Малечко-Палечко

Живял някога един дървар с жена си и седемте си деца, все момчета.
Дърварят бил много беден и седемте деца още повече затруднявали живота на семейството, защото никое от тях не можело само да си изкарва прехраната. Най-малкото, което било на седем години, им създавало най-много грижи. Когато се родило, детето било съвсем дребно, колкото палец, затова го нарекли Малечко-Палечко. С време дребосъчето пораснало мъничко, но си останало слабичко, при това било и мьлчаливо. Като вземали за глуповатост това, което било белег за неговия разум, родителите се натъжавали, а братята му се подигравали. Нещастното, то било мъченик в къщи. А всъщност било най-хитрото и най-досетливото от братчетата и ако говорело малко, то слушало много.
Годината, през която се случила тази история, била много тежка за голямото семей¬ство, та нещастните родители решили да се отърват от своите деца.
Една вечер, след като децата си легнали, мъжът седнал при жена си край огъня и със свито от болка сърце й рекъл:
— Ти виждаш добре, че не можем повече да изхранваме децата си. Не бих могъл да гледам как умират от глад пред очите ми. Реших да ги заведем утре в гората и там да ги изоставим. Това ще стане лесно, защото, докато си играят и събират съчки, ние ще избягаме незабелязано.
— Ах! — извикала жената. — Ще ти даде ли сърцето да заведеш децата си в гората и да ги изоставиш?
Мъжът как ли не й описвал голямата им беднотия, а тя все не се съгласявала да последва съвета му.
Но като размислила каква мъка ще бъде да гледа как децата им умират от глад под собствения им покрив, тя склонила и отишла разплакана да си легне.
Малечко-Палечко бил в леглото, когато започнала тази ужасна препирня. Понеже не бил заспал, чул как родителите им си говорят тихо за неговата и на братята му участ. Станал тихо и се промъкнал под столчето на баща си, за да може по-добре да чува, без да го видят. И хубаво сторил, защото след като чул и разбрал всичко, не заспал цяла нощ и си блъскал главата да намери някакъв начин, та той и братята му да избягнат този тъжен край.
Рано сутринта решението било взето. Станал, отишъл на брега на потока, напълнил джобовете си с малки бели камъчета и се върнал в къщи. Тръгнали, но Малечко-Палечко не открил на братята си това, което знаел.
Отишли в една много гъста гора, на десет крачки не се виждали един друг. Дърварят почнал да сече дървета, а децата да събират съчки и да ги правят на снопчета. Като ги видели улисани в работата, бащата и майката се отдалечили незабелязано и избягали по една странична пътека.
Децата разбрали, че са останали самички и почнали с все сила да викат и да плачат. Малечко-Палечко ги оставил да повикат. Той знаел откъде да минат, за да се върнат в къщи, защото през целия път пущал бели камъчета от джобовете си.
— Не бойте се, братя! — им казал той – Татко и мама ни оставиха тук, но аз ще ви заведа пак у дома. Само вървете подир мене.
Те го последвали и Малечко-Палечко лесно намерил пътя, по който били дошли.
Като стигнали до тяхната къща, отначало не посмели да влязат, ами се спрели пред вратата да чуят какво си приказват родитилите им.
А докато ги нямало, ето какво се било случило: господарят на селото изпратил на дърваря по свой човек десетте екю, които му дължал толкова отдавна, че той вече не се надявал да ги получи.
Това много го зарадвало и дърварят изпратил жена си в месарницата. Тъй като отдавна не били яли както трябва, тя купила три пьти повече месо, отколкото било нужно за вечерята на двамина. Щом наситили глада си, жената заплакала и занареждала:
— Ех, къде са сега клетите ни деца?…
Тя говорела толкова силно, че децата, които били пред вратата, я чули и викнали в един глас:
— Тука сме! Тука сме!
Майката изтичала да им отвори, прегръщала ги и им говорила:
— Милите ми деца! Колко се радвам, че ви виждам! Вие сте уморени и гладни. И ти, Пиеро, какъв си се изцапал! Идвай бързо да
те измия!
Този Пиеро бил най-големият й син и тя го обичала повече от другите, защото бил рижав като нея.
Децата насядали около масата и започнали да ядат така лакомо, че и бащата, и майката се развеселили. Момчетата разправяли едно след друго колко ги било страх в гората. Добрите хорица се радвали, че децата им отново при тях, но тази радост траяла, докато траяли и десетте екю. Щом изхарчили парите, те отново изпаднали в отчаяние и пак намислили да изоставят децата в гората. За да не пропадне отново техния план, решили да ги заведат много по-далече от първия път. Колкото и да се старали да приказват тихо, Малечко-Палечко пак ги чул и решил, че ще се оправи и сега, както се бил оправил първия път.
