Момата, омъжена за крилат змей

Една жена нямала дете девет години след сватбата. Веднъж тя се помолила:
– Нека родя син, пък дори да е змейче.
Станало точно както жената поискала. След девет месеца тя родила син, но той бил змей – имал опашка, криле под мишниците и люспи като на смок. Раснал синът й, пораснал и дошло време да се жени. Веднъж змеят рекъл на баща си:
– Тате, ще ме жениш!
Баща му бил богат човек, ходил на много места, питал за много моми, но никой не му давал дъщеря си за снаха, защото синът му бил змей. Най-после отишъл в дома на един беден човек, който имал много хубава и добра дъщеря, и му казал защо е дошъл. Бедният човек се съгласил да даде дъщеря си на змея и скоро вдигнали сватба.
Сватовете яздели на коне и младоженецът също яздел: но вместо с камшик, удрял коня с опашката си и той препускал по пътя. След венчавката младите си отишли у дома. Майката на момата й дала тайно една кожа от таралеж и рекла да я внесе вечерта в стаята, където ще спят с младоженеца.
През нощта змеят си приближил опашката към невестата, а тя го боднала с кожата на таралежа. Той й казал:
– Махни тази бодлива кожа!
– Ти махни люспестата! – отвърнала му момата.
Така дълго време се препирали. Най-накрая змеят се съгласил да си махне ризницата, а невестата му дала приготвените за него човешки дрехи и той ги облякъл.
На сутринта майката на змея отишла, потропала на вратата, влязла и какво да види – вместо змея стоял красив момък – да му се не нагледаш. Змейската риза била хвърлена до вратата.
– Да вземеш да му изгориш ризата в пещта – прошепнала свекървата на снахата, – че да си остане мъж, а не змей.
И невестата я послушала, грабнала змейската риза и избягала, та я хвърлила в огъня. Потърсил мъжът ризата си: бре тук, бре там, няма я. Като погледнал към пещта, видял, че ризата вече догаря в огъня. Станало му мъчно, погледнал към жена си и рекъл:
– Да ме търсиш девет години, девет царства да минеш, да скъсаш едни железни цървули и да изтриеш една желязна тояга. Чак тогава отново ще станем мъж и жена.
И той изхвръкнал през прозореца и се загубил над далечните планини. Жената тръгнала след него да го търси. Вървяла, вървяла, изминали три години и стигнала до Вятъровата майка.
– Добър вечер, бабо? Не си ли чувала къде живее моят мъж, крилатият змей?
Старицата отвърнала:
– Аз не съм чувала, ама довечера, като си дойде Вятърът, аз ще те скрия и ще го питам. Той вее навсякъде, може и да знае.
Вечерта си дошъл Вятърът, майка му го попитала не е ли чувал къде живее крилатия змей, но той не знаел. Тогава Вятъровата майка подарила на жената три ябълкови цветчета.
– Срещнеш ли препятствие по пътя си, изяж едно цветче!
Като вървяла една година, жената стигнала до стръмна планина.
Изкачвала се, катерила се, докато пред нея не се изправили великански скали. Жената изяла един ябълков цвят, скалите се разтворили станал път и тя минала. Вървяла по него още една година и стигнала голяма река, която страшно бучала – изяла втория цвят, появил се тънък мост и жената преминала по него. Отново тръгнала, вървяла вървяла и стигнала накрай земя. Под нея имало само пропаст, пълна с облаци и ветрове. Тогава жената изяла и третия цвят и във въздуха се очертала стълба. Тя тръгнала да се изкачва по нея, докато стигнала до един хубав сребърен път. По него стигнала до двореца на Месеца. Били изминали шест години, откакто тръгнала да търси мъжа си. Потропала на сребърните порти. Отворил й един хубав младеж – това бил Месецът. Изслушал той жената, помислил и рекъл:
– Аз не знам къде е крилатият змей. Иди при моя брат Слънцето.
Той грее отвисоко и вижда всичко по земята. Той ще ти помогне.
Пред жената заблестял златен път. Тръгнала по него, вървяла цели три години, изтрила се железната тояга, скъсали се железните цървули и накрая стигнала до двореца на Слънцето. Отворила й Слънчевата майка:
– Какво правиш тук, дъще? Слънцето ще се върне сърдито и ще те изгори.
Жената отвърнала:
– Търся мъжа си – крилатия змей. Той отлетя от мен, защото му изгорих ризата. Може би Слънцето знае къде е?
Майката й казала
-Ти се скрий, дъще! Аз ще попитам Слънцето, когато си дойде, и то може да ми каже.
Слънцето си дошло, майка му го изчакала да се навечеря и попитала:
– Не си ли виждал, синко, крилатия змей с изгорената риза?
– Виждал съм го, мамо – отговорило Слънцето. – Той е пленник на ламята от Червената пещера. Тя ще го жени за дъщеря си. Да знае жената на змея да иде в пещерата, да се престори на слугинче и на сватбата да запали булото на булката – ще си върне мъжа.
На другия ден Слънцето станало, измило си очите и се изкачило на небето. Майка му извела жената на змея, показала й пряк път за земята и я изпратила по живо, по здраво.
Жената стигнала до Червената пещера. Двете лами – младата и старата, тъкмо приготвяли трапезите за сватбата. Като видели жената, много се зарадвали, че ще има кой да им помага. Дошли гостите – все лами, коя от коя по-грозна. Старата ламя извела от пещерата и крилатия змей. Без ризата си той нямал сили да се бори с чудовищата. Змеят веднага познал жена си и взел да чака какво е намислила. Сложили на младата ламя булчинско було. Слугинчето взело една запалена свещ, приближило – уж искало да оправи булото. Допряла го със свещта и то се запалило. Наскачали гостите да гасят булката и нали били лами, взели да се бутат и бият.
Крилатият змей хванал жена си за ръка и хукнали да бягат. Старата ламя ги видяла и изревала на дъщеря си:
– Тичай, мари, да ги стигнеш тези двамата и да ги разкъсаш на парчета.
Ламицата тичала след тях, тичала и когато ги наближила, змеят превърнал жена си на езеро, а себе се – на лебед. Излъганата младоженка стигнала езерото, обиколила го и се върнала при майка си. Като чула какво е станало, старата ламя извикала:
– Езерото е била жена му, а лебедът е бил той. Да си пила водата, щяла си да я изпиеш, а него да изядеш. Чакай да ида аз самата. Мен не могат ме излъга.
Рекла майката и хукнала разлютена да ги гони. Тичала, гонила ги и взела да ги наближава. Змеят видял, че няма да избягат от майката. Превърнал жена си на поле с тръни, а той се преобразил на смок. Увил се около ствола на най-гъстия и бодлив трън – от дънера до върха – и си подал главата отгоре. Дошла ламята, посегнала да ги хване, но тръните я дерели, а змийската глава дебнела да я ухапе. Повъртяла се малко ламята и си отишла.
– А жената и мъжът й змей се прибрали у дома и заживели щастливо.