Казанджия-калайджия

Един казанджия, като гледал бакърите, че са червени, не му ставало особено приятно и си казвал: „Ех, да можех да калайдисвам, че да направя тиганите бели, да блестят! Не е зле да стана калайджия“.
И така, казанджията нагрял един казан добре и поставил калай, за да го калайдиса. Тъй въртял разтопения калай в казана, инак въртял, а той, като живо сребро, все бягал по бакъра и нито капка не се залепвала. Мъчел се казанджията, ядосвал се – нищо не помагало. Дошли приятели да гледат какво ще стане. И почнали да го учат – един едно, друг друго да смеси с калая, та дано хване. Всичко добре, но при тях се бил промъкнал и дяволът, та кой каквото кажел, все му се надсмивал.
– А бре, нищо не липсва, но майсторлъкът е да намериш колко драма калай трябва да се постави, там е тайната. Пък то изведнаж такава работа не става – трябва човек да се мъчи, докато сполучи.
Така разправял дяволът. Всички се съгласили с него, съгласил се и казанджията. Той се мъчил три дена и три нощи да улучи мярката. Пот обливала челото на казанджията, много въглища изгорил, много калай изхабил, но всичко било напразно. Голяма мъка налегнала казанджията, не само затова, че не можел да намери мярката, но още защото дяволът всеки ден идвал в дюкяна му и нищо не харесвал: че калфата държал казана така, а не иначе; че огънят бил силен, че други път бил слаб; че калаят бил малко, а после пък много. Той все измислял такива дяволщини, които страшно сърдели казанджията и винаги грешал. Най-после толкова много дотегнало на казанджията, че сърдито му казал:
– А бе, ти съдия ли ми си, че си застанал над главата ми, да ме съдиш? Това не било, онова не трябвало! Като че съм те викал да ме учиш как да калайдисвам казани. Я си върви по работата и не ми влизай вече в дюкяна, че иначе ще те изхвърля.
При все че дяволът нямал срама, престорил се пред хората, че уж се докачил. Той застанал до чешмата да чака там калфата и да му се присмива. Не минало много време и ето, калфата дошъл на чешмата да налее вода. Дяволът се разкискал:
– Е, казанджията можа ли да калайдиса без мене казана?
– Не, не го калайдиса. Да го вземе дявола и казана, и майстора! – рекъл калфата.
– Ха-ха-ха! Нека се помъчи още някой ден и я го калайдиса, я не – едно от двете!
По два-три пъти на ден все така се надсмивал дявола на калфата, когато дохаждал на чешмата за вода и го надумвал да се скара с майстора и да побегне от него.
Една привечер калфата отишел пак за вода, а дяволът го запитал:
– Е, калфа, калайдисахте ли казана?
Калфата, който и без това бил ядосан, казал сърдито:
– Е, пукна дявола, калайдисахме го.
Дяволът помислил, че казанджията е сполучил, затова му идело да се пукне от мъка и без да се усети, се издал:
– Ами кой ви каза да турите нишадър, за да се хване калаят?
– Който ни го каза – каза ни го; твоя работа ли е да знаеш?
Хитър излязъл калфата, той веднага се досетил, че нишадър трябва да се прибави. Отърчал в дюкана и обадил на майстора, какво чул от дявола. Купили нишадър. Щом посолили казана с него, калаят веднага се хванал, като че ли с туткал са го лепили.
Калайдисали казана и го поставили на показ пред дюкяна да го гледа цял свят.
Всички, които гледали калайдисания казан, се чудели и възхищавали. Приятелите на казанджията, който вече минавал за калайджия, рекли:
– Е, майсторе, пукна вече дявола, щом успя да калайдисаш казана!
Дяволът, като чувал тия думи и от приятелите, и от майстора, а най-вече от калфата, пред когото се изпуснал да каже: „Кой ви каза да турите нишадър в калая“, от голяма мъка се пукнал и осмърдял цялата махала. Така той си отмъстил. Затова и до ден-днешен, когато се калайдисва, засмърдява наоколо. Който не вярва, нека помирише – когато калайдисват – и ще се увери.