Забързана приказка

Имаше един град, в който всички бързаха.

Бързаха бащите!

Бързаха майките!

Бързаха дядовците!

Бързаха бабите!

Бързаха децата!

И което е за отбелязване- всички бързаха в едно и също време и един-друг се подканяха да бързат.

-Бързай! Бързай! Бързам! Бързай!

-Бързай! Бързо! Бързай! Бързай!

-Бързам! Бързай! Бързо! Бързай!

-Бързо! Бързам! Бързай! Бързай!

-Бързо скачай от леглото!

-Бързам! Де ми е сакото!

-Бързо-бързо пий млекото!

-Бързо затвори стъклото!

-Бързо оправи кревата!

-Бързо дай ми тук метлата!

-Бързо! Мрежата къде е?

За пазар ще закъснея!

-Бързо приготви си чантата!

-Бързо изключи пералнята!

-Бързо! Тръгвам! Закъснявам!

-Бързай! Бързам! Изоставам!

Както се досещате, бързаницата започваше още преди да започне денят. Събудени-недосъбудени всички се юрваха да бързат и ставаше такава голяма бързаница, че от бързаница се превръщаше на бърканица.

От бързане, бащите си обуваха наопаки чорапите, закопчаваха си накриво ризите и хукваха по стълбите по пантофи.

Майките, от бързане, със скачането от леглото си нахлузваха роклите наопаки, наливаха пакетите с млеко за закуската на децата вместо в тенджерите в пералните, разбиваха праха за пране в каните за млеко, включваха вместо миксера-прахосмукачката, и докато си даваха нарежданията на бабите за домакинството и за децата, тичаха из апартаментите насам и натам, ровеха из чекмеджетата, изтърбушваха гардеробите прехвърляйки полички и блузи, търсейки най-подходящото за деня, и докато си намираха перуките си загубваха обувките, като повтаряха през всичкото време :

-Закъснявам! Закъснявам! Закъсняваш! Бързам! Бързай! Бързам!

И тъй като нямаха време да се вчешат, майките нахлупваха елегантни перуки над разрошените си коси, и станали неузнаваеми, светкавично изчезваха от къщи като пътьом си слагаха червилото, и понеже от бързане не си улучваха устните, си мацаха червило ту по носа, ту по брадата.

В същото време бабите чукаха яйцата за палачинките по главите си, мятаха палачинка след палачинка направо в зейналите усти на бързащите за училище деца, и докато обръщаха палачинките подхвърляйки ги до тавана, отбиваха с тиганите като с ракети за тенис картофите, с които бързащите да се измъкнат от къщи дядовци ги замеряха, за да им докажат недоволството си от стоварилото им се задължение да белят картофи за обяда, което според тях не е мъжка работа, и да докажат на тия жени, че мъжете могат да се справят с беленето на картофи, но за едни картофи да закъснееш да си изкажеш първи мнението за политиката и за живота на сбирката с другите дядовци в кафенето, е престъпление и знак за женска ограниченост.

От бързане да не закъснеят за първия учебен час, децата, с издути бузи от непреглътнатите палачинки, нахлузваха палтата си,и без да ги закопчават, грабваха претъпканите с учебници и тетрадки ранички и политаха към училище. Политаха, защото в природата си има закони. И като се засилиш при това с разкопчано палто. Цялото небе на града се изпълваше с летящи деца. Незакопчаните разноцветни детски палта се развяваха като крила, и добре че раничките на гърбовете и в ръцете на децата толкова много тежаха и ги придърпваха към земята, че иначе кой знае накъде можеха да отлетят.

И пак можеха да отлетят, защото от бързаницата така се засилваха, че от засилването олекотяваха, забравяха закъде са се разбързали и започваха да се гонят, да се издигат надпреварвайки се кой по-високо може да се гмурне във ведрината на утринното небе, да правят лупинги, да демонстрират аеро-гимнастическите си възможности, да ловят и да възсядат облаци, и най-вече да се оставят да летят с разтворени ръце, носени от непредсказуемото дори от синоптиците течение на ветровете, които изпълваха главите на децата с вятър и ги правеха вятърничави.