Но при все, че станал много рано да събере камъчета, не успял, защото вратата била здраво заключена. Тъкмо се чудел какво да прави, майката им раздала по парче хляб за закуска. Малечко-Палечко се успокоил. Сметнал, че ще може да си послужи с хляба вместо с камъчетата, като пуща трохи по пътя, затова го мушнал в джоба си.
Бащата и майката ги завели навътре в го¬рата, там,където била най-гъста и тъмна. Оставили ги и се върнали по една тайна пътека.
Малечко-Палечко не се разтревожил много. Той смятал, че лесно ще намери пътя по хляба, който бил натрошил. Но много се изненадали, защото не намерили ни трошица. Птичките били изкълвали всичко.
Децата започнали да се тревожат; колкото повече вървели, толкова повече се обърква¬ли и навлизали в гъстата гора. Настъпила нощта. Излязъл силен вятър, който ужасно ги изплашил. Струвало им се, че от всички страни чуват воя на вълците, които идват да ги изядат. Не смеели да си проговорят, нито да погледнат назад.
Малечко-Палечко се покатерил на върха на едно дърво, за да види дали не ще открие нещо. Като се оглеждал на всички страни, забелязал слаба светлина, сякаш свещ горяла много далеч, отвъд гората. Слязъл от дървото, но щом стъпил на земята, светлинката изчезнала и това го отчаяло.
Все пак.като вървял с братята си по посока на светлинката, отново я зърнал в края на гората. Стигнали най-сетне до къщата, в която горяла свещта. Потропали на вратата и една добра женица им отворила. Попитала ги какво искат. Малечко-Палечко й казал, че са бедни деца, които са се загубили в гората и я молят да ги пусне в къщи да преспят.
Като ги видяла такива нещастни, жената заплакала и им рекла:
— Ето, дечица, къде сте попаднали! Знаете ли, че тая къща е на един човекоядец, който яде малки деца?
— Стрино — отвърнал Малечко-Палечко, който цял треперел, като братята си. — Какво да сторим? И без това вълците ще ни изядат тази нощ в гората, ако не ни приютиш. Щом е тъй, ние предпочитаме да ни изяде твоят мъж. А може пък и да се смили над нас, ако много го помолиш.
Жената на човекоядеца си помислила, че ще съумее да скрие децата от мъжа си до сутринта, пуснала ги да влязат и ги настанила да се стоплят край хубавия огън, на който се печел на шиш цял овен за вечерята на човекоядеца.
Тъкмо започнали да се посгряват, чули три-четири силни удара по портата. Това бил човекоядецът, който се завръщал. Жената бързо ги скрила под леглото и отишла да отвори.
Човекоядецът веднага попитал дали е готова вечерята, има ли наточено вино и побързал да седне на масата.
Овенът бил още съвсем кървав и затова му се усладил още повече. Но докато го поглъщал, той душел наляво и надясно и все повтарял, че му мирише на прясно месо.
— Трябва да усещаш миризмата на телето, което току-що приготвих и го надянах на шиша — казала жената.
— Мирише ми на прясно месо, ти думам — отвърнал човекоядецът. — Тука се върши нещо скрито от мене.
Като казал това, станал от масата и отишъл право към леглото.
— Аха! — викнал той. — Ето как ме мамиш, проклета жено! Ето го дивеча да нагостя тримата си приятели човекоядци, които ще ми дойдат на гости тези дни.
И измъкнал изпод леглото едно подир друго седемте деца на дърваря. А те клетите палнали на колене и почнали да го молят за милост. Но той не знаел какво е милост, защото бил един от най-жестоките човекоядци. Разкъсвайки ги с очи, казал на жена си, че от тях ще излезе вкусно ястие с хубав сос.
Взел голям нож и като го точел на дълъг камък, който държал в лявата си ръка, се приближил до децата. Дори хванал едно от тях, но жената му рекла:
— Какво ще правиш посред нощ? Утре ще имаш достатъчно време.
— Права си — казал човекоядецът. — Дай им хубава вечеря да не измършавеят и ги заведи да си легнат.
— Добрата жена се зарадвала много и сложила на децата хубава вечеря. Но те не могли нищичко да хапнат, защото треперели от страх. А човекоядецът бил радостен, че ще има с какво да ногости приятелите си. Скоро главата му се завъртяла и отишъл да си легне.
Човекоядецът имал седем дъщери.Те били още малки.Имали хубав цвят на кожата защото се хранели с прясно месо като баща си. Сивите им очи били малки и съвсем кръгли, носът орлов, а устата извънредно голяма, с дълги, много остри и редки зъби.
И седемте отдавна си били легнали в голямото легло. Всяка била със златна коронка на главата си.
— В стаята имало още едно легло, също такова голямо. Тъкмо в него жената на човекоядеца настанила седемте момченца, след което отишла и тя да легне до мъжа си.
