Мара бяла българка

Българската майка земя е вече поробена. Какво ще се случи по-нататък с нея? Народният певец със слово и песен реди историята. За точност му помагат и птиците, дето летят високо и гледат нашироко. И ето, съзрял е Мара – „бяла българка" – сестрата на Иван Шишман – дето твърдо отстоявала българската чест:
Цар Мурат Мари думаше: Маро ле, бяла българко, айде са Маро, изречи, изречи, та са потурчи -за мене бяла кадъна, цар Муратова ханъма!
Султанът й обещавал, че, ако се съгласи да му стане ханъма, ще й хариже от Цариграда половината, одринската Узун-чаршия, Влашко да владее и данъка да сбира. Мило и драго залагал завоевателят, само да спечели хубавата българка.
Девойката била умна, предвидлива и поискала съвет от своя брат владика и другия – патрика! Един ден отново грабнала стомните и отишла с прясна вода да ги напълни. Като я видял султанът – от прозореца се провикнал. Същите думи й думал, скланял я да приеме неговия обет. Тогава Мара му отвърнала:
Лесно се, царю, изричам, пък се по-лесно потурчвам, ако ми, царю, харижеш, царството и везирството, пръстена мюхурлията, на Цариграда половината с потурчената черкова, черкова „Света София"…
Цар Мурат я гледал изумен. Ярост го обзела. Очите му святкали, горяли. Той рекъл на дръзката бяла българка:
Езикът да му изсъхне, който та, Маро научи, царството да ми поискаш, царството и везирството: царството ми е бащинка, а пък везирството – дединка, азе си глава залагам, „Света София" не давам!
Този исторически факт, който е изпят на песен, а ние го редим на приказка, е величав и съдбовен! Твърда е решителността на българката да отстоява вяра и синовна привързаност към родната земя, тази земя, от която е излетял първият детски плач, от която е тръгнала и песента на народния певец!