Но директорите на училищата не можеха да разрешат на учениците им да отлетят кой знае къде, и училищата да останат празни, а учителите-безработни. Директорите бяха хора с огромна отговорност. Затова бързаха още в тъмни зори да са си в училищата, причакваха утринния летеж на децата на вратите на училищните сгради с апарати за дистанционно управление в ръка, и появяха ли се ята от деца по небето, започваха всеки да лови своите деца и да ги сваля с дистанционното си управление едно по едно в точното училище, което наричаха приучилищяване, като внимаваха да не сбъркат, и да приземят в своя двор деца от чуждо училище.

Е,ставаха и грешки. И не само с приучилищаването на деца от чуждо училище. Понякога, вместо в училищния двор, директорите приучилищяваха децата по покрива на училището.С това се справяха с помощта на сгорещените от бързане и закъсняващи за първия учебен час учители, които в бързаницата влетяваха в училището с такава скорост, че не можеха да се спрат, взимаха в спринт стълбите чак до последния етаж, и сами се заемаха да издърпват децата от покривите и да ги хвърлят в класните стаи, като ги ловяха за краката, за палтата, а понякога и за косите. Най-неприятното в тоя случай беше, когато ги ловяха за ушите.

Но се справяха.

По-сложно беше, когато вместо децата, сваляха бабите им, които бяха хукнали след внуците си да им дадат забравения в бързаницата училищен чип. В тия случаи децата, забравили в бързаницата своя училищен чип,си отлитаха нанякъде, а бабите им влизаха в класните им стаи както си бяха с тиганите в ръце, сядаха по чиновете и най-старателно се опитваха да научат и запомнят всичко, което преподаваха забързаните да не изостават с учебния материал учители. Те много внимаваха, защото трябваше да налеят наученото от своите препълнени с какво ли не глави в празните вятърничави глави на своите внуци, та да не изостават в учението.А когато някоя баба не можеше да разбере преподаваното и питаше съседката си по чин,тая я удряше с тигана по главата, за да не я разсейва. Така понякога в класната стая ставаше голямо меле. Особено, когато в класните стаи беше претъпкано не само с баби, но и с дядовци, които не стига, че не разбираха уроците, но и мърмореха, че по тяхно време не били учели такива никому ненужни неща.

Тогава учителите, предимно забързани строги жени, които бързаха да си преподадат урока, се виждаха в невъзможност да надвикат вдигналата се патардия, и да видят всред размахани тигани, бастуни и подпетени чехли кой с кого се бие, за да сложат провинилите се на мястото им и да въведат тишина и ред.

-Деца! Деца!-прекъсваха си те урока,забързани да си извадят педагогиката, с която да засрамят учениците и да ги укротят. Но се оказваше, че в бързането са си забравили педагогиката ако не в диплома за завършено педагогическо образование, то в дъното на шкафа на учителската стая, изхвърлен за износеност по време на годишния училищен ремонт ведно със забравената в него педагогика.

Какво да правиш когато ти я няма педагогиката, за да се оправиш с нея във възникналата неразбория? Какво друго, освен да се възправиш срещу целия клас, готов за ръкопашен бой.

В такива случаи учителите, които както казах бяха предимно очакващи да им се случи всичко в бъркотията на бързаницата смели жени-жени готови на всичко, за да въдворят ред и да си преподадат урока, се качваха върху учителските си бюра, за да са над случващото се в класната стая, и взели героична поза, изсвирваха с пръсти в уста.

В отговор биещите се замръзваха по местата си озадачени, и тогава учителствуващите жени едва не изпадаха в шок, когато вместо деца, виждаха насреща си старци.

-Брей!-казваха си те.-Ето до къде ни доведе това бързане! За един учебен час, от бързане, децата се превръщат в старци! А какво тогава става с нас, учителите? Трябва веднага да завъртим бързането в обратна посока, което значи да отвъртим навъртяното от бързането време, и така да върнем детството на децата, което е наш дълг, както и да върнем своята младост, което е наша мечта!

-Готови! Раз-два! Деца! Започваме лечебна процедура!- провикваха се те.

-Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Сядайте си по местата!

Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Махайте си очилата!

Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Повторете го стократно!

Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Завъртете се обратно!

И се започваше една- не ти е работа!

