Как леопардът стана на петна

В онези далечни дни, мое Безценно съкровище, когато животните бяха с едноцветни кожи, Леопардът живееше в една местност, наречена Високото плато. Помни, че става дума не за Ниското плато, и дори не за Средното, дето все пак се срещат храсталаци, а за псолютно голото, горещо и нажежено от слънцето Високо плато, дето има само пясък, скали с пясъчен цвят и тук-таме по някой кичур пясъчно-жълтеникава трева. Сред тях освен Леопарда живееха Жирафът, Зебрата и разните Антилопи, като антилопата Иланд, която е едра като вол; и антилопата Куду, която има рога като тирбушони; и бързият Хартбист, с рога, извити като лира. И всички те бяха от горе до долу псолютно жълтеникаво-белезникави. Но Леопардът беше по-псолютно жълтеникаво-белезникав от всички тях. Той беше едно белезникаво коткообразно същество, което не се отличаваше ни на косъм от псолютно жълтеникаво-белезникавия цвят на Високото плато. И това беше много лошо за Жирафа и за Зебрата, и за разните Антилопи, защото Леопардът лягаше до някой псолютно жълтеникаво-белезникав камък или кичур трева и чакаше да минат Жирафът или Зебрата, или Иландът, или Кудуто, или дребната Антилопа, която живее в храстите, или петнистата Антилопа с бялата муцунка. И когато те минеха край този камък или кичур трева, без нищо да подозират, Леопардът скачаше и ги изненадваше до смърт. Да, да, точно до смърт — един удар с лапата, и край на скокливия им живот!
А освен Леопарда на Високото плато живееше един Етиопец с лък и стрели. (Той тогава също беше псолютно жълтеникаво-белезникакъв и не се забелязваше никакъв сред пясъчното Плато.). Двамата излизаха обикновено заедно на лов — Етиопецът със своите лък и стрели, а Леопардът със своите нокти и зъби — докато накрая всички животни — и Иландът, и дивото магаре Квага, и Жирафът, и Кудуто — вече не знаеха какво да правят и кУдУ да скачат. Да, мое Безценно съкровище, просто съвсем не знаеха.
Все пак постепенно — всичко живо тогава живееше много дълго — те започнаха да странят от всяко нещо, което приличаше на Леопард или на Етиопец; и така полека-лека—Жирафът най-пръв, защото беше най-дългокраката—те започнаха да напускат Високото плато. Те се изнизваха дни наред, докато стигнаха до една огромна гора. псолюно пълна с дървета и шумаци, шубраци и гъстаци, които хвърляха хиляди сенки, шарени-марени и гъсти-пъстри, на точици и ивички, сплетени и игривички. И в тази гора те се скриха. И пак постепенно — дали от туй, че сами се движеха от сянка на слънце, или от туй, че сенките на листата се мърдаха по тях — Жирафът стана на петна, Зебрата — на ивици, а Иландът и Кудуто потъмняха и гърбовете им станаха на къдрави сиви бразди като кора на дърво. И така, макар да можеха да се чуят и подушат, те се забелязваха много мъчно, и то само ако знаеш къде точно да ги търсиш. И си прекарваха чудесно сред псолютно гъстите и пъстри сенки на гората; а Леопардът и Етиопецът търчаха като луди насам-натам по псолютно жълтеникакво-белезникавото Високо плато и се чудеха къде са се дянали техните вкусни закуски, обеди и вечери. Накрая двамата така огладняха, че почнаха да ядат плъхове, бръмбари и скални зайци — можеш да си представиш: Леопардът и Етиопецът! — и от това коремите ги заболяха ужасно. И тогава те срещнаха Павиана — големия лаещ песоглав Маймун, който е Безспорно най-премъдрото животно в цяла Южна Африка. И рече Леопардът на Павиана (а пък денят беше ужасно горещ):
— Къде отиде дивечът?
И Павианът смигна. Защото знаеше къде. И рече Етиопецът на Павиана:
— Можете ли ми посочи настоящото местонахождение на туземната Фауна?
(Което значеше пак същото, което беше попитал Леопардът, само че Етиопецът говореше винаги с дълги думи. Защото беше възрастен.)
И Павианът пак смигна. Защото знаеше къде. И рече той:
— Дивечът шари другаде и моят съвет към теб, Леопарде,е да се отдадеш и ти на шарене, и то час по-скоро.
И рече Етиопецът:
— Много добре, но бих искал да узная накъде е емигрирала туземната Фауна?
И рече Павианът:
— Туземната Фауна се приспособи към туземната Флора, тъй като беше крайно време да се променя. И моят съвет към теб, Етиопецо, е да пристъпиш към промяна и ти, и то час по-скоро.
