Той намери

Когато Лин Лей бил на около сто години, една пролет облякъл роба и тръгнал да събира зърната, изтървани от жътварите. Като се носел през полето, той пеел.
Конфуций, който тогава отивал към Вей, го видял отдалеч. Като се обърнал към учениците си, казал: "С този старец явно си струва да се поговори. Някой трябва да отиде да разбере какво може да каже той."
Дзи Гун пожелал да отиде. На края на браздата изчакал Лин Лей. Гледайки го в лицето, въздъхнал: "Нима за нищо не съжаляваш? И въпреки всичко пееш, събирайки зърна." Лин Лей не спрял и не прекъснал песните си. Дзи Гун не го оставил на мира. Накрая Лин Лей го погледнал и отговорил: "За какво трябва да съжалявам?"
-Учителю, какво е това щастие, което ти позволява да пееш, събирайки зърна?
– Основания за щастие всички имат – отговорил Лин Лей с усмивка, – но вместо това тъгуват по него. Заради това, че не съм изпитвал болка като млад, учейки се как да се държа, а като пораснах, никога не се опитвах да оставя следа в живота, ми се удаде да живея толкова дълго. Заради това, че на стари години нямам нито жена, нито синове и е близък моментът на моята смърт,
аз мога да бъда толкова щастлив. – Но нали на човек е прикъщо да желае да живее дълго и да се бои от смъртта. Защо ти си щастлив да умреш?
– Смъртта е връщане там, откъдето излизаме, като се раждаме. Така че откъде бих могъл да знам, че като умирам тук, не се раждам някъде другаде? Как мога да знам дали животът и смъртта си струват един друг? Откъде мога да знам не е ли заблуда така страхливо да се безпокоя за живота? Откъде мога да знам няма ли близката смърт да е по-добра от изминалия ми живот?