Лисичето

Имало едно време едно червено лисиче, което живеело в замък с високи кули. В една от тях, точно на върха, имало малка стаичка. Когато лисичето поглеждало през прозорчето, то виждало селския площад, пътя и хората, които вървяли по него. Така че по света се случвали съвсем малко неща, за които лисичето да не знае.
И макар че било малко, то било лисиче-вълшебниче — каквото си пожелавало, тозчас се сбъдвало. Една сутрин, подир закуска, тъкмо тичало в кръг из стаята, ей тъй, за удоволствие, дочуло отвън тропот на конски копита. Лисичето погледнало през прозорчето и видяло, че ездачът е самонадеяният лош барон, който викал:
— Ехей-й!Аз съм зъл и ще бъда груб с всички!
„Това няма да стане!"—помислило си лисичето. — По-добре да дойде тука, за да си поговоря с него". И та пожелало това тъй силно, че начаса баронът се озовал в стаята, като се почесвал по главата. Щом видял лисичето, извикал:
—Аз съм зъл! Ще те уловя! — Но колко се учудил, когато лисичето се приближило с протегната лапка.
— Радвам се да ви видя, драги ми добри бароне! – казало то.
— Не съм добър!—отвърнал баронът. — Аз съм зъл и сега ще те уловя!
— Не сте зъл — казало лисичето.— Ако наистина бяхте такъв, селяните нямаше да казват, че сте добър барон и да ви приветствуват. Погледнете през прозореца!
Баронът погледнал и съвсем ясно видял: „Да живее барона! написано върху един плакат, а селяните, които го държали, танцували и викали „ура".
Ала той не видял, че селяните били написали: „Да живее конят на барона!", защото средата на изречението била затулена. А конят, за едно пени, разхождал децата по пазарния площад.
„Хм! — рекъл си баронът. — Аз пък си мислех, че съм зъл. (Никой, никога не му бил извиквал „Да живее!" и затова сега това много му харесало). Струва ми се, че ще престана да бъда зъл" — казал си той. После излязъл навън и запитал няколко деца:
— Искате ли сладолед?
— Да, много! — отвърнали децата. Тогава баронът отишъл в отсрещната сладкарница и им купил всичкия сладолед.
— Я гледай! — рекли си хората. — Нашият самонадеян лош барон не изглежда чак толкова лош!
— Да живее баронът! — извикал един от тях. И хората го приветствували. Точно тогава баронът видял написания плакат: „Да живее конят на барона!"
„Защо не! — казал си баронът. — Напълно правилно, защото той е много добър кон. Ще му купя малко моркови."
И той наистина му купил. Конят ги изхрупал с удоволствие.
Ала баронът продължавал да си мисли:
„Май че онова хитро лисиче ме изигра! Чувствувам, че ще се разгневя"
И колкото повече мислил, толкова повече се разгневя, докато накрая съвсем се разгневил и се почувствувал много нещастен. А хората наоколо се умълчали и само го наблюдавали. Тогава дошло едно момиченце, което ближело сладоледа си и седнало на коленете му. Баронът го погледнал и момиченцето го погледнало. То му се усмихнало и той също му се усмихнал.
— Знаеш ли какво най-много обичат лисиците? — запитал баронът.
— Захар на бучки — казало момиченцето.
Баронът веднага отишъл, купил захар на бучки и ги сложил в джоба си.