Старците се въртяха до ошашавяване, защото мислеха, че това е поредния урок, още повече, че и учителите, които както казах, бяха предимно жени, и не рядко жени на възраст, също се въртяха върху учителските си бюра и то така, че на бабите и на дядовците им се струваше, че летят и се възнасят към тавана на класната стая, давайки им пример за бързо въртене.

-Горките ни внуци!-си казваха бабите и дядовците, като не преставаха да се въртят все по-замаяни и залитащи от въртенето, с риск всеки миг да се сгромолясат на пода на класната стая.- С другите уроци се справихме, но с тоя урок няма да се справим- разтревожени си зашушукаха бабите и дядовците. Ще вземат да ни пишат слаби бележки по въртене и да злепоставим внуците си.

-Какво тогава да правим?

-Ами да бягаме!

И бабите и дядовците хукваха към вратите и прозорците на класните стаи.

-Стойте! Стойте!-викаха подир тях учителките като продължаваха да се въртят и от замая не можеха да разберат възнасят ли се учениците им, или излитат с тиганите и бастуните като с летящи чинии и като с оживели детски дървени кончета.- Не може да бъде!-казваха си те. Но когато най-после преодоляваха инерцията на въртенето и се оказваха сами в класните стаи проумяваха, че случилото се е случило. И се е случило, защото от обратното въртене учениците им отново са станали деца, а от едни деца всичко може да се очаква, дори и най-невъзможното- да излетят от училище и да оставят класните стаи празни.

И учителите, които както споменах и повторих бяха предимно жени, и то на възраст, което значеше, че са с голям училищен опит, и бяха видели и препатили какво ли не от своите ученици, се смъкваха омаломощени от бюрата си.

-Все пак се справихме с връщането на децата в тяхнто детство-доволни, и дори горди си казваха те, и установили, че закъсняват за следващия час, се втурваха към коридора и към вратите на другите класни стаи на училището, където не знаеха какво ги очаква.

А в това време бързаницата продължаваше.

Майките и бащите, изхвръкнали сутринта бързешком за работа, бързаха колкото се може по-бързо и по-набързо да си свършат несвършваемата работа, която от една страна бързо и набързо свършваха, а от друга със светкавична бързина пристигаше нова, и ги затискаше, сгромолясвайки се върху тях. Така че въпреки бързаницата да си свършат работата, постоянно бяха затрупани от несвършена работа. И това с работата и с несвършената работа беше повсеместно.

Чиновниците, колкото и да бързаха, не можеха да изчетат преписките, защото се трупаха и ги затрупваха все нови и нови!

Лекарите, колкото и да бързаха и да се стараеха, не можеха да излекуват болните, защото прииждаха все нови и нови от болни все по-болни и от спешни, по-спешни случаи, които разчитаха на тяхната бърза лекарска намеса.

Съдиите бързаха да приключат делата с разбойниците и да ги натикат в затвора, но колкото и да бързаха, не можеха да приключат делата, защото докато бързаха, излизаха на бял свят все нови и нови разбойнически разбойничества на разбойниците, които съдиите не можеха да подминат, а трябваше да бързат, защото разбойничествата на опашките от заловени и неосъдени разбойници ги притискаха и пришпорваха още повече да бързат, при това без да броят предстоящите дела на незаловените разбойници, които нямаше как да не бъдат заловени, съдени и изпратени в затворите.

Поправячите на всякакви повреди не можеха да си свършат работата, защото докато оправят една повреда, ги викаха бързо да оправят още сто, и двеста, и хиляда повреди, сякаш всичко в града се разваляше-пукаха се вдопроводи, задръстваха се канализации, късаха се електрически проводници, засядаха асансьори, разбиваха се улични настилки и зейваха в застрашителни ями, протичаха покриви, повреждаха се всякакви домакински уреди и превръщаха апартаментите в гробница на бяла и на черна техника, което хвърляше в абсолютен хаос домашния живот, и всички звъняха по телефоните да викат бързо поправячите, а телефонните повреди нямаха край.Всеки искаше всичко да бъде оправено най-бързо, и от бързане на поправячите не им оставаше и дъх.

