Носът, който бяга

Синьор Гогол е разказал историята на един нос от Ленинград, които се разкарвал в каляска иправел всякакви лудории.
Подобна история се е случила в Лавено, на езерото Маджоре.
— Една сутрин господинът, дето живеел тъкмо срещу кея от които се вземат моторниците, станал, отишът в банята да се обръсне и като се видял в огледалото извикал:
— Помощ! Носа ми!
Насред лицето му носа му го нямало, мястото било гладко. Господинът, както бил по нощница изтичал на балкона тъкмо навреме, за да види носа си. Той излизал на площада и се отправял с бодра стъпка към кея, като се промъквал между автомобилите, които се качвали на кораба за Вербаниа.
— Стой! Стой! – извикал господина – Носа ми! Крадец!
Хората поглеждали нагоре и се смеели:
— Откраднали са ви носа и са ви оставили тиквата? Лоша работа.
На господина не оставало друго, освен да слезе на улицата и да преследва беглеца, като междувременно държал кърпичка пред лицето си, като че бил хремав. За съжаление пристигнал тъкмо когато фериботът се откъсвал от кея Господинът храбро се хвърлил във водата, за да го настигне, докато пасажерите и туристите викали:
— Давай! Давай!
Но фериботът вече набрал скорост и капитанът нямал никакво намерение да се връща, за да качва закъснели пътници
— Чакайте следващия кораб — извикал един моряк на господина, — има на всеки половин час!
Господинът, обезсърчен се прибирал към брега, когато видял своя нос, който бил проснал над водата едно палто, като свети Юлий в легендата, и плавал с малка скорост.
— Значи не си взел кораба? Значи тона е било номер, а? — извикал господинът.
Носът гледал втренчено пред себе си като стар езерен вълк н дори не благоволил да се обърне. Палтото се вълнувало леко като медуза.
– Ама къде отиваш? — извикал господинът.
Носът не отговорил, а неговият нещастен собственик се примирил, стигнал до пристанището на Лавено и трябвало да мине сред тълпа любопитни, за да се върне в къщи, където се заключил, като дал нареждане на прислужницата да не пуска никого при него. Той почнал да прекарва вре-мето си, като гледал в огледалото лицето си без нос.
Няколко дни по-късно един рибар от Ранко, като измъквал мрежата, намерил носа беглец, който бил претърпял корабокрушение сред езерото, защото палтото било цялото на дупки. Рибарят решил да отнесе носа на пазара в Лавено. Прислужницата на господина, която била отишла на пазара, за да купува риба, видяла веднага носа, изложен на показ между калениците и щуките.
— Но това е носът на моя господар! — извикала тя ужасена. — Дайте ми го веднага да му то занеса.
— Не ме интересува чий е. Уловил съм го и го продавам.
— За колко?
— Колкото тежи — толкова злато искам. Това е нос, да не е костур!
Прислужницата изтичала да уведоми господаря си.
— Дай му, каквото пожелае! Искам си носа! Прислужницата направила сметка, че ще трябват сума пари, защото носът бил доста дебел: трябвало да се заплатят ужаснохиляди тринадесет тринадесетилиона и половина, за да събере тази сума, прислужницата трябвало да про­даде и обиците си, но тъй като била много привързана към господаря си, ги пожертвувала с въздишка.
Купила носа, завила го в кърпичка и го занесла вкъщи. Носът се оставил кротко да бъде отведен, не се бунтувал дори когато неговият собственик го приел с треперещи ръце.
— Но защо избяга? Какво съм ти направил?
Носът го погледнал накриво, набръчкал се от неудовол­ствие и казал:
— Слушай, не си пъхай вече пръстите в носа. Или поне си режи ноктите.