Кошундарела

Живял едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:
– Къде си тръгнал бе, момко?
– Работа диря – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам.
– Върви с мене – рекъл му богаташът. – Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.
– Добре – казал момъкът и тръгнал с него.
Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:
– Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.
Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили – три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне сред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни – никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко – все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.
– Хайде тука да си починем малко – рекъл богаташът, – па сетне ще се заловим за работа.
Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:
– Защо колиш коня, господарю?
– Ти сега гледай и мълчи! – рекъл богаташът. – Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!
Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:
– Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, не се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай!
Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу – гласа на богаташа:
– Хей, момко, чуваш ли?
– Чувам, чувам – обадил се момъкът.
– Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после откъде да
слезеш. Чу ли?
– Чух, чух – рекъл момъкът.
Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не
видял.
– Няма елмази – извикал той отгоре на богаташа. – Само кости се виждат.
– Потърси, потърси! – викнал му оня отдолу. – Разрови костите – виж под тях!
Момъкът разровил с нозе костите и наистина под тях намерил много елмази и други безценни камъни. Той насъбрал от най-едрите и ги търкулнал. Така момъкът събирал и пускал, а оня под скалите товарел, докато си натоварил и двата коня, и ги повел да си върви.
– Хей, човече! – викнал отгоре момъкът. – Чакай бе, къде тръгваш без мене? Нали щеше да ми кажеш откъде да сляза?
А богаташът се спрял, па му рекъл:
– Откъде да слезеш ли? Питай тия човешки глави, които лежат навръх скалите: те ще ти кажат!
И си отишъл, а момъкът останал на скалите да се чуди какво да прави. Обикалял отсам-оттатък – да види не ще ли може да слезе отнякъде; накъдето и да погледнел, все било отвесна стръмнина, отникъде не се виждал пролез надолу. Той си помислил: „Оттука не може да се слезе, а да остана горе, ще ме изядат орлите, както са изяли толкова хора преди мене. Трябва да се махна от тия скали, колкото мога по-скоро."
И той тръгнал по скалистия гребен – накъдето му видят очите. Вървял, вървял, а гребенът продължавал: все скали и скали. На едно място замръкнал; от тъмнина не можел да види вече накъде да върви. Намерил една пещера и влязъл вътре да преспи. За да се запази от зверове, той затулил входа на пещерата с няколко едри камъка и легнал в дъното да спи. Посред нощ се чуло силно пърхане пред пещерата и момъкът се събудил. В тая пещера живеели от ония едри орли, които летели през деня над скалите. През деня те ходели нагоре-надолу да си дирят храна, а среднощ се прибирали там да спят. И тая нощ прелетели до пещерата, но намерили входа затворен. Блъскали с криле, драли с нозе, удряли с клюнове, но камъните били така здраво заглавени в дупката, че се не поклащали. Момъкът се уплашил да не би орлите да гътнат камъните и да влязат, та да го разкъсат; той стоял в пещерата като на тръни. По едно време единият орел казал:
– Хайде, братя, да идем другаде да дирим място за нощуване. А утре рано ще дойдем да чакаме оня, който е вътре, да му извадим
очите и да му изпием кръвта.
Друг орел се обадил с отпаднал глас:
– Не мога, брате, да мръдна по-нататък. Оня проклет старец ме удари с брадвата си толкова силно, че ми пресече крилото. По целия път оттам дотук е текла кръвта ми. Тука ще се мре. Вие вървете, а мене ме оставете.
– Не може, не може – рекли другите орли. – Дето вървим ние, там и ти. Ще те вдигнем на крилата си и ще те понесем, но тука няма да те оставим.
След малко момъкът чул отново силно пърхане пред пещерата; шумът затихнал; орлите отлетели. Тогава той махнал камъните и избягал от пещерата. По скалите лъщяла на лунната светлина кръвта на ранения орел и момъкът тръгнал по нея. По кръвта, по кръвта – той стигнал до една скалиста падина. Там вече не се виждала кръв. Съмнало се и момъкът зърнал една стръмна пътека, която се виела по скалите надолу. Той тръгнал по пътеката, а тя все вървяла между скалите и сякаш край нямала. Цял ден вървял момъкът по пътеката, а надвечер излязъл в една камениста котловина. Там ви¬дял една кула от черен камък.
– Ще вляза тук – рекъл си той, – че каквото ще да става. Толкова време вече не съм ял нищо, нито съм пил вода; от глад и жажда ще
умра. Който и да живее в тази кула, ще му се примоля да ме нахрани и напои, та макар и цял живот да му слугувам.
Той влязъл в кулата. Там седял един старец и дерял орел. Насред стаята пламтяло голямо огнище.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
– Добър вечер, синко – отговорил старецът. – Седни де! Откъде идеш? Как си попаднал в тия пусти места? Тук човек не е стъпвал.
Момъкът приседнал до огнището и разказал всичко на стареца.
