Сянката на магарето

Веднъж магарето си вървеше по пътя, но му беше кисело, защото печеше силно слънце, а наоколо нямаше никъде сянка, за да спре и да си почине. Помахваше си от време на време, с опашка, да се разхлади, но можеше ли да се разхлади в жегата с една опашка! Е, и с уши, разбира се, махаше, но колкото и да са големи магарешките уши, пак не могат да го спасят от зноя.
И както си крачеше, магарето съгледа, че сянката върви до него и му се криви. Щом то махнеше с опашка, и тя махваше с опашка, щом мръдваше с ухото си, и сянката си мръдваше ухото.
— Тъй ли! — каза магарето. — Сега ще те науча аз тебе!
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва. То почна да тича и си мислеше, че ще остави сянката сама на пътя, нека се поти в горещата пепел. Тича, колкото тича, и спря да си поеме дъх, но щом се обърна, видя пак сянката до себе си. Тя стоеше и дишаше също като жива. Магарето тропна с крак, за да я изплаши, но сянката не се изплаши, а и тя му тропна с крак.
— Тъй ли! — рече си магарето. — Аз те пазя от слънцето да не ти е жега и да не почернееш, а ти си седнала да ми се подиграваш! Ще видим тая работа!
И като махна с опашка, сплеска една муха.
Сянката нямаше муха, това съвсем ясно се виждаше, но и тя махна с опашка, уж да сплеска муха. Разбира се, за подигравка го направи. Магарето видя едни тръни в ливадата край пътя и тръгна към тях. То си бе наумило нещо и отиде право при тръните. Погледна — сянката също отиде при тръните.
— Сега ще те науча! — каза магарето. И легна върху тръните. Сянката не можа да избяга, изглежда, че не се сети навреме, и остана отдолу под магарето. Тръните бодяха много силно магарето и дори разраниха кожата му, но то лежеше и стискаше зъби, защото знаеше, че и сянката я боде и че никак не й е приятно да лежи сплескана отдолу. То си мислеше, че тъй й се пада на тази опърничава сянка, нека я набодат хубаво тръните, та да видим после дали ще има пак кураж да се подиграва на магарето и да му се криви.
Щом сметна, че е достатъчно наказанието й, магарето излезе от тръните и грипа но ливадата. Поотърси се, но още докато се отърсваше, забеляза сянката: тя стоеше до него и също се отърсваше от тръните.
— Хайде сега ми се криви! — засмя се магарето и махна с опашка.
Но сянката също махна с опашка. Магарето хвърли чифте да я удари, но и сянката хвърли чифте.
— Тъй ли! — рече си магарето. — Сега ще те науча.
И почна да бяга. Бягаше толкова силно, че сянката едва го застигаше. Тича, тича и стигна до реката. Имаше висок бряг, спря се на брега и погледна надолу. Долу синееше голям вир.
— Ще те удавя! — каза магарето на сянката.
Вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.
Засили се и скочи във водата. Вирът беше дълбок, едва се измъкна на брега, ушите му се напълниха с вода, клекна на пясъка да си изцеди ушите и тъй както си клечеше, усети, че нещо заседна на гърлото му: до него на пясъка клечеше сянката и също изцеждаше ушите си.
— Тъй ли! — рече си магарето и почна да мисли.
Мисли, мисли и но едно време усети, че чак главата го заболява, но не се отказа да мисли. Вие знаете, че магарето, като реши да мисли, винаги ще измисли нещо. То например е измислило как да яде тръни, без да си убожда езика, и това трябва да му се признае. Същински факир е в яденето на тръни.
Реши, че щом е ядосано от някого, то трябва да му се върне същото и тръгна обратно към вира. Сянката сега вървеше пред него и магарето й се смееше. Тя влезе във водата, магарето подир нея, стигнаха другия бряг, но нали той беше висок, сянката трябваше да поплува още, докато излязат. Тя клекна на сушата и взе да изцежда водата от ушите си, а магарето зад нея правеше същото, че даже и муцуни й правеше и се смееше толкова силно, че се чуваше в цялото село Черказки.
После сянката отиде в ливадите, а магарето се кривеше подире й и щом тя почна да пасе, магарето също почна да пасе. Като си напълниха търбусите, сянката и магарето тръгнаха към селото. Сега сянката подтичваше отпреде му, магарето я застъпваше по петите, а вие знаете, че никак не е приятно да ви застъпват по петите, особено при тичане.
— Душата ти ще извадя! – рече магарето на сянката.
И хич не я оставаше да се спре, ама за един миг не я оставяше даже. Туй, че се е уморил че са я заболели краката, че въздухът едва стига в гърдите й — никак не интересуваше магарето. Защото и то се бе уморило, и него го боляха краката,и нему въздухът не стигаше в гърдите, но когато едно магаре рече да а връща обидата, готово е на всякакви изтезания.
По пътя срещнаха един старец.
Сянката се спря и попита нещо сянката на стареца, а магарето заговори на човека:
— Защо не набиеш сянката си? Я виж как върви подире ти и се криви!
— Какво да я бия — каза старецът. — Нали н я нося на гръб.
— Да, но когато сянката те обижда и ти с криви, не трябва да я търпиш! Ние магаретата тъй мислим.
— Твоя си работа — каза старецът. — Сянката си е твоя.
— Ще й извадя душата — рече магарето. Цял ден вървеше до мене и ми се кривеше. Ни магаретата сме много чувствителни.
И пак погна сянката си.
По едно време усети, че нещо се скъса в него, че повече няма да може да преследва Сянката си. Но и сянката едва се крепеше на краката си, и както тичаше, се строполи в крайпътния ров. Магарето падна до нея — чувствуваше, че ще умре.
— Тъ-ъ-ъ-й! — рече магарето. — Аз ще умра, но и сянката ще умре!
И умря.
Защото беше магаре, а вие знаете, че магарето, като си науми нещо, веднага го сторва.