Златните монети и уговорката

Живял един човек, който обичал да изучава Тора. Той си имал занаят, жена му му помагала и всичко вървяло по мед и масло. Но веднъж той се разорил. За да нахрани любимата си жена и децата, той заминал за далечен град и станал учител в хедер. Учел децата на иврит.
В края на годината получил заработените пари – сто златни монети, и искал да ги изпрати на любимата си жена, но в онези времена още нямало поща. Този, който искал да изпрати пари от един град в друг, трябвало да ги предаде на някой пътуващ, като, разбира се, плати за услугата.
През града, където познавачът на Тора учел децата, преминавал разносвач на дребни товари и учителят го попитал:
– Накъде отиваш?
Разносвачът назовал различни градове, сред които се оказал и този, където живеело семейството на учителя. Учителят го помолил да предаде на жена му сто златни монети. Разносвачът отказал, но учителят започнал да го убеждава:
-Добри господине, бедната ми жена е в страшна нужда, не може да изхрани децата. Ако се наемете да й предадете тези пари, можете да й дадете от стоте златни монети толкова, колкото поискате вие.
Алчният разносвач се съгласил, предполагайки, че ще успее да измами учителя на Тора.
-Добре – казал той, – само при едно условие: напишете на жена си, че мога да й дам от тези пари колкото поискам.
Бедният учител нямал избор и той написал на жена си следното писмо:
‘Изпращам сто златни монети с условие че този разносвач на дребни товари ще ти даде толкова, колкото поиска сам.“
Като пристигнал на съответното място, разносвачът извикал жената на учителя, връчил й писмото и казал: – Ето писмо от мъжа ви, а ето и парите. Според нашата уговорка аз трябВа да ви дам от тях толкова, колкото сам поискам. Ето, давам ви една монета, а деветдесет и девет оставям за себе си.
Бедната жена молила да се съжали над нея, но разносвачът нямал сърце, а камък. Той останал глух за молбата й и твърдял, че мъжът й се е съгласил на такова условие. Затова той има пълно право да й даде толкова, колкото поиска. Така че той й дава една монета от добра воля.
Жената на учителя повела разносвача при главния равин на градчето, който се славел със своя ум и находчивост.
Като изслушал внимателно и двете страни, той започнал да уговаря разносвача да постъпи по законите на милосърдието и справедливостта, но онзи не искал и да чуе. Изведнъж равинът бил осенен от мисъл.
-Ями покажи писмото – казал той.
Дълго и внимателно го чел, после сурово погледнал разносвача и попитал:
– Колко от тези пари искаш да си вземеш?
– Аз казах вече – отговорил алчният разносвач, – деветдесет и девет монети.
Равинът станал и сърдито казал:
-Ако е така, значи съгласно уговорката тях трябва да дадеш на тази жена, а ти да вземеш само една монета.
– Справедливост! Къде е справедливостта? Искам справедливост! – развикал се разносвачът.
За да се спази справедливостта, трябва да се изпълни уговорката – казал равинът. – Тук черно на бяло е написано: „Скъпа жено, разносвачът ще ти даде от тези пари толкова, колкото поиска сам.“ Колко искаш ти? Деветдесет и девет монети? Тогава ги дай. И точка по въпроса!