Мома Жълтуша

И днес минеш ли през село Жълтуша в източните Родопи, най-напред ще те посрещне високият паметник с лика на мома Жълтуша. Издигнали го селяните, та да се знае, че в едно от най-красивите села в този край е станало невиждано и нечувано чудо!
Било по време на Османското нахлуване по българските земи. Една ранна утрин дошла вест, че османлиите са вече в съседното село. А людете знаят – „играе ли мечка в комшиите, скоро ще дойде и в тяхната къща". Мирно и сговорчиво си живеели хората. Помагали си в тежката работа, а на празник – споделяли радостта си с вити хора и весели меджии. Като свои били! Тази вест разтревожила хората от планинското селце и те се чудили какво да сторят. Да се покорят така, даром, не бива. Да се бият? Но колко им е силата? Прибрали те добитъка в кошарите и се изпокрили по домовете си. Жива душа нямало наоколо.
В селото живяла красива мома с руси коси, като ясно слънце. Думали й „момичето със златните коси" – Жълтуша. Като я грейнело слънцето, тя блясвала като златна.
Пискливият глас на турските зурни вече се чувал. Наблизо са. Скоро камък върху камък няма да остане – мислило си момичето със златните коси и хукнало като обезумяло от къща в къща да събира всичко читаво – момци, мъже, старци – да бранят селото и българската си чест! Заповядала момата, който имал пушки, саби – да ги вземе, който нямал – с камъни и дървета да се въоръжи. Трябвало да се спаси най-хубавото село в този край!…
Чули селяните плачевния зов на момичето и един по един, хлопвали залостените врати, грабвали каквото им попадне в ръцете и излизали да срещнат нападателя.
Слънчевото момиче било начело!
Люта битка се разразила и три дена и три нощи мерили сила войска и мирни люде. Али Паша, който предвождал нападателите, се разтърсил от гняв, като виждал, че мома сред мъжете стреля, а куршум не я лови.
Но на четвъртия ден куршум улучил момичето и то паднало в барчинката. Пашата хукнал натам и рекъл, че сам иска да посече главата на тази непокорница – на кол да я забие и като байрак да я понесе, когато в село влезе. Когато замахнал със сабята, той срещнал очите й – дълбоки езера, огряни от златната коса, и ръката му останала във въздуха.
– Аллах! Такава хубост и такава смелост не съм виждал – провикнал се той и отпуснал ръка! После навел глава и заповядал на своя аскер да се върне и да остави селото да погребе тази красота, както се полага.
Селяните с гордо и прояснено чело вдигнали девойката на ръце и я изнесли на най-високото място в махалата. Погребали я с почести. А за вечна памет построили паметник и селото нарекли Жълтуша!