— Малечко-Палечко бил забелязал, че дъщерите на човекоядеца имат златни коронки на главите си.
— Той се страхувал да не би човекоядецът да се разкае, че не ги е заклал още същата вечер, затова станал в тъмното, събрал шапчиците от братята си, като не забравил и своята, полекичка ги нахлупил на главите на седемте дъщери на човекоядеца, след като им снел коронките.
— После сложил коронките върху главите на братята си и върху своята, та човекоядецът да ги вземе за своите дъщери, а дъщерите си — за момченцата, които искал да заколи.
— И добре станало, защото човекоядецът, като се събудил в полунощ, съжалил, че е оставил за другия ден това, което можел да свърши още същата вечер.
Скочил бързо от леглото, взел голям чувал и се качил пипнешком в стаята на дъщерите си. Приближил се до леглото, в което били синовете на дърваря.
Но като напипал една коронка, той бързо се дръпнал и си рекъл:
—  Брей, каква щях да я свърша! Изглежда, че снощи добре съм си пийнал.
След това се приближил до леглото на дъщерите си и като напипал шапчиците на момчетата, добавил:
—  Аха, ето ги нашите юнаци! Смело на работа!
Като изрекъл тези думи, той прерязал гърлата на седемте си дъщери и ги натъпкал в големия чувал, който добре завързал.
Малечко-Палечко треперел от страх да не се разбере измамата му. Чул как човекоядецът слязъл в избата. Но явно много бил пил, защото нищо не забелязал. Доволен, че тъй бързо си свършил работата, той се върнал да легне до жена си и след няколко мига захъркал силно. Тогава Малечко-Палечко събудил братята си, казал им да се облекат набързо и да го последват. Слезли тихичко в градината и прескочили оградата. Тичали почти цялата нош. разтреперани от страх, без да знаят накъде отиват.
Рано сутринта човекоядецът се събудил и рекъл на жена си:
— Напали силно огъня и опечи месото, което ще намериш в големия чувал в избата.
Жената отишла, без да се досеща за какво месо й приказва. Но едва развързала чувала, разпознала мъртвите си дъщери и паднала в несвяст. Човекоядецът, като видял, че жена му се бави, слязъл долу да й помогне. Щом като видял ужасното зрелище, и той се ужасил.
—  Ах, какво съм сторил! — извикал той. — Тези малки хитреци са ме изиграли, но скъпо ще ми платят нещастниците, и то незабавно!
Плиснал една кана вода в лицето на жена си и като я свестил, й казал:
—  Дай ми веднага седемлевговите ботуши да отида да ги хвана.
Излязъл на полето. След като тичал в разни посоки, най-сетне намерил пътя, по който вървели синовете на дърваря; те били вече на стотина крачки от бащината си къща.
При шума, който вдигали ботушите, се обърнали и видели човекоядеца да стъпва от планина на планина и да прескача реките лесно, сякаш са малки поточета.
Малкият Палечко забелязал пещера в една скала наблизо и се скрил с шестимата си оратя там.
Изморен от дългия, напразно извървян път, защото седемлевговите ботуши тежали много, човекоядецът решил да си почине и случайно седнал на скалата, под която се били скрили момчетата.
Капнал от умора, той веднага заспал.
Малечко-Палечко не се изплашил чак толкова. Накарал братята си да изтичат бързо до къщи, като им заръчал да не се безпокоят за него. Те послушали съвета му и скоро стигнали бащината си къща.
Малечко-Палечко се приближил до човекоядеца, измъкнал полекичка ботушите му и веднага ги намъкнал. Ботушите били много големи и широки, но тъй като били вълшебни, имали свойството да се уголемяват или смаляват според краката на онзи, който ги обуел, така, че му станали, сякаш били правени за него.
Малечко-Палечко отишъл право в къщата на човекоядеца. Намерил жена му, която оплаквала закланите си дъщери, и й казал:
—  Твоят мъж е в голяма опасност. Пленен е от банда крадци, които са се заклели да го убият, ако не им даде всичкото си злато и сребро. Случайно ме забеляза и ме помоли да дойда при тебе. Ако не ми предадеш на часа цялото му имане, ще бъде безжалостно убит. Тъй като работата е много бърза, даде ми седемлевговите си ботуши, ей ги на, което е и доказателство, че не съм лъжец.
Добрата жена много се изплашила и му дала всичко, каквото имала.
Малечко-Палечко нарамил цялото имане на човекоядеца и се върнал в бащината си къща, където го посрещнали радостно.
Благодарение на богатството, което донесъл, цялото семейство заживяло охолно. Той отрупал с благодеяния своите братя, които преди му се подигравали и го тормозели.
Малечко-Палечко не пораснал много, но си останал предвидлив и разумен. Забравил тъжното минало и често ходел без страх в гората на разходка.