МУЗИКА ЗА ДРАКОНИ

От Иван Величков

Разказват, че едно време в пещерите под снежните върхове на Великата планина живеел стар и могъщ дракон, който с дъха си сгрявал планината и по склоновете ú никога не се задържали сняг и лед. Драконът притежавал несметни съкровища, събирани с векове от авантюристите, глупаво решили да го предизвикат.
В долините около Великата планина имало голяма и богата държава, благословена от близостта на дракона. Там живеел щастлив народ, незнаещ що е глад, немотия или война. Владетелят на тази страна бил велик войн, който преди много години бил обединил градовете от долините под свое управление и силата му била огромна, а богатствата неизброими.
Един ден владетелят решил да премери сили с дракона. Призовал под знамената си триста отбрани стрелци със златни брони и сребърни лъкове, триста знатни рицари с обковани в желязо коне и стоманени пики, триста пеши войни с бронзови нагръдници и железни брадви и трима огромни великани с кожени дрехи и цели дървета, изтръгнати с корените, вместо боздугани. И събрал владетелят бардове и менестрели от всички царства, за да избере кой да възпее подвига му и разнесе славата му, защото не се съмнявал в победата си. На призива се отзовали стотици хора, но четирима странници привлекли вниманието му.
– Кои и какви сте вие и как се озовахте във владенията ми? – попитал владетелят.
Напред пристъпила ниска чернокоса жена, облечена в кожи, с плосък кожен тъпан на гърба си.
– Аз съм шаманка, певец на ледените бури, в дунгура си имам част от вечния лед, който е сърцето на Океана, и изпълнявам музиката на студеното му дихание. Дойдох в земите ти, велики господарю, защото кръвта на татко Океан изстива все повече и все по-дебели стават ледовете на север, отнемат препитанието на народа ми. Дойдох на юг да разбера защо в земите ти водите са живи и бързи и как да пренеса част от тази топлина на север.
После заговорил червен мъж, подпрян на странен, подобен на лък, еднострунен инструмент.
– При нас, на Запад, зад голямото море, се води война, велики господарю. Нашественик, облечен в желязо, се появи по земите ни. Бойците ни не могат да го надвият, а копията и стрелите се чупят в бронята му. Песента на моето бериумбао не може да помогне на обезсърчените ми войни и обикалям света в търсене на великата песен, която ще донесе свобода на народа ми.
Висок, черен като въглен мъж, се поклонил, наместил инструмента на кръста си и казал:
– Аз идвам от юг, велики господарю. Глад има по нашите земи. Изсъхналата земя вече не се радва на песните ми и не дава плод. Вплетох последните зърна за посев в мрежата на шекерето си и тръгнах по света да търся истории и песни за плодородие и благоденствие, за да ги пея и разказвам после в къщи.
Последен се обадил блед слепец с избръснато чело и музикален инструмент, приличащ на лютня.
– Аз идвам далеч от изток, велики господарю, и музиката ми разгаря огньове, но пламъците спряха да се хранят с песента ми и няма място за мен край ковашките пещи на оръжейните майстори. Обикалям света и се опитвам да си върна огнената песен.
– Ще получите най-великия дар, ако ме придружите утре – казал кралят. – Какво по-добро за барда, от това да възпее убийството на един дракон?
– Кръвта на татко Океан тече в жилите на земята ти, топла и сладка, и те са пълни с риба за народа ти. Защо предизвикваш господаря на планината? – запитала шаманката.
– Защото съм войн и ми трябват предизвикателства да живея – отвърнал владетелят.
– Земята ти е мирна и спокойна и хората танцуват танци от благодарност към боговете. Защо искаш да се изправиш пред всемогъщия дракон? – попитал мъжът от Запад.
– Защото избих всичките си врагове и само драконът остана да споделя величието ми.
– Планините ти са пълни с желязо и твоите ковачи са известни по всички земи. Защо искаш да посегнеш на Господаря на огъня? – попитал слепецът.
– Защото, когато няма срещу кого да се използват, мечовете ръждясват и броните се разпадат, а ковачите коват само сърпове и мотики – отговорил кралят.
– Почвата ти е черна и влажна и земята може да изхрани три пъти населението, което имаш. За какво са ти скалистите владения на дракона? – запитал разказвачът.
– Защото, когато сразя дракона и му отнема Великата планина, ще вляза в легендите на всички живи народи като най-великия и силен господар и герой – отговорил кралят. – Достатъчно въпроси. Искам да дойдете с мен в планината и да станете свидетели как ще победя дракона. На всеки от вас ще дам да си избере каквото желае от съкровищата му, а вие ще разнесете славата ми по четирите краища на света. Ще дойдете ли?
– Разказват, че зъбите му са многобройни като зърното на сорого и счупел ли някой, веднага му израствал нов. Ще дойда да го видя – казал разказвачът от Юга.
– Разказват, че крилата му били огромни и силни, а когато ги развеел, вдигал урагани и местел планини. Ще дойда с теб да го видя – казал боецът от Запад.
– Разказват, че огънят в гърлото му никога не загасвал и постоянно свирел адска музика на гласните му струни. Ще дойда да го чуя – казал слепецът от Изток.
– Разказват, че никой, дори камъните, не оставал безразличен към зова на нажеженото сърце на дракона. Ще дойда да го видя – казала жената от Север.

