Каквото орисниците кажат, това става

Едно време, щом се родяло дете, първата вечер идвали орисниците да определят какъв ще му бъде късметът, когато порасне.
Имало един търговец, който веднъж замръкнал на път близо до малко село, в което не бил ходил и не познавал никого. Затова почукал на първата порта, къщицата била вехта и схлупена, но търговецът искал само да пренощува. Хората, които живеели в нея, били бедни, но добри и гостолюбиви. Домакинът отворил вратата:
– Добър вечер! – поздравил търговецът.
– Дал ти Бог добро! – отговорил му селянинът.
– Аз съм търговец и както виждаш, замръкнах на пътя, та може ли да пренощувам у вас.
– Може – рекъл му домакинът, – защо да не може! Но ние сме сиромаси, та няма с какво да те нагостим като хората.
– Не се грижете за това. Аз само ще пренощувам и на сутринта рано ще си тръгна.
През същия ден жената на домакина била родила момиченце, затова не излязла от стаята си да посрещне госта. Той легнал до огнището и скоро заспал. В полунощ дошли орисниците да определят късмета на новороденото. Търговецът се разбудил и като видял орисниците, си рекъл:
– Сега ще чуя какво ще наречат на детето. 
Първата казала:
– Хайде да го орисаме утре да умре!
 Втората рекла:
– Не, да живее седем години, че тогава! 
Третата обаче казала:
– Това сиромашко дете да порасте, да стане добра мома и да се ожени за сина на този търговец, който е дошел тук да преспи!
Това казали и си отишли, а търговецът цяла нощ не могъл да заспи. Мислел си: „Дали наистина ще стане това, което рече най-старата орисница! Аз съм посъбрал пари, докато синът ми стане за женене, ще забогатея още повече. Тези хора са бедни и момичето им ще има само една риза на гърба. Как ще ми стане снаха? Трябва да направя нещо!
На сутринта рано търговецът станал и си оседлал коня за път. После полека взел детето от майката, която спяла и препуснал, колкото сили имал. Като навлязъл в една гора, оставил детето край пътя и продължил към дома си. Малко след него по пътя минала каруца с мъж и жена в нея, които вече девет години нямали деца. Жената чула бебешки плач, слязла от каруцата и взела бебето, което било огладняло и плачело колкото сили имало. Двамата отнесли намереното дете вкъщи и тъй като били заможни хора, го взели да го отгледат като свое дете. Момичето пораснало добро и работно, та много хора го искали за снаха.
Търговецът скоро забравил и за детето, и за орисниците. Купувал евтино, продавал скъпо и от година на година ставал по-богат. Веднъж пак се случило така, че замръкнал на пътя. Той пак влязъл в село, където не познавал никого и потропал на портите на чорбаджийска къща. Отворила му една мома, но толкова красива, че той не бил виждал досега като нея.
– Добър вечер! – рекъл търговецът.
– Дал ти Господ добро! – отговорила му тя. Търговецът я попитал може ли да пренощува в къщата.
– Може! – рекла момата и той влязъл.
Поканили го да вечерят. Сложили трапеза, нагостили и напоили търговеца, както приляга на богати хора. А момата, която го посрещнала, не седнала цяла вечер. Грижела се на трапезата да има всичко – и повечето гозби сама ги приготвяла. Търговецът много я харесал и както седели с бащата и майката на момичето, се похвалил, че има син за женене. Старите поприказвали още – кои са, какви са – и накрая търговецът я поискал за жена на сина си. Майката и бащата се съгласили, ако и дъщеря им хареса момъка.
След няколко дни дошъл търговецът със сина си – младите се обикнали от пръв поглед и старите започнали да се готвят за сватба. Нали и двете семейства били богати, не жалели пари за нищо.
Докато ги венчавали в църквата, майката на младоженката все плачела. Като излезли навън, търговецът я попитал защо пролива
толкова сълзи.
– Плача от радост – отвърнала тя, – като се сетя как си намерихме детето, захвърлено край пътя – гладно и жадно. Бяха го оставили
да го ядат вълците, ама му било писано да живее от богато по-богато.
Търговецът попитал къде точно са намерили момичето и като чул отговора, се хванал за главата.
– Каквото орисниците кажат – рекъл той, – това става.