Принцът на вълците

П
родължителен, жален вой на горски вълк се носел откъм гората току зад едно цимшианско село. Хората се плашели и изнемогвали от глад. Зимните хранителни запаси били на привършване и вече почти нямало какво да се яде. Дошло им на ум, че и вълците са гладни, достатъчно гладни, за да нападнат селото, и слушали стаени от страх, но до тях стигал високият, жален вой на един-единствен вълк.
Един млад безстрашен вожд съобщил, че ще иде в гората да види защо вие този вълк. Взел си лъка и стрелите и тръгнал. Проправил си път през гъстите, ниски храсталаци към мястото, където виел вълкът. Скоро го видял насред една поляна тъкмо пред себе си. Тръгнал към вълка, но той отворил уста и заръмжал. Ушите му прилепнали до главата. Младият вожд знаел този сигнал за опасност, но не показал, че се страхува.
Коленичил на земята и протегнал ръка към изнурения вълк. Ръмженето секнало и още веднъж окаяният вой огласил гората. Животното започнало да се приближава, докато стигнало съвсем близо до вожда. Воят замрял в гърлото на вълка и от отворената му уста се чуло леко скимтене. Сякаш загубило страх, дивото животно пристъпило до коленичилия вожд и положило едрата си глава на коляното му. Младият ловец погледнал в отворената уста и зорките му очи видели, че от рана на задната страна на гърлото на звяра тече кръв. Без да бърза, вождът пъхнал ръката си в устата му. Пръстите му опипали гърлото на животното, където една голяма счупена кост се била забила надълбоко. Вълкът жално заскимтял, докато вождът се опитвал да раздвижи костта, най на края я извадил. Била счупена кост от елен.
Щом костта била извадена, вълкът заподскачал около вожда и започнал да му ближе ръцете. После животното захванало да вие тихо и продължително. В гората се прокраднали някакви шумове и вождът видял, че е заобиколен от глутница от осем горски вълка. Той потупал по главата вълка, сетне с няколко скока животното се отправило към гората, за да оглави чакащата го глутница.
Когато изминали две слънца, младият вожд дочул силен вълчи вой в края на гората. „Това е гласът на водача", казал си той и се запътил натам, откъдето идвал звукът.
Стигнал до последния ред големи кедри и разбрал, че не се лъже. Водачът на вълците тутакси дошъл при вожда, потъркал о него едрата си рунтава глава и го подканил, също както би направило куче, да го последва навътре в гората. Вождът го последвал и намерил глутница вълци, наобиколила един елен, който току-що бил убит. После вълците се потопили в здрача на гората. Вождът се изненадал и зарадвал, когато глутницата оставила елена. Отнесъл самеца на хората в своето село.
Всеки ден, щом слънцето се спуснело ниско в небето и сенчестите пръсти на нощта се протягали към гората, благодарният вълк викал вожда. И винаги там имало един-два елена, готови за него, за да ги отнесе обратно в селото. Скоро вождът и водачът на вълците станали добри приятели и заедно ходели на лов. Те се научили да се разбират един друг и ловът винаги бил добър, когато принцът бил със своя приятел вълка. За щастливите хора вече нямало глад.
Вождът, който бил принц на своето племе, решил да направи голям потлач, на който да му бъде дадено ново име, избрано от самия него. Гладът все още витаел над земята. Най-добрите ловци едва намирали дивеч. С помощта на своите приятели, вълците, младият принц успял да събере много месо за потлача. Помолил водача на вълчата глутница да накара вълците си да ловят не само елени, но и белки, порове и видри, за да може да подари ценните им кожи на вождовете и високопоставените гости, които щели да дойдат на потлача.
А когато настъпил денят на потлача, състояло се голямо угощение и раздаване на подаръци. Церемонията продължила три слънца и на края старият вожд, който ръководел потлача, ударил силно по пода със своя жезъл. В просторната къща настанала тишина. Тогава младият вожд съобщил на хората си, че приема титлата и креста Принц на вълците. Зарадвали се вождовете и хората. Благодарили на младия вожд за огромната помощ за селото по време на нужда.
В чест на срещата с вълка и новото си име Принцът на вълците поръчал да издялат и боядисат тотемен стълб. На върха на големия стълб един горски вълк с широко отворена уста гледал надолу към къщата на принца и към признателните му хора.