Как Крали Марко добива силата си

Бил малко момче – на седем години. Един ден, както пасял телците си, му хрумнало да ги приближи до близкото езеро. То било толкова синьо, че му се струвало небето е слязло на земята. Разнесъл се в тишината детски плач. Огледал се наоколо и видял малко детенце в люлка. Слънцето приличало! Момчето гребнало малко водичка в шепата си и напоило детето. Секнал плачът му. После откършило клончета от близкия храст и направило сянка над бебешката люлка. За да пази детето от диви зверове, момчето легнало под люлката.
Дошла Вида Самовила. Като видяла Марко да лежи под люлката, разсърдила се и се заканила да го убие. Голяма била изненадата й, когато детето от люлката прочело мислите й и проговорило:
– Недей, мамо, люто да се сърдиш – казало то. – Той е мой побратим. С клонче ми направи сянка, с шепа водица ми подаде! Добрината му, мамо, с добро нека да го сдобие.
Чула това Вида Самовила и рекла на пеленачето:
– Не може той побратим да ти бъде, дъще, дорде не суче мляко самовилско.
Марко се уплашил от Вида Самовила и побегнал да се скрие! Самовилата ласкаво го повикала да се върне и да се не плаши, а да каже откъде е, кой е, и иска ли Гюргя сестра да му бъде? Момчето се спряло и любезно й казало, че е от Прилеп и се казва Марко Вълкашинов-Кралевичи. Драго му станало и твърдо отговорило, че иска Гюргя сестра да му стане!
– Не може Гюргя сестра да ти стане, докато не сучеш самовилско мляко – рекла Вида Самовила.
Сукнало момчето млекце от лявата й гърда, а тя го накарала да повдигне белия камък, който бил наблизо, за да види дошла ли му е сила. Марко се опитал да повдигне камъка, но едва го открехнал от земята. Тогава тя го поканила да посуче и от дясната й гърда, защото малко му е силата. Смукнал самовилско мляко отдясно, после пак отляво, докато повдигнал камъка и го захвърлил на три часа място. Усмихнала се Вида Самовила и му казала, че му  стига това юначество. Друг юнак като него няма. Посъветвала го още, когато изпадне в беда – да повика своята млечна сестра Гюргя, за да му помогне.
Станал Марко юнак над юнаците, но си нямал нито сабя, нито кон, равни на неговата сила.
Минали години. В един неделен ден, неговата посестрима Гюргя се разхождала в Стамбула града и чула, че търговците шумно се провиквали на пазара, че продават сабя дипленица, дето се дипли дванадесет пъти, в пазва може да се скрие и сече дървя и камъни, даже и желязо. Като чула да това Гюргя, веднага заминала за Прилеп, за да извести на своя побратим – да отиде и да си купи сабята. Тогава, помислила си тя, сабята ще е равна на юначеството му.
– Скъпа е, брате, сабята – три хазни дукати и четвъртата – само ситни рубета – предупредила го тя!
Зарадвал се Марко, че посестримата му мисли за него и за юначеството му, бързо се стъкмил и тръгнал за Стамбул града!
Вървял, колкото вървял юнакът и пристигнал в голям град, думали му Никюп. Спрял се юнакът да си почине и после да продължи пътя си за Стамбул града. В този град живеела красива вдовица. Тя била толкова хубава, че пленвала всеки, който я видел, и той непременно пожелавал невеста да му стане. Но тя никому не давала дума, защото имала условие, което никой досега не могъл да изпълни, условието било – юнакът да изгради висока кула. Всеки юнак започвал да гради кулата с надежда, а тя все се рушала (сривала)…
Пристигнал Марко Прилепчанина в града. Като видял красивата вдовица, очите му останали по хубостта й, та забравил закъде е тръгнал. Не продължил той пътя си за Стамбул града, сабята дипленица да купи, а останал в Никюп града кула с камъни да гради, както всички други юнаци досега. Сам се наел Марко да я зида. Извисил я висока за чудо и приказ, но само един камък не му достигал, за да я завърши!
Възседнал юнакът своя вран кон, преплувал Дунава и отишъл във Влашко. Там намерил той белия камък, който му трябвал и се върнал отново в града Никюп, за да го положи в градежа и да изпълни своя обет. По пътя срещнал своята посестрима Гюргя. Тя била тръгнала да му каже, че саблята дипленица е вече купена от чер Арапин, докато той се бавел по пътищата, докато кула градил, за да спечели вдовицата.
Като чул тези укорни думи на посестримата си, Марко захвърлил камъка в Дунав и препуснал с коня си за града.
Когато пристигнал в Никюп, що да види! Черният Арапин седял на кулата, а в прегръдката му хубавицата. Притъмняло му пред очите от завист за измамата. Той не можел да повярва, че, кулата построена от него, е станала тяхно ложе! Грабнал Марко хвърления бял камък в Дунава и го запокитил към кулата със страшна сила. Арапинът паднал от кулата, а Марко Кралевити му измъкнал сабята дипленица и го погубил. После с нея ударил кулата и я разсекъл на две. Тя рухнала и затрупала всичко! А Марко възседнал своя вран кон и полетял като вихър към Прилеп! Сега той бил юнак над юнаците.