МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА

                                 
                                       от Ханс Кристиян Андерсен


    (*) по времето, когато е писана приказката (1845 г.), серният кибрит е

    Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това

беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая
тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси
крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но
каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова
големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като
две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият
го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се родели
деца.

    И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха

сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени
клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо
от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и
изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса
коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички
прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска,
нали бе навръх нова година; за това мислеше тя.

    Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към

улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й
беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала
никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я
бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът
свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и
парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една
клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да
я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, „пъпшшш“, как пращеше
тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя
заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи
пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба;
огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката
протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката
изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката.

    Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше,

стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята – имаше маса,
покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена
гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И
което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с
вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка
угасна и се виждаше само дебелата студена стена.

    Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и

по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец
миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки,
като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото
момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна;
множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че
станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта.

    --- Hякой умря! -- каза момиченцето, защото старата й баба,

единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала:
когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог.

    Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината

стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава.

    --- Бабо! -- извика момиченцето. -- Вземи ме със себе си! Знам, че ще

изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата
гъска и голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали
клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените
клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й
никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото
момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко;
нямаше нито студ, нито глад, нито страх – те бяха при Бог.

    А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с

червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната
вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат,
с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се
стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв
блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!