Леопардът и Етиопецът се учудиха, но все пак тръгнаха да търсят туземната Флора и след много-много дни стигнаха до огромната, висока, гъста гора, пълна със стъбла на дърветата и цялата набъбнала и нацвъкана, нашарена и намарена, напръскана и наблъскана, зачернена и зачеркната с псолютно всякакви сенки и сенчи-ци. (Повтори го на глас и ще разбереш колко сенчеста беше тази гора!)
— Какво може да е това нещо — каза Леопардът, — което хем е псолютно тъмно от сенки, хем е псолютно пълно със светлинки?
— Не зная — каза Етиопецът, — но трябва да е туземната Флора. Подушвам Жираф и чувам Жираф, макар че самия Жираф не мога да го видя.
— Чудна работа! — каза Леопардът. — Сигурно е така, защото сме дошли от светлото. И аз подушвам Зебра, чувам Зебра, но никаква Зебра не виждам.
— Може да сме забравили как изглеждат — каза Етиопецът, — толкоз отдавна не сме ги виждали.
— Ами! — каза Леопардът. — Аз ги помня отлично, особено техните кокалчета с вкусен костен мозък. Жирафът е около 5 метра висок и псолютно червеникаво-златист от главата до петите; а Зебрата е 1,5 метра висока и псолютно сивобежова от главата до петите.
— Хм! — каза Етиопецът, като се взираше в шарено-марените сенки на туземната
Горофлора. — Тогава те би трябвало да личат в тази тъмница, като зрели банани в комин.
Но тях ги нямаше никакви. Леопардът и Етиопецът ги търсиха цял ден, но макар да ги подушиха и чуха безброй пъти, не можаха да ги открият.
— Знаеш ли какво? — каза Леопардът, когато стана към 5 часа след пладне. — Я да
почакаме да се стъмни! Това ловуване по светло се очертава като пълен провал.
Те изчакаха, докато се стъмни, и тогава Леопардът дочу нещо да сумти под звездната светлина, която падаше на сплетени ивици през клоните. Той скочи в посока на сумтенето и нещото замириса на Зебра, и беше на допир като Зебра и когато той го цапна с лапата си, зарита като Зебра; но все пак Леопардът не можеше да го види. И той каза:
— Кротувай, същество без форма! Все едно; ще натискам главата ти до сутринта, защото в тебе има нещо, което не ми е ясно.
— Хванах нещо, но не мога да го видя! Мирише на Жираф, рита като Жираф, но няма форма!
— Нищо, че няма! — каза Леопардът. — Прави като мен, натискай му главата до сутринта! И моето няма форма.
И така те ги натискаха здраво, докато се зазори, и тогава Леопардът каза:
— Какво е сервирано за закуска, братко?
Етиопецът се почеса по тила и каза:
— Би трябвало да бъде псолютно сивобежово и би трябвало да бъде Зебра, но е цялото на черни и червеникави ивици. Какво си си направила, Зебро? Ако бяхме на Високото плато, каквато си станала, щях да те видя от десет километра. При това нямаш никаква форма. Фу!
— Да — каза Зебрата. — Но ние не сме на Високото плато. Не виждаш ли?
— Почвам да виждам — каза Леопардът. — И тебе те виждам. Но вчера през целия ден не видях нищо. Как го правите?
— Пуснете ни да се изправим — каза Зебрата, — и ще ви покажем как.
Двамата пуснаха Зебрата и Жирафа да се изправят. И Зебрата направи две
крачки към един храст наблизо, върху който светлината падаше на пръчки на пръчки; а Жирафът се измести и той към близките дървета, които хвърляха сянка на точки, на точки.
— Сега внимавайте в картинката! — казаха Зебрата и Жирафът. — Ето как става.
Едно, две, три — закуската се скри!
Леопардът и Етиопецът останаха със зяпнали уста. Колкото и да се вглеждаха, виждаха само гора със светлини на пръчки и сенки на точки и ни помен от Зебра и Жираф. Зебрата и Жирафът бяха се скрили в гората и бяха офейкали.
— Хи-хи! — каза Етиопецът. — Такъв номер заслужава да се запомни. Вземай поука, Леопарде! В тази тъмница ти се виждаш ясно като калъп сапун в кофа за въглища.
— Хо-хо! — каза Леопардът. — А тебе ще те учуди ли много, ако узнаеш, че в тази тъмница се виждаш ясно като етикет за тетрадка върху чувал с брикети?