Такситата, леките коли и автобусите в бързаницата си се носеха с такава скорост по улиците, че беше невъзможно да спрат на пресечките щом светофарите даваха на червено, както и на зебрите за пешеходци, и стигнеха ли до такива места даваха газ, включваха летателната си програма и прелитаха над светофарите и зебрите без да губят ни секунда време. И никой не знаеше защо бързат и къде отиват, но важното бе, че бързаха.

-Много бързи рейсове, таксита и леки коли!-казваха доволни от управата на града. –Но може още! Още!

Това даваше криле на шофьорите. Те надуваха скоростите, и ги надуваха и ги надуваха изпреварвайки се един друг, докато скоростта на превозните им средства ставаше такава, че докато се появяха на единия край на улицата, се оказваха на другия, мяркайки се и изчезвайки, докато престанаха от скоростта и да се виждат, и не можеше да се разбере има ли ги, няма ли ги, и ако ги има защо въобще ги има, като не можени на тях да се качи човек, ни от да слезе, тъй като от бързане нямаха никакво време за спиране и бавене.

-Спрете! Спрете!- викаха напразно бабите, които бързаха колкото се може по-бързо да се приберат от училище в къщи, защото закъсняваха с приготвянето на обяда и на вечерята, и със справянето с хилядите домашни дела, и много разчитаха на бързия градски транспорт и на такситата, за да се приберат, но градският транспорт прелиташе край тях и над тях все едно, че не съществува и че те не съществуват. Да чакат по спирките нямаше никакъв смисъл. Затова бабите се понасяха на бързо тичащи тълпи всякоя към своя дом, а градските служби, които наблюдаваха в мониторите си бяганицата им хваната от камерите по улиците, изпращаха съобщения до медиите, че в организираните спортни изяви на града, и по-специално в масовия градски крос “бягане за здраве”, са се включили и най-възрастните жени, което е показател за доброто градско управление и повод за увеличаване на месечните им заплати.

Не така стоеше въпросът обаче с дядовците на децата. Измъкнали се от училище, те съвсем нямаха намерение да се прибират вкъщи, за да бъдат впрегнати от бабите да им помагат в бързаницата за приготвянето на обяда, вечерята и така нататък, затова бързешком се измъкнаха от тълпата на бързащите жени и се шмугваха в кафенетата за бързо сервиране и бърз интернет, тъй като в кафенетата ползваха бързия интернет на свобода и по свое усмотрение, а вкъщи това не ставаше без строг бабешки контрол.

Но бързият интернет също бързаше, и докато се включат, се оказваше, че денят се изтъркулваше, защото и той бързаше, и дядовците щат не щат трябваше да забързат да се приберат, докато портиерите не са заключили входните врати на къщите,а бабите-входните врати на семейните апартаменти, което беше по-рисковано и по-опасно.

Те възсядаха бастуните си като хвъркати кончета, като велосипеди, ката мотопеди, като мощни мотоциклети и дори като неидентифицирани НЛО решени със светкавична скорост да се приберат у дома, да застанат пред строгия съд на бабите и да изтърпят присъдата, но излезли-неизлезли от кафенетата и от бързия интернет ги поемаше вихрушката на бързащите да се приберат закъснели майки, и бързащите да се приберат закъснели бащи, и бързащите да се приберат закъснели чичовци, лелки и всякаквите закъснели. Всички бързаха свръх скоростно с различни бързащи превозни средства и в различни посоки, така че ставаше страхотно меле с много повреди и жертви, но кой ти гледа повредите и жертвите, когато всички бързаха.

Ах това Бързане! От бързане хората от града за нищо друго не можеха да мислят и в бързаницата си нищо друго не можеха да видят,освен задълженията си-ни градините с цветята,ни птиците по дървесата, ни красотата на града, ни отлитащите си години.

Щом в бързаница свършваше работния ден бързаха да се втурнат в къщите и апартаментите.

Да си изхлузят още от вратата неудобните обувки от отмалелите от бързане крака да се втурнат в апартаментите, да се хванат за главите и да се развикат на децата за разхвърляницата,непослушанието и ненаучените уроци.

И така всеки ден!

Само че този път децата никакви ги нямаше.

-Къде са децата?

-Върнаха ли се от училище веднага вкъщи, както сме им казали?

