Погледец

На връх Погледец, недалеч от Самоков, където при тих ветрец листата на старите буки потрепват и разказват легенди, лежи, според народното вярване, последният български цар на Второто българско царство – Иван Шишман! По християнски обичай гробът му е обърнат на изток.
И християни, и мюсюлмани приели това място за свято и се покланяли пред величието на цар Шишман със своите обичаи. Наблюдателното око на хората от този край забелязало, че всеки петък отивали там мюсюлмани на поклонение и всеки носел от река Искър по един камък. Поставяли го те на гроба, запаляли свещи, запушвали тамян… Това правели с вяра, че трябва да се натрупат много камъни, да не би някога царят да излезе от гроба, защото това значело, че ще си върне царството от турците. Българите християни пък отивали нощем в късна доба и хвърляли камъните обратно в реката. Така никога не могли да се натрупат! И все вярвали людете, че ще възкръсне царят и ще си върне царството.
Там, под върха, стърчи и старинна крепост, която всички почитали като наследство от цар Иван Шишман…
Близо до това място е Черното езеро. Турците го нарекли Кара гьол. Според преданието, когато погинал царят и живите войни загубили всяка надежда за оцеляване, събрали всичко скъпоценно, което принадлежало на царя – скиптъра, оръжието, короната и други скъпоценности и ги хвърлили в езерото.
Населението вярвало, че в Черното езеро живее воден бик, който погубвал всеки, щом се приближи до водата Други пък вярвали, че в това езеро живеят Вили самовили, юди, които също ревниво пазят водите му и не дават жива душа да припари до брега.
Така веднъж двама младоженци се отклонили от тежката сватба и се приближили до брега на езерото. Изведнъж нещо невидимо ги завлекло във водите. Те също станали невидими и никога повече не се появили на белия свят.
И до днес жителите на околните селища мъдруват как да си върнат драгоценните реликви на цар Иван Шишман, но никой не смее да се приближи до водите на Черното езеро. Хрумвала им и идеята да прокопаят бреговете и да изпуснат водата, но пък ги грозяла опасността водата да се излее и да удави и града, и околностите му. И все така преданието напомня на людете, че там на дъното на езерото лежи царската слава и достолепието на Втората българска държава и няма сила, която да разкрие това богатство, защото го пазят зли сили…
Гордата Рила стои като на стража над тъмните води на езерото и го прави като омагьосано. Птиците се стрелкат от гнездата си и сенките им шият репризи по огледалната му повърхност, а дърветата хвърлят сянка върху огледалните води и всичко става едно цяло!
Дали името Черното езеро е дошло от стаената черна мъка по погиналото царство или от тъмнозеленото кадифе на исполинските рилски гори, в които вятърът тънко свири и се заплита в дантелите на зъберите, които се оглеждат в стаените води – не се знае, но застане ли човек на брега на езерото, като че ли мислено разговаря със сенките на предците, обитавали този прелестен кът на Отечеството ни, и подсилва чувството за омагьосана светлина и сила, за вълшебство!
Погледът не се насища да гледа това величие на природата и човек възкликва неочаквано – колко точно име са отредили на върха – Погледец.
А селяните – добри и кротки – славели хубостта на своя край и все разказвали легенди за него и за цар Иван Шишман, та затова се помнят и до днес!