ще го оставим. Той трябва да постои пред тебе вързан, както ние стояхме.
– Бре, глупаци, хайде, вържете ме, за да ви се угоди. Нима не ме познахте, че съм аз? Хайде сега, станете заповедници над всички големци в царството ми. Няма вече да ми носите по няколко трохи. Нека сега братски да царуваме и всички дружно да добруваме.