-Подготвиха ли си домашните упражнения както сме разпоредили?

-Изпитахте ли ги, както сме ви наредили?-питаха родителите бабите и дядовците и бързаха да проверяват под леглата,в банята, в гардеробите, дори в хладилника и въобще из цялата къща къде децата са се скрили, за да ги изненадат с някоя детска измишльотина или беля, та да ги накажат, но от децата нямаше и следа.

-Ами няма ги!- вдигнаха рамене бабите и дядовците.- И в училище ги нямаше, та ние учихме в училището вместо тях и научихме ей тоя най-труден урок-вдигнаха си те ръцете колкото могат нагоре и взеха да се въртят замаяни- Ах тия деца! Ще ги уморят в училище с трудни уроци—залитаха въртейки се бабите и дядовците.-Цял ден сме се упражнявали да не забравим тоя най-труден урок, че като си дойдат децата у дома да им го преподадем, та утре като ги изпитат да не са неподготвени и да се изложат. Затова трябва да се упражняваме да не го забравим- завъртяха се те колкото могат по-бързо, като се олюляваха, залитаха насам и натам, падаха, ставаха и продължаваха да се въртят.

-Господи!- хвърлиха си майките перуките от главите и ядосани грабнаха дистанционното, натиснаха бутона за най-бързо прикъщяване на децата и бяха сигурни, че ей сега немирниците ще се прикъщят пък където и да са из града. Да ги прикъщят и да им поискат сметка защо не са били в училище и къде скитат, като са им казали никакво скитане на сами деца из града.

-Ние да бързаме да се прибираме направо от работа в къщи заради тях, а те да скитат! Ами ако и ние почнем да скитаме? Да не мислят те, че и на нас не ни се скита! Ама бързаме да се прибираме, защото сме отговорни, а те не бързат, защото не са отговорни!

Така говореха родителите и натискаха най-бързата и безотказна степен на дистанционното за прикъщяване, но колкото и да беше силна дистанционно-прикъщяваната връзка, децата не се прикъщяваха.

Тогава ядосаните родители здравата се притесниха.

-Какво ли е станало с тия деца?

И като се притесниха бързо взеха да набират телефонни номера :

-На полицията!

-На болниците!

– На Пожарната команда!

Но нито полицията, нито болниците, нито пожарната команда имаха някаква представа къде са изчезнали децата.

-Каква полиция и каква пожарна команда сте, като не знаете къде са изчезнали децата- спуснаха се родителите да си нахлузват изхлузените обувки и да хукват да си търсят децата.

А на улицата- тълпа от родители! Тичат насам, тичат натам, зввънят GSM-и, майки викат имената на децата си, бащи надуват мегафони и изричат строги заповеди към децата веднага да се приберат, само че от децата нямаше и следа.

-Отвлечени са!- тръгна слух.-Как може всички деца да ги няма?

-Искаме си децата! Намерете ни децата, или. . –заплашваха те полицията.-Каква сте полиция да допуснете да изчезнат децата от целия град! Още утре всички ще гласуваме да бъдете уволнени!

-Ще ги намерим ние тия деца! Няма да се излагаме я! Като нищо ще ги намерим и ще ги опандизим да разберат веднаж завинаги, че така не се изчезва! Ако са отвлечени, ще заловим и отвлечените и отвлекачите!

И полицаите на полицията, въоръжени до зъби, с маски на лицата и със заредени автомати готови да нападат и заловят похитителите на децата и самите деца най-бързо и самоотвержено обикаляха къщи, градини, разрешени и неразрешени за деца заведения и дискотеки,решени да арестуват, да закопчават с белезници и товарят в полицейските камионетки и деца и отвлечени, като документираха с камери своята полицейска непоколебимост.

Само че никъде не намериха ни децата, ни отвлекачите им.

Най-после намериха едно дете, измъкнаха го от леглото, натовариха го в камионетката и го изтъпанчиха пред родителите, като разгласиха по всички телевизии, че са се справили отлично със задачата.

Това дете го имаше, но другите деца ги нямаше!

-Знаеш ли къде са другите деца?- в напревара го запитаха родителите.

-Не зная!- каза детето.- Болно съм от грип и от три дена не ходя на училище, така че няма как да зная- закашля се детето.