– Ами имаш ли, дядо, нещо са ядене? – запитал го той. – Па и вода ми се пие. От глад и жажда умирам.
– Ще се намери – казал старецът. – За добри хора всичко има. Вземи тоя ключ и отвори с него ей оная стая, първата: там има и за ядене, и за пиене.
Старецът бръкнал в брадата си и извадил оттам четири ключа. Дал единия на момъка и му посочил в тъмното някаква врата, която едва се виждала. Момъкът отключил вратата, взел една главня да си свети и влязъл в стаята. Там имало наистина какви ли не ястия и питиета. Той се нахранил, заключил пак стаята и се върнал при стареца. Оня бил вече одрал орела и закачил кожата му с перата на една греда до огъня; там висели много орлови кожи.
От тая вечер момъкът останал да живее при стареца. Той му шетал из къщи, помагал му да бие орли и да ги дере, а оня го хранел. Старецът му дал трите ключа – да отключва и заключва с тях стаите на кулата. Но четвъртия не му давал. Една вечер момъкът му се примолил да му даде и него.
– Моля ти се, дядо – рекъл той, – дай ми ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.
– Не може – казал старецът. – Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела; щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго – в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи – отключи четвъртата стая и влез!
Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката – да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо не се чувало. Турял си окото на дупката – нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре – един ден се решил да влезе и да види какво има в стаята. Старецът бил заспал: той му бръкнал в бра¬дата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:
– Злото си дириш, синко! Хайде, отключи – щом ти не дава мира любопитството!
Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не могъл дъха си да поеме. А тя си вдигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка – да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:
– Е, синко, видя ли какво има в стаята?
– Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е по-хубаво от тая мома.
– Добре си я видял, сине – казал му старецът. – Ами тя що направи, като те видя?
– Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.
– Да не бе ходил, сине, лошо си направил.
– Рекох да видя що има, дядо.
– Е, като видя, каква полза?
– Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.
– Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.
Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите. Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата – да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:
– Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя?
Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.
– Не си намислил добро – казал старецът. – И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва нак¬рай света да я дириш.
– Ти ми кажи как да я хвана, дядо – рекъл момъкът, – па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде: дето се казва, в клет¬ка ще я държа.
– Да ти кажа, синко – рекъл старецът. – Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.
– Добре, дядо, жив да си! – рекъл зарадван момъкът. – Ще направя, както ме учиш.
Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.
– Недей бърза! – рекъл му оня. – Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена – в мир да си живеете, та и тя да те обикне. А сетне й дай дрехите да ги облече, та недей я води гола – за срам от хората.
Момъкът послушал. Повечеряли със стареца, сетне взел хляб, сол и един кат хубави женски дрехи, па в среднощ се вмъкнал и притаил в стаята. Момата спяла. Русите й коси светели като слънце в тъмнината, а като дишала – стаята се пълнела с благоухание, сякаш там са цъфнали хиляди кринове. На заранта тя се съблякла да се къпе, а той й взел ризата. Момата почнала да плаче и да се крие по ъглите.
– Дай ми ризата – думала тя плачешком на момъка. – Дай ми я, че ще се стопя от срам!
А той й рекъл:
– Недей плака, хубава моме. Аз те искам да ми станеш невяста:
затова съм дошъл. Вземи, та хапни с мене сол и хляб – в мир и обич да си живеем. Аз ще те отведа далече от тия пущинаци, при баща ми и майка ми; там е по-добре оттука. Самодивата хапнала с момъка хляб и сол, па почнала да му дума:
– Не ща да бягам от тебе: ти ще си ми от днес нататък мъж; обикнах те и без тебе не мога. Дай ми сега ризата да се облека, па ме води, където щеш: дето отидеш ти, там ще вървя и аз.
– Не може, не може – рекъл той. – Ризата ти не давам. Ето тия дрехи, за тебе съм ги приготвил: вземи, та се облечи. Те са по-хубави от ризата ти.
– Хубава била, лоша била, дай ми я! – завикала момата. – Без нея не мога.
– Не ти я давам. Облечи тия дрехи, па да вървим.
Нямало що, самодивата облякла дрехите и тръгнала след момъка. Той я отвел при стареца и й казал:
– Целуни на тоя старец ръка. Той ми е като баща.
И тя му целунала ръка. Тогава старецът станал, та извел из обора най-силния си кон, напълнил дисагите му с пари и рекъл на момъка:
– Качете се сега с момата на тоя кон: той ще ви отведе право у вас.
 А момата казала:
– Дядо, ти си ми като баща, а тоя момък ми е мъж. Нека си върви той с коня вкъщи, а на мене да върне ризата, за да отида до Кушкундалево да се простя с баща, майка и сестри. И нему, и тебе давам пума, че сетне ще се върна и ше го намеря. Той ми е вече мъж: за мъж го зная и за мъж ще го имам; пред мъж и пред баща лъжа не бива. Кажи му да ми даде ризата.
