Конче-вихрогонче

Имало едно време един дядо, той имал трима сина. По-големите се занимавали със стопанството, били сръчни и гиздави, а най-малкият, Иван глупакът, бил ни туй, ни онуй, обичал да събира гъби в гората, а в къщи все на печката дремел.
Дошло му време на дядото да умира, събрал той синовете си и им заръчал:
– Като умра, три нощи подред идвайте на гроба ми и ми
донасяйте хляб.
Погребали скоро дядото. Настъпила нощта, най-големият брат трябвало да отиде на гроба, но той, дали от мързел, дали от страх, рекъл на най-малкия брат:
– Ваньо, я да ме отмениш тази нощ, отиди на татковия гроб.
А аз ще ти купя курабийки.
Съгласил се Иван, взел хляб и отишъл на бащиния гроб. Седнал и зачакал. В полунощ земята се отворила, бащата се вдигнал от гроба и рекъл:
– Кой е тук? Ти ли си, мой най-големи синко? Кажи какво става в Русия: псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отговорил:
– Аз съм, твоят син. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и легнал в гроба. А Иван се отправил в къщи, като по пътя събрал гъби. Върнал се в къщи, а големият братго попитал:
-Видя ли тате?
– Видях го.
– Яде ли хляб?
– Яде. Наяде се до насита.
Настъпила втората нощ. Трябвало средният брат да ходи на гроба, но той, дали от мързел, дали от страх, рекъл:
– Ваньо, ха отиди вместо мене при татко. А аз ще ти оплета цървули.
– Добре.
Взел Иван хляб, отишъл на гроба на баща си, седнал и зачакал. В полунощ земята се разтворила, бащата се вдигнал и попитал:
– Кой е тук? Ти ли си, мой средни синко? Кажи какво става в Русия? Псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отговорил:
– Аз съм, твоят син. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и легнал в гроба. А Иван се върнал в къщи, като по пътя пак набрал гъби. Средният брат го попитал:
– Яде ли тате хляб?
– Яде. До насита се наяде.
На третата нощ дошъл редът на Иван да ходи на гроба. Той рекъл на братята си:
– Аз ходих две нощи. Отидете сега вие на татковия гроб, а аз да си почина.
А братята му отвърнали:
– А бе, Ваньо, ти таман си свикнал, по-добре иди ти.
– Е, добре.
Взел Иван хляб и тръгнал. В полунощ земята се разтворила, бащата се вдигнал от гроба:
– Кой е тук? Ти ли си, мой малки синко Ваньо? Кажи ми какво става в Русия: псета ли лаят, вълци ли вият, или чедото ми плаче?
Иван му отвърнал:
– Аз съм, синът ти Иван. А в Русия всичко е спокойно.
Наял се бащата с хляб и му рекъл:
– Само ти ми изпълни заръката, не се изплаши три нощи да идваш на гроба ми. Излез в чистото поле и викни: ,,Конче-Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!" Ще дотърчи при тебе един кон, ти влез в дясното му ухо, а излез от лявото. Ще станеш юнак за чудо и приказ. Седни на коня и препусни.
Взел Иван юздата, поблагодарил на баща си и си тръгнал за в къщи, а по пътя пак набрал гъби. В къщи братята му го попитали:
– Видя ли татко?
– Видях го.
– Яде ли хляб?
– Татко се наяде до насита и рече повече да не ходим.
През това време глашатаите на царя обявили: всички добри юнаци, ергени и неженени, да се съберат в царския двор. Неговата дъщеря, Красота Несравнима, заповядала да й построят палат върху дванадесет стълба и с дванадесет венеца. Тя щяла да седне най-горе и щяла да чака кой с един скок на коня ще скочи до нея и ще я целуне по устните. За този ездач, от какъвто и род да е, царят ще омъжи дъщеря си и ще му даде половината си царство.
Чули това Ивановите братя и заговорили помежду си:
– Хайде да си опитаме късмета.
Нахранили те най-хубавите си коне с овес, приготвили ги, самите те се спретнали чисто, пременили се, разчесали си къдрите. А Иван си седял зад комина на печката и им рекъл:
– Братя, вземете ме и аз да си опитам късмета!
– Ти, глупако, по-добре върви в гората за гъби, няма какво хората да разсмиваш.
Яхнали братята хубавите си коне, накривили калпаци, свирнали, подвикнали и дим да ги няма. А Иван взел юздата и отишъл в полето. Излязъл той в просторното поле и викнал, както го научил баща му:
– Конче Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!