— Хайде! Празни думи корем не пълнят — каза Етиопецът. — Едно е ясно: че не съответствуваме на фона. Аз ще се вслушам в съвета на Павиана. Той ми каза, че дивечът се бил променил, и ме посъветва да пристъпя и аз към промяна. И понеже нямам нищо друго за променяне, ще променя цвета на кожата си.
— И какъв цвят си избра? — каза Леопардът ужасно развълнуван.
— Един чудесен чернокафяв цвят, с малко червеничко в него и лек сивосинкав оттенък. Няма цвят, по-добър от този, за криене в ями и зад дървета.
И той тутакси промени кожата си и Леопардът се развълнува още повече. Не беше виждал дотогава човек да си мени кожата.
— А аз какво да правя? — каза той, когато Етиопецът покри с прекрасния черен цвят и върховете на кутретата си.
— Вслушай се и ти в съвета на Павиана! Той ти каза, че дивечът бил шарил другаде и те посъветва да се отдадеш и ти на шарене.
— Малко ли шарихме досега с тебе и какво се получи?
Нищо не си разбрал – каза Етиопецът. – Павианът ти каза не да се отдадеш на шарене из Южна Африка, ами да се отдадеш аз да те нашаря. Може на петна например.
— Каква полза от това? — каза Леопардът.
— За ползата питай Жирафа — каза Етиопецът. — Или, ако предпочиташ ивиците, питай Зебрата. Струва ми се, че техните шарки не им дават основание за недоволство.
— Ха! — каза Леопардът. — Да приличам на Зебра? За нищо на света!
— Все пак помисли си — каза Етиопецът, — защото, макар да не ми се иска да ходл на лов без теб, ще трябва да се примиря с това, ако ти настояваш да се набиваш в очи като слънчоглед пред катраносана ограда.
— Тогава по-добре на петна — каза Леопардът. — Но да не ми направиш такива едри и безвкусни. Да приличам на Жираф? За нищо на света!
— Ще ти ги направя с върховете на пръстите си — каза Етиопецът. — По кожата ми има излишна черна боя. Изправи се!
И той събра петте си пръста (по новата му кожа имаше наистина много останала боя) и с върховете им почна да цапа, цапа по кожата на Леопарда; и където петте му пръста цапваха по кожата, оставяха пет петънца, чернички и едно до друго. Ти, мое Безценно съкровище, можеш да ги видиш на всяка леопардова кожа. Тук-таме петънцата излизаха размазани, но все пак, ако погледнеш който и да е Леопард отблизо, ще видиш навсякъде по него следите от петте черни пръста на Етиопеца.
— Сега си Леопард и половина! — каза Етиопецът. — Можеш да легнеш на равната земя и да се преструваш на купчина камъни. Можеш да легнеш на гола скала и да се преструваш на пъстър камък. Можеш да легнеш на разлистен клон и да се преструваш
на светлина, която се процежда през листата. И можеш да легнеш насред някоя пътечка и да се преструваш на каквото си щеш. Да съм на теб, ще измъркам от  удоволствие.
— Щом мога да се преструвам на толкова неща — каза Леопардът, — защо и ти не се направи на петна?
— Черното е добро за мен. Един „мръсен негър" не бива да се набива много в очи — каза Етиопецът. — Тръгвай с мен, да видим ще успеем ли да си хванем някой от тези господа „Раз, два, три — закуската се скри"!
И тогава те тръгнаха на лов и оттогава в лова им потръгна, мое Безценно съкровище. И те заживяха щастливо. И това е всичко.
Наистина понякога ще чуеш възрастните да казват: „Кога е било етиопец да си смени цвета и леопард — петната!" То е, защото повечето от тях не знаят, че това е било. Но оттогава Леопардът и Етиопецът вече не са се променяли и едва ли ще се променят. Защо ли? Защото се харесват, каквито са.
* * *
Аз съм твойто Премъдро павианче и ти казвам Премъдрост голяма. 
–  Ела да се слеем с природата! И веднага! И само с теб двама!
 Долу дойдоха гости. И викат. Те не знаят, че си у дома. 
Ти не си им дотрябвал чак толкоз.
Нека мама ги среща сама!
А ние да идем в свинарника!
И може след туй край реката!
И ще седнем след туй на оградата
и пак ще си клатим краката.
И гората след туй ще преминем
от единия до другия край,
и няма да се връщаме в къщи,
преди да ни викнат за чай.
И ще бъдем индианци и трапери.
И ще ходим на лов без пътека.
Ще играем на квото ти искаш,
само с тебе да бъдеме нека!
Ето, взех ти лулата с тютюна.
И твоя бастун от бамбук.
Хайде, хайде, бе! Хайде бе, татенце!
Да изчезваме бързо оттук!