Самотният бор

Ей го там, горе – на най високия зъбер. Стои гордо, величествено, а около дънера му – ситно лековито биле. Билката от непристъпната скала е чудотворна, думат хората от този край, но до нея трудно се стига. До там отиват най-смелите, най-преданите.
Стигнал ли е някой до гордия хубавец, дето устоява на бури и ветрове?
Послушайте!
Живял по тези места левент овчар. Той припкал пъргаво със стадото си, ветреел се перчемът смолисто черен на ваклото му лице. А когато приседнел край някоя скала за отмора, пръстите продължавали – ту кавала ще изписва, ту хурката на своята любима. Тачили го всички от малкото балканско селце. Жените се кръстели и молели Господ здраве да му дава, защото свирните му благост разливали по жилите им! Не една мома спирала дъх да го послуша, щом засвирел, и с въздишка гласно признавали – меден му е кавалът.
Обичал Богдан лична хубавица – Радойка. Мерела тя хубост с цветята, от звездите по-ясно греела, от слънцето по-светела. Като тръгнела с шарените стомни за извора, младите въздишали по хубостта й, а старите скланяли чела пред скромността й…
Били черни години за българите. Тежък станал животът им. За земята се плащало, за въздуха данък се вземало. Хората срещали само османски чалми и погледи, пълни с омраза. Пустеели улиците, заглъхвали светли надежди.
В тези вилаети виреел свиреп и алчен бей. Той отвлякъл в харема си личната хубавица Радойка. Минали години. Нито блясъкът, нито заплахите могли да склонят българката да приеме чуждата вяра и да залюби бея. От мъка ли по загубената свобода, или от жалост за любимия тежка болест я приковала на легло. Не се чували вече и песните на Богдановия кавал.
Идвали знахари, лечители от вилаета, но нищо не помагало. Обявил беят, че който излекува неговата най-обична жена в харема – Рама, ще го възнагради богато. Дошла вестта и до овчаря. Много билки познавал той и да лекува МУ идело отръки. Явил се момъкът при бея. Посрещнал го той любезно и още по-любезно задумал:
– Моята най-хубава от всички хубавици е вече дълго на легло. Изцери я, момко, пък каквото пожелаеш, халал да ти бъде!
Момъкът добавил смирено и някак без ищах:
– Добре, аго, но моите церове не помагат на тогова, когото очите не са видели.
– Е – рекъл беят, – щом е така, нека бъде волята ти!
Прекрачил овчарят прага на харема, а там в сърма и коприна тлеела тя – Радойка, неговата светла звездица. Пот избила по челото му, краката му загубили земята под себе си, но ласкавата й усмивка, със сетни сили събрана, го озарила и чудотворна сила рукнала по жилите му.
Твоята най-хубава жена, аго, ще бъде здрава, но за това ще трябва билка от най непристъпната скала, където никой не е успял да стигне досега. Какво ще получа за това?
– Каквото пожелаеш, момко – властно отговорил беят.
– Запомни добре своя обет, аго! – казал овчарят и напуснал харема.
Светла радост озарила лицето му. Стъпките му станали по-леки от вятъра. Литнал Богдан към непристъпната скала, където само орлите властвали и самодивите кичели главите си с бялата самодивска трева. Набрал той рядкото биле и го отнесъл в харема. Не минало много време и чудотворната билка вдигнала болната на крака. Възвърнала руменината на лицето й, блеснали отново зелените й очи. Екнал гласът й като сребърна камбанка, Дошъл денят на отплатата. Кажи, млади овчарю, колко жълтици искаш? Шепа, две, цяла торба, колкото желаеш ще получиш. Ако и това не стига, със сърма и коприна ще те натоваря, най-богатия тук ще те направя.
– Не, аго, не ти искам нито шепа, нито две, нито торба злато, не ме товари ни със сърма, ни с коприна. И богат да бъда не желая. Стига ми моята гълъбица, обичната ми Радойка, която ти ми отне преди години, а с нея и радостта ми. Нея искам да ми върнеш!
Беят го гледал изумен. В душата му пламнала ярост. В очите му горял огън.
– Добре – сърдито промълвил беят, – само че утре ще я получиш.
На другия ден Богдан получил мъртва своята любима.
Понесъл я той на ръце. Гордо с твърда крачка се отправил към непристъпната скала.
Вятърът го брулел, плющели смолистите плитки на Радойка, обгръщали му снагата, а на лицето й греела усмивка…
Там, на скалата е посята голямата обич на двама млади и от нея е поникнал величествен бор, а около дънера му – ситно лековито биле.
Когато новата луна покаже своя сърп над скалата, людете реели поглед нагоре, към самотния кичест бор и по обичай си пожелавали голяма обич и здраве!