Изневиделица по полето препуснал един кон – под копитата му земята трепе¬ри, от ноздрите му пламъци изскачат, от ушите му дим се вие. Спрял се пред Иван и го попитал:
– Какво ще заповядаш?
Иван погладил коня, надянал му юздата, влязъл в дясното му ухо, излязъл от лявото и се превърнал в такъв юнак, че ни с думи да разкажеш, нито с перо да го опишеш. Яхнал той коня и тръгнал за царския двор. Препуска конят, а под копитата му земята трепери, с опашката си планини и долини подмита, под нозете му пънове хвърчат.
Стигнал Иван до царския двор, а там всичко почерняло от народ. На най-горното прозорче на високия палат, построен върху дванадесет стълба и с дванадесет венеца, стояла цар¬кинята Красота Несравнима.
Излязъл царят на стълбите и рекъл:
– Който от вас, юнаци, от един път скочи с коня си до прозорчето и целуне дъщеря ми по устните, на него ще я дам за жена и за зестра – половината царство.
Започнали тогава добрите юнаци да скачат. Къде ти – високо било, никой не могъл да стигне! Опитали се Ивановите братя, но до средата даже не стигнали. Дошъл редът на Иван.
Пришпорил той коня си, подвикнал и скочил – два венеца само не му стигнали. Обърнал той пак коня, засилил се и скочил втори път – един венец не му достигнал. Още веднъж се завъртял, разгорещил коня и скочил – като огън прелетял край прозорчето, целунал царската дъщеря Красота Несравнима по сладката уста, а тя го ударила с пръстена си по челото, печат му поставила.
Народът се развикал:
– Дръжте, дръжте го!
Но от него и следа не останала.
Върнал се Иван в чистото поле, влязъл в лявото ухо на Конче Вихрогонче, а от дясното излязъл и пак се превърнал на Иван-глупака. Пуснал коня, а той се прибрал в къщи, като по пътя набрал гъби. Превързал си челото с един парцал, качил се на печката и си полегнал.
Пристигнали братята му и започнали да разказват къде са били и какво са видели.
– Добри юнаци имаше, но един от тях беше най-добър – като се засили с коня си, та царкинята право в устата
целуна. Видяхме откъде дойде, но не видяхме накъде отиде.
Иван им рекъл, както си лежал на топло:
– Да не съм пък бил аз това?
Братята му се разсърдили:
– Глупакът само глупостите си знае. Я си седи там на печката и си яж гъбите.
Иван полекичка развързал парцала на челото си, по което го ударила с печата си царкинята, и цялата къща се озарила. Изплашили се братята и се развикали:
– Какво правиш, глупако? Ще запалиш къщата!
На другия ден царят свикал на пир всички боляри, князе и прости хора, и богати и бедни, и стари и млади.
Ивановите братя започнали да се стягат за царския пир. Иван им рекъл:
– Вземете ме и мене!
– Хората ли искаш да ти се смеят, глупчо? Я си седи там на печката и си яж гъбите.
Яхнали братята охранените си коне и заминали, а Иван тръгнал пеш. Дошъл на царския пир и седнал в едно кюше. Започнала царкинята Красота Несравнима да обикаля гостите. Поднасяла на всеки чаша с медовина и гледала кой има на челото си печат.
Обиколила тя всички гости, стигнала и до Иван и чак сърцето й се свило. Погледнала го, а той целият бил в сажди, косите му стърчали на всички страни.
Царкинята Красота Несравнима започнала да го разпитва:
– Кой си ти? Откъде си? Защо си превързал челото си?
– Ударих се.
Развързала царкинята челото му и целият дворец светнал. Тя се развикала:
– Ето го моят печат! Ето къде е моят годеник!
Приближил се царят и рекъл:
– Какъв ти годеник! Я го виж какъв е глупав и целият е в сажди.
Рекъл Иван на царя:
– Позволи ми да се измия.
Царят му позволил. Излязъл Иван на двора и викнал, както го научил баща му:
– Конче Вихрогонче, изскочи пред мене, застани напето като лист в полето!
Изневиделица по полето препуснал кон, под копитата му земята трепери, от ноздрите му пламъци изскачат, от ушите му дим се вие. Влязъл Иван в дясното му ухо, излязъл от лявото и се превърнал пак на такъв юнак, ни с думи да раз¬кажеш, нито с перо да го опишеш. Народът само ахнал.
Нямало място за много приказки: седнал народът сватба да празнува.