Кикос

Живели някога на този свят един мъж и една жена. Те имали три дъщери. Веднъж мъжът отишъл да работи на нивата си, а жена му се заловила да меси хляб. Но водата й била малко и тя изпратила най-голямата си дъщеря да й донесе. Тръгнала девойката към извора, който се намирал в дола под едно дърво, наляла половин стомна вода, погледнала дървото, погледнала и големия камък под него и изведнаж помислила: «Когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос; той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? Какво ще правя тогава, как да не плаче човек?» И тя заплакала и занареждала:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че най-голямата й дъщеря не се връща, и изпратила средната да я търси.
— Я иди да видиш къде се е запиляла тази непрокопсаница. Време е да замеся тестото.
Слязла средната дъщеря при извора, гледа — сестра й седи под дървото, плаче и си скубе косите.
— Защо плачеш, сестрице? — попитала я по-малката сестра.
— Ах, каква безсърдечна леля си ти — отвърнала тя, — защо не пролееш поне една сълза?
— Но какво се е случило?
— Ето какво: когато се омъжа, ще родя син хубавец на име Кикос, той ще порасне и ще вземе да се катери по дървото. Ами ако падне върху камъка? . . . Ах, какви лоши трябва да сме ние, за да не плачем и скърбим!..
Средната дъщеря седнала до по-голямата си сестра и двете почнали да си скубят косите и да нареждат:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
Видяла майката, че и средната й дъщеря не се връща, и изпратила най-малката да ги търси. Отишла най-малката сестра на извора, седнала при по-големите си сестри и трите почнали да плачат и да нареждат.
Чакала майка им, чакала — нито една от дъщерите й не се връщала. Този път тя сама се запътила към извора.
Приближила се тя до девойките и креснала:
— Защо не се връщате вие в къщи, мързелани такива? Тестото ми няма да втаса!
А сестрите отговорили в един глас:
— Ах, мамо, мамо, каква баба си ти, що за немилостиво сърце имаш, та не заплакваш дори над гроба на внука си!
— Какви са тия глупости, дето ги дрънкате, мили щерки? — смаяла се майката.
Най-голямата дъщеря продължавала да си скубе косите и да се облива в сълзи, а по-малките отговорили вместо нея:
— Мила майко, нашата по-голяма сестра ще се омъжи, ще ни роди племенник хубавец, ще го наречем Кикос, той ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Коя баба няма да заплаче тогава и да занарежда?
И след тези думи отново заридали.
Седнала майка им до тях, разплела си косите, заплакала, занареждала и тя:
— Ой, Кикос джан, вай, Кикос джан!
А в това време край извора минавал един човек. Видял той жените и попитал:
— Защо плачете толкова, добри хора?
— Как може майката, лелите и бабата да не плачат над детето си? — отвърнали му те.
— Не разбирам какво казвате — рекъл пътникът.
— Ето, чуй що, добри човече: ако най-голямата ми дъщеря се омъжи, тя ще ми роди внук хубавец на име Кикос. Той ще порасне, ще се качи на това дърво и ще падне върху камъка. Как тогава искаш да не плачат и да не скърбят майка му, лелите му и баба му?
И след тези думи четирите жени отново почнали да плачат и да нареждат. Присмял им се на ума си пътникът, но на глас казал:
— Та нали още не се е случило и помен от това, вървете си у дома и не плачете!
Но те не чували и заплакали още по-високо.
Разбрал пътникът, че няма да може да успокои тези жени, и им рекъл:
— Със сълзи и рев няма да съживите Кикос. Я по-добре си идете в къщи, заколете нещо от добитъка, изпечете хляб и направете помен за покойника. Веднага ще ви олекне.
Послушали те пътника и си отишли. Имали си един-единствен вол. Заклали го и изпекли хляб. Направили помен, нахранили чуждите хора и с това се успокоили.
Върнал се вечерта мъжът в къщи, видял на плета волската глава и попитал:
— Ей, жено, какво се е случило с нашия вол?
— Ами какво — направихме помен за Кикос — и му разказала всичко. Мъжът се разярил:
— Вие ум имате ли, или не? Ама че глупачки такива, ама че луди же¬ни! Какъв е този Кикос, откъде се взе той, че да му правите помен?
Нахокал ги мъжът както трябва, но нищо не можел вече да оправи. Тогава си помислил:
«Я да тръгна аз по света и да видя има ли някъде такива глупачки като тях!»
И той тръгнал на път. Минал край една река, а там някаква жена си миела краката.
Видяла го жената и попитала:
— Къде отиваш, братко?
Но той бил още много ядосан и не отговорил нищо. Жената отново попитала:
— Къде отиваш, братко? Тогава мъжът отвърнал сърдито:
— В пъкъла отивам, ето къде!
— В пъкъла ли? — зарадвала се жената. — Вземи тогава тези пари и ги дай на майка ми, тя е точно там.
Мъжът хич не я и чул, а продължил пътя си. Но жената се затичала след него, пъхнала му парите в ръката и казала:
— Много ти се моля, майка ми е в пъкъла, дай й тези пари!
Тогава човекът си помислил: «Не току-така казват хората: глупаци по света колкото щеш! Какво ще я съжалявам, я да взема парите аз и да си купя друг вол!»
А тя била жената на онзи пътник, който дал съвет да се направи помен за Кикос. Върнала се в къщи и казала на мъжа си:
— Знаеш ли, мъжо, аз изпратих на майка си пари.
— Ах ти, глупачко, та нали майка ти е умряла, как си могла да й изпратиш пари?
— Да, ама един човек отиваше в пъкъла при мама и аз му дадох пари да й ги предаде.
Ядосал се мъжът, набил я както трябва, после се метнал на коня и тръгнал да догони човека — бащата на трите дъщери, за да си вземе обратно парите.
А бащата на трите дъщери забелязал, че някой препуска на кон след него. Сетил се той, че това сигурно е мъжът на онази жена, отбил се в една воденица и се скрил там. В това време и мъжът на глупавата жена стигнал до воденицата, завързал пред нея коня си и влязъл вътре. А бащата на трите дъщери изтичал навън, отвързал коня, метнал се на него и — дим да го няма!
Излязъл от воденицата стопанинът на коня и що да види — коня го няма! Така се и върнал в къщи — без кон и без пари.
А онзи човек си дошъл в къщи на кон и казал на жена си и на дъщерите си:
— Мислех, че само вие сте такива глупачки, но излезе, че имало и от вас по-глупави!