Ридаещият тотемен стълб

Онзи, който никога не се мръщи, бил вожд на Северния остров.
Хората от племето хайда били щастливи, защото той бил много мъдър и живеел в мир с племената от околните острови. Старият вожд усещал, че Великият дух е благосклонен към своите деца, докато те живеят мирно и тихо и убиват птици, животни или риба само когато са им нужни за храна и облекло.
Веднъж един разузнавач съобщил на вожда, че на остров Тану има хубави едри елени и той наредил да се подготви голяма ловна група. Преди да се издигне слънцето, седем големи лодки, натоварени с ловци, потеглили от Северния остров към Тану. Заедно с тях тръгнали и многобройните синове на вожда и двамата му внуци. По залез слънце лодките стигнали до Тану. Скоро на края на гората лумнал огън, запален чрез триене на пръчки.
Когато слънцето отново се появило, ловците тръгнали да търсят елени. Вождът оставил двамата си внуци в лагера.
— Добре да пазите огъня — заръчал им той. — По-лесно е да се поддържа огън, отколкото да се запали нов.
Но през нощта, когато вождът и ловците се завърнали в лагера, огънят бил угаснал. Наоколо били разхвърляни овъглени трупи и клони. Нямало и следа от искри. Двете момчета не се виждали никакви. Бойците ги намерили да се крият в храстите.
— Защо изпуснахте огъня? — попитал строго вождът.
— Жабите го изгасиха — казало по-голямото момче с ратреперан глас.
— Така е — съгласил се другият внук. — Докато носехме дърва, намерихме огромна жаба. Хвърлихме я в огъня. Тя се наду и се пръсна, та решихме да нахвърляме още жаби в огъня. И те шумно се пръснаха.
— Последната жаба угаси огъня — обяснило по-голямото момче. — Изтрещя като гръмотевица. Дърва и пръчки се разхвърчаха от огъня и той угасна по-бързо от гмуркането на гларус.
— Загубени сме — извикал вождът. — Вашата злина ни погуби! И двамата добре знаете, че Великият дух наказва всеки, който убива безсмислено неговите създания. Бягайте към лодките! Елените оставете тук! — заповядал той.
Ловците се затичали към лодките. Ударил гръм, блеснала мълния. Земята затрещяла забълвала огнени пламъци. Отворила се голяма яма и погълнала всички ловци. Великият дух пощадил само стария вожд.
Когато Онзи, който никога не се мръщи, се върнал на Северния остров, бил тъй променен и тъжен, че неговите хора го нарекли: „Онзи, който ридае за децата си". Скоро той умрял от скръб и в негова чест роднините му издигнали голям тотемен стълб от кедрово дърво. На него била из дялана фигурата на Онзи, който ридае за децата си, с жаба в ръце. По един голям поток от сълзи извирал от всяко око на стария вожд и падал върху главата на всеки внук.
Стълбът бил познат като тотемен стълб на Вожда, който ридае. Той може да се види и до днес.