Мъдрост

Великият император Акбар имал девет мъдреци. Той бил достатъчно богат, за да ги издържа. Така ги и наричали – деветте скъпоценности. Но не се забелязвало той да се е научил на нещо от тях.
И ето че веднъж Акбар бл силно разгневен и призо-вал при себе си своите девет скъпоценности и им казал:
„Хората твърдят, че вие сте най-големите мъдреци на света. Но колко време вече сте тук, а аз на нищо не съм се научил от вас! Тогава какво правите тук?“ С един от мъдреците дошло дете, което много иска-ло да погледне отвътре царския дворец. И се разсмяло.
Акбар са възмутил и промълвил: „Това пък какво е? Знаеш ли ти, син на греха, в чие присъствие си се осмелил да разкриеш печата на своята неразумност? Или баща ти е толкова мъдър, че на чедото му не се полага и трохичка разум, за да знае как да се държи в присъствието на велик цар!“
Детето отговорило: „Прости, о, Велики царю, нека падна като жертва за теб! Смехът ми не беше насочен към това да те оскърби, смехът ми е против мълчанието на мъдреците, защото ми е известна причината за тяхното мълчание, както ми е известно и защо не можеш да се научиш на нещо от тях!“
Акбар внимателно се Вгледал в очите на детето. Лицето дишало с чистотата на детството и невинността и в същото време то било по-древно от времето. И Акбар го попитал: „Може би ти можеш да ме научиш на нещо?“ Детето спокойно му отговорило: „Да!“ Акбар за¬повядал: „Добре тогаВа, учи!“
На това детето отговорило: „Добре, но преди това слез от трона си, а аз ще седна на него. И тогава ще ме питаш като ученик, не като цар.“
Акбар наистина слязъл от трона и седнал на пода в краката на детето, а то седнало на трона с думите:
„Така! Питай сега!“
Акбар така и нищо не попитал. Той докоснал с глава прахта в краката на детето и промълвил: „Да се преумножи знанието и мъдростта ти! Необходимостта от въпроси отпадна сега. От простото смирено седене в тво¬ите крака аз вече се научих на много.“