Приказка за лъжливият ловец

Било ли е или не, не знам, не казват, че някога живеел на този свят един ловец. Той нямал ни пушка, ни барут, ни сачми, ни куче — с една дума, нищичко си нямал.
И ето че веднъж решил да отиде на лов. Наканил се и тръгнал. Вървял, вървял, не щеш ли — видял насред пътя да се търкалят три пушки. Зарад¬вал се ловецът, чак свят му се завило от радост. Навел се той, взел пушките и какво мислите? Две от тях излезли счупени, а третата — без спусък.
Метнал той пушката без спусък на рамо и продължил по-нататък. Вървял колкото вървял, гледа — пред него три езера: двете пресъхнали, а в третото — нито капка вода. А в това безводно езеро плували три патици: двете мъртви, а третата едва жива. Прицелил се ловецът и гръмнал. И в същия миг полуживата патица паднала мъртва.
Прибрал той патицата и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, на пътя му се изпречили три села: двете в развалини, а третото — без жива душа. Влязъл ловецът в пустото село, обиколил насам-натам и намерил една полуразрушена къща. Влязъл той вътре, гледа — в един ъгъл се търкалят три гърнета: двете счупени, а третото без дъно.
«Какво да сторя — замислил се ловецът, — та да сваря патицата?» Запалил огън, налял вода в гърнето без дъно и го сложил на огъня. Оскубал патицата, извадил й вътрешностите, измил я и я пуснал в гърнето. Сварил патицата, изял я цялата и благодарил на бога. Починал си малко лове¬цът на това място и после продължил нататък.
Вървял колкото вървял, видял на пътя една камила, качил се на нея и я подкарал. Пътувал няколко дни и пристигнал в един град. В този град. той продал камилата и с получените пари купил магаре и две зрънца просо, напълнил с това просо двата джоба на дисагите, натоварил ги на магарето и отново тръгнал на път.
Пътувал ден, два, три, пътувал пет дни и стигнал до една река. Докато си събувал цървулите, за да прегази реката, магарето избягало. Подгонил го той, настигнал го и го върнал до брега. Но докато бягал подир магарето. цървулите му цопнали в реката. Огледал се навсякъде — не ги видял. И изведнъж забелязал, че цървулите му се прехвърлили на другия бряг, превърнали се в чифт волове и орат земята. Яхнал ловецът магарето и на свой ред минал на другия бряг. Там сложил дисагите на земята, извадил от тях двете си зърна просо, засял с едното изораната от воловете нива, а другото прибрал пак в дисагите. Като свършила сеитбата, натоварил отново дисагите на магарето и тръгнал обратно за селото си.
Пътувал ден, два, три, неделя, две, три, с една дума, — цял месец, и стигнал в селото. Закарал магарето право на селската воденица и почнал да мели зърното. Мелил, мелил, седем дни и седем нощи го мелил и все не можел да го смели докрай. Отчаял се той, че не ще успее да смели зърното, и подарил най-после на воденичаря това, което останало несмляно, а брашното насипал в чували, завързал ги, наел каруци и ги повел към къщи.
Минало се колкото се минало и веднъж ловецът си помислил: «Я да отида аз да видя не е ли поникнало моето просо?» Взел сърпа и тръгнал на път. Вървял, вървял и се озовал пак до оня бряг на реката, погледнал — просото поникнало, станало тъкмо за жънене. Тъкмо замахнал със сърпа, от нивата изскочила една дива свиня и хукнала да бяга. Хвърлил ловецът след нея сърпа си и улучил свинята в хълбока. Бягала свинята със сърпа в хълбока си из нивата и откъдето минела, ожънвала нивата. Така пожънала свинята цялата нива и после избягала. Почнал ловецът да събира класовете. Събирал, събирал — краят му не се виждал. Нямало що, наложило се да остави на полето по-голямата част от родитбата. Оставил по-голямата част и оти¬шъл да наеме каруци, натоварил на тях събраното просо и се отправил към село.
Вървял колкото вървял, стигнал най-после до село и закарал каруците право на своя харман. Разтоварил снопите и ги наредил на камари. После наел работници, те пръснали снопите по хармана, впрегнали воловете в диканите и почнали да вършеят. Въртели се по хармана воловете, въртели се ден, два, три, неделя, втора, трета, кажи го цял месец, но не можали да овършеят всичкото. Нямало що, принудил се ловецът да остави неовършани няколко купни снопи. Заловил се после да превозва овършаното просо в къщи. Напълнил със зърно хамбарите, мазето, навсякъде, където имало празно кътче, но пак не можал да намери място за всичкото!
«Какво да правя, къде да дяна останалото зърно?» — взел да си блъска главата ловецът. Мислил, мислил и най-после измислил що да стори. Хванал една бълха, заклал я, одрал й кожата, направил от нея мях и в този мях насипал останалото зърно.
Минало се що се минало и ето че веднъж край къщата на ловеца минал човек на кон. Конят ударил с копитото си един камък, секнала искра, и то такава, че от нея се запалили купите сено на ловеца, и къщата му, и оборът и сеновалът — всичко изгоряло докрай и се превърнало в пепел. Щом огънят понамалял малко, ловецът решил да отиде и да види какво е оцеляло от имота му. Повъртял се той насам-нататък, копнал тук-там и най-после изкопал изпод стената на сеновала някакво вързопче. Разтворил го, а в него се намерило листче хартия и на нея имало нещо написано. Ловецът занесъл хартийката на грамотни хора, а в нея било написано ето какво: «Всичко, което се е случило с тебе, е лъжа!»