Змейово хоро

Ето какво се случило много отдавна в едно китно планинско селце! Там живяла хубава мома Зорница. В един празничен ден, когато било време да се заклаждат седенките. Зорница се пременила, оплела буйните си коси на венец и тръгнала с дружките си към чешмата – на мегдана. Сърнето й тръпнело от радост – избраника си ще срещне. Стоян също с вълнение я посрещал в празник на хорото. Очите му искрели, когато я зърнел! Момите попели, полу-дували, па и трикато хоро завъртели. Зорница съгледала Стоян в далечината и сладост се разляла в гърдите й.
В миг откъм гората, в изневиделица, връхлетял триглав змей. Той грабнал момичето и го понесъл към черната пещера. Никой никога не е имал смелостта да стигне до там.
Свило се сърцето на Стоян. Мъка задавила гърлото му. Извадил си той сабята и яхнал верния си кон – либето си да дири. Девет дни и девет нощи вървял. Дъжд го валял., вятър го брулил, слънце го пекло. Изправил се най-сетне пред черната пещера и с пълен глас повикал халата да излезе и да премери сили с него.
Разлютен излязъл змеят от пещерата. Огън припламвал от ноздрите му. Зад него плахо подала глава Зорница. С един удар Стоян отрязал едната глава. Замятал се змеят, заизвивал опашка. Издебнал го юначният момък и отрязал и втората му глава. Когато замахнал третия път, змеят завъртял опашката си и с все сила повалил Зорница на земята. Със сетни сили Халата проклела Стоян де онемее, а сърцето му каменно да остане, докато друга мома го залюби. Причерняло пред очите на Стоян, вдигнал тежка десница и третата глава се катурнала на земята. Простил се момъкът с мъртвата Зорница и потеглил обратно към село. Сълзи обливали лицето му, а гърдите му камък тежал.
На мегдана го очаквало цялото село.Отворил Стоян уста да продума, ала звук не се отронил. Стигнало го било проклятието на змея. Тогава той дал знак на музикантите да свирят. Писнала гайдата, ударил тъпана и Стоян се понесъл като вихър. Завъртял хорото – ту ситно и бързо, ту бавно и тежко! Огъвал го той, извивал го, не спирал. Всички разбрали мъката му. Жив го оплакали.
Оттогава на всеки голям празник Стоян излизал сред село и с вихрения си хоровод напомнял на всички, че болката му е жива за Зорница, за погиналата му обич!
Била деветата година! Когато дошло ред отново седен-ките да се заклаждат, момъкът повел тежко хоро. То се виело спокойно и плавно. Като замаяна го следила с поглед Ирина. Години вече тя страдала заедно с него и радостно го поглеждала, когато го срещнела на пътя. Нозете й се залюлели в ритъма на танца. Затрептяло сърцето й.
Съгледал я Стоян и потръпнал. Омагьосали го очите й.
Нещо топло пропълзяло в гърдите му и той заиграл още по-буйно, като да не стъпвал на земята – поплясвал с ръце и прикляквал. Ручилото на гайдата се губело. Стоян чувал само звънтежа на рубетата, нанизани на гърдите й, виждал само черешовите очи на Ирина! Преляла радостта му и от гърлото му се изтръгнало силно:
– И-ху-у-у…
Голямата обич разтурила змейската магия. Стоян поел ръката на Ирина и двамата повели младо хоро и запели:
Заиграйте, мори, „Змейновото", Ситно-равно стъпвайте. Извийте го нагоре-надолу, Та да скрием тази мома, дето змей я иска!
Оттогава на празник се играело все това хоро – „Змейновото".