Тръгнали на другия ден да сразят дракона в самата му бърлога на върха на планината. Когато навлезли в пещерите, всичко светело ослепително от неизброимите злато, скъпоценности, копринени дрехи обшити с диаманти, всякакви доспехи и оръжия.
По средата на това богатство, в една огромна зала, върху купища съкровища лежал звярът и чакал враговете си.
Кралят дал заповед на стрелците и три пъти по триста сребърни стрели полетели към чудовището, но то размахало криле и вдигнало ураган, който отвял стрелите, а стрелците запокитил срещу стените на пещерата.
Тогава кралят заповядал на рицарите си да атакуват, но драконът избълвал лава от огнената си паст и ги овъглил заедно с конете и доспехите.
Кралят пуснал напред пехотата, но магията на дракона втечнила скалите под краката им и подът на пещерата ги погълнал.
Отчаян, кралят насъскал тримата си великани, но драконът ги сдъвкал с огромните си зъби и ги погълнал, а оръжието им направил на трески.
Ужас обхванал краля, когато видял армията си унищожена за броени минути. Обезумял, избягал в тунелите на планината, за да се скрие от гнева на чудовището.
Драконът тръгнал към последните които се държали на краката си – четиримата странници. Тогава разказвачът засвирил на своето шекере песента за жаждата и глада на народа си. Залата се изпълнила с мирис на спечена земя и сълзи и драконът не можел да помръдне краката си. Понечил тогава да размаха крила, за да отвее натрапниците, но към песента се включило бериумбаото, което изпълнило въздуха с влагата на далечни джунгли и миризмата на вечнозелена гора, и дебелият му глас задържал крилата на дракона приковани към тялото му. Звярът опитал да изгори враговете си с огън, но нежната бива на слепия музикант донесла мирис на ледени потоци, спускащи се от заснежени върхове през зелени гори, и задушила огъня в гърлото на чудовището. Накрая драконът опитал да втечни скалите с магията на сърцето си, но шаманката заудряла дунгура си в ритъма на своя вечно замръзнал свят и въздухът замирисал на сол и лед, а подът останал твърд и студен.
Общата песен на четиримата сковала дракона, но той още бил жив и опасен, а те не можели да свирят вечно. Тогава разказвачът скъсал мрежата на шекерето си и хвърлил зърната в краката на звяра. Тогава поникнали дебели лиани, които оплели цялото му тяло и притиснали крилата му. После мъжът от Запад счупил кратунката на бериумбауто си и и хвърлил шепа прах от нея в очите на чудовището, като го ослепил. Шаманката изкарала от дунгура си парчето от вечния лед и го хвърлила в пастта на дракона, спирайки завинаги огъня му. Слепият музикант взел една останала сребърна стрела и я изстрелял от струните на бивата си, разрязвайки ги една след друга в последна нота от общата песен на четиримата, и уцелил дракона в сляпото, замръзнало, неподвижно око.
Магията на дракона си отишла със смъртта му и всичкото злато и скъпоценности се превърнали в купчини кости, парцали и ръждясали оръжия, каквито били по начало – остатъци от стотиците нещастници, идвали да търсят съкровището му.
Спомняйки си обещанието на краля, разказвачът взел зъбите на дракона и ги вплел в мрежата на шекерето си. Шаманката взела сърцето му и го поставила в своя дунгур. Слепецът взел гласните му струни, за да замени с тях скъсаните от своята бива, а войнът взел най-дългата кост от крилото му, за да си направи ново бериумбао.

Разказват, че далеч на север се появилa шаманкa, чийто дунгур сгрявал с музиката си изстиналата кръв на татко Океан и тя потичала топла и сладка и цепела вечните ледове, а животните и рибата се завърнали и хората не знаели какво е глад.
И разказват още, че далече на изток в един клан имало музикант, който засвирел ли на бивата си, огънят в ковашките пещи се разгарял като в сърцето на Фуджисан и там се ковели мечове, които могат да разрежат на две отражението на луната в спокойно езеро.
И още разказват, че далеч на запад се появил войн, под звуците на чието бериумбао бойците летели като кондори и се биели като тигри и прогонили нашествениците от земите си.
И казват, че далеч на юг обикалял разказвач и чуели ли шекерето му, стъблата на соргото разпуквали спечената земя и зърното не свършвало, колкото и да го жънеш.
И разказват, че Великата планина имала нов крал. Прокълнат вечно да обикаля мрачните ú пещери и да рови в жалките останки от жертвите на дракона, вярвайки че са неговото златно съкровище.