А старецът рекъл:
– Синко, виж я как ти се моли; дай й ризата, па ако ви е късмет да се водите като мъж и жена, тя ще дойде. Ако ли не й дадеш ризата, утре може сама да си я вземе, да побегне – и тогава не можеш я вече намери. Къде е Кушкундалево и аз не знам, но съм чувал, че е било някъде накрай света: дотам ти не можеш отиде да я гониш. А тя се е от сума години разлъчила с домашните си, та й е жал да отиде на сватба, без да им се обади.
Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:
– Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.
Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.
– Татко – рекъл момъкът, – ида си от чужбина и ви водя снаха-самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!
– Добре, синко, добре – зарадвали се бащата и майката. – Всичко ще нагласим. Седнете си починете.
Разшетали се баща и майка на стари години – син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:
– Всичко това добре, сине. И снахата хубава – от хубава по-хубава – но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат сред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли булка като слънце да живее в тая съборена къща?" За подбив ще станем.
– Бива, татко, бива – съгласил се синът. – Още утре ще извикам майстори.
На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измаза-на. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затичал се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:
– Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.
След това хвръкнала и се изгубила.
Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не могъл. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…", но по-натам не си спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богата¬ша, но онзи не го познал.
– Чакай бе, лудо-младо! – рекъл му богаташът. – Накъде си тръгнал?
– Работа търся, господарю – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.
– Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена. Не може – рекъл момъкът. – За една жълтица три дена не ше¬там. Искам по жълтица на ден.
– Как тъй бе, момко? – зачудил се оня. – Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жъл¬тица на ден?
– Тъй се главявам – рекъл момъкът, – навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не – търси си друг човек.
Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.
– Хубаво – рекъл, – по жълтица на ден ще ти давам.
Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът – другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.
– Защо закла тоя кон? – попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. – Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.
– То не е твоя работа – рекъл богаташът. – Ти гледай, па си мълчи.
Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и вдигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите:
Онзи отдолу се провикнал:
– Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа откъде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.
А момъкът му отвърнал от скалите:
– Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.
Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
-Добър вечер, сине – отвърнал старецът. – Защо ми идеш сам? Къде ти се дяна жената?
– Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.
– Ами като поведе момата за към ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?
– Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми съградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една
нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?
– Рече ли ти нещо, като хвръкна?
– Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш." А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с
коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.
– Помня го – рекъл старецът. – Кушкундалево.
– Точно така, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?
– Не знам, сине. Накрай света ще да е.
– Ами как ще го намеря, дядо?
– Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.
– Кого да питам?
– Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.
Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.
– Тука ли е, моми, Кушкундалево?
– Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.
– Ами Кушкундалево накъде е?
– Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.
И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели
на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал къде е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои по една бука е патерици в ръка.
– Къде си тръгнало бе, момче, по тия пущинаци, дето петел не пее и човек не смее да мине? – запитал го старецът.
– От мъка съм тръгнал, дядо – рекъл момъкът. – Моята жалба е голяма. Мъката ме е подгонила по тия пущинаци. Ако знаеш, дядо, къде е Кушкундалево, кажи ми. Да не е някъде по тия места?
– Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?
Момъкът му разказал жалбата си.
– Не знам накъде ще е това село – рекъл старецът. – Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като
мене. Той ми е по-стар брат: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.
Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.
– Не знам и аз – рекъл старецът. – Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове- и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.
Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.
– Не знам, синко – рекъл старецът. – Но което не знаем ние хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани
се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам.
И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, глигани и какви ли не. Събрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца – да видят защо ги е извикал. А той им рекъл:
– Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?
– Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име – отговорили всички в един глас.
– Видиш ли, момче, няма такова село! – рекъл старецът. – Недей го и търси! Не си чул добре името.
– Как да няма! – казал отчаян момъкът. – Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево"! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде, може да знаят къде е Кушкундалево.
– Не мога – рекъл царят на зверовете. – Птиците си имат друг цар. Ако не те мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си.
Старецът на часа разпратил вест до всички птици – да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; събрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:
– Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?
– Не сме чули, царю честити – отвърнали в един глас птиците, -не сме чули такова име.
– Е, момче – рекъл старецът, – трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.
Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето че се задала една куца сврака.
– Защо се забави, сврако? – запитал я царят. – Защо идеш от всички последна?
А тя рекла:
– Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго – че ида от много далече: чак от край света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и както вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.
Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:
– Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да го яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.
– Ако ми направиш това добро – рекъл зарадвано момъкът, – цял живот ще те помня и поменувам.
Царят на часа заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея – летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:
– Иди насред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната от дълги години се беше изгубила някъде; тя ще да е
оная, за която питаш.
Отишъл момъкът насред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала като го видяла, повикала домашните си и им рекла:
– Дойде си моят момък. Елате го вижте!
Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Еоляма сватба направили: дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.
– Не може – рекъл баща й. – По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние много се карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас: при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.
На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка – да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево да питам, а и оттам никой не е дошъл – да ми каже.