-Как не ви е срам да вдигате от леглото едно болно дете!- ядосаха се родителите на полицаите, но това не можеше да реши въпросът с изчезналите деца.

А в това време децата, които сутринта в голямата бързаница бяха полетели към училище още с изгрева на слънцето, така се бяха засилили, така се бяха издигнали в небето от засилване, че продължаваха да летят с изгрева, без да си дават сметка защо изгревът на слънцето си стои на едно место и слънцето не се издига като всеки ден по това време, за да се приучилищят точно навреме в клас. Не си даваха сметка, защото както се бяха забързали към училище и както летяха с развените си незакопчани якетаи палта, бяха достигнали невероятната скорост от 33 клм. в секунда, каквато е скоростта на движението на земята около земната й ос, а вятърът ги беше отвял от изток на запад, така че заедно с изгрева на слънцето обикаляха земята. И тъй като бяха излетели от България и се носеха по земния паралел със скоростта на земята около остта й все на запад, те обикаляха земята с изгрева, който също обикаляше земята от изток на запад,

и обикаляха,

и обикаляха,

и обикаляха, а под тях се разстилаше цялата география като на карта.И навсякъде бе ранна утрин,и навсякъде посрещаха изгрева на слънцето. –

-А бе какво става? Защо тоя изгрев не свършва и каква е тая географска карта под нас? Да не би това да е нова форма на училищно обучение?-питаха се децата летейки над Европа, Атлантическия океан, Америка, Великия тих океан, Япония и Азия. Беше им приятно да летят с 33 клм в секунда, която скорост беше толкова голяма, че просто не чувстваха, че летят, а само картината на земята се сменяше под тях. Беше им интересно и забавно, само че не ставаше и не ставаше обедно време, а децата вече бяха страшно огладнели. Гладът им растеше, а времето си стоеше все същото. Нещо беше станало с това време, защото където видеха часовникова кула и поглеждаха стрелките, те все показваха 7 часа и 45 минути. Ни повече, ни по-малко!

Иначе летенето беше супер!

Ту се носеха възседнали първите слънчеви лъчи,

ту попадаха в дъждовен облак,

ту в гръмотевичен,

ту настигаха и изпреварваха самолети,

ту се надпреварваха с различни неиндифицирани летящи чинии,

летящи пури,

летящи пумпали,

летящи сфери

и разни други неидентифицирани обекти, което страшно ги забавляваше.

При това никой не ги изпитваше, никой не им се караше, никой не им се сърдеше,че са направили нова беля, че не са си научили уроците, че са разхвърлили стаята си и са превърнали къщата на нищо, и ако имаше и какво да хапват, летенето цена нямаше да има, само че в небето нямаше нищо за ядене.

Тогава се опитаха да се приземят, за да похапнат. Първо си избраха един остров в Тихия океан целият в бананови дървета, но как да се приостровят като островът само след миг остана зад гърба им.

После се опитаха да се прияпонят в Япония- страната на изгряващото слънце, от където до децата достигаха приятни апетитни аромати, но пак нищо не стана.

Вече знаеха, че скоро ще стигнат Китай и Индия, защото бяха учили география и знаеха коя страна след коя следва като вървиш от изток на запад, затова отрано се приготвиха да се спуснат в първата попаднала им закусвалня. Но се оказа, че със скоростта, с която се носеха, беше невъзможно да се приземят, а не можаха да се справят с намаляването на скоростта до възможност за приземяване.

-Брей че работа!- поуплашиха се не на шега децата.- С тази скорост като нищо няма да можем да се приземим и ще се превърнем в спътници на земята.

-Хем ще станем завинаги спътници на земята, хем ще умрем от глад!

-Ами сега?- взеха да опитват разни способи за намаляване на скоростта, с която се носеха заедно с изгрева на слънцето децата, но нищо не помагаше.

-Помо-о-ощ!- Развикаха се те тогава с надеждата някой, който разбира от намаляване на скорости да ги чуе и да ги спаси.

Само че никой не ги чуваше, а и да ги чуеше, докато пристигне, кой знае докъде щяха да са стигнали излетелите заедно с изгрева деца, така че нямаше как да ги намери.

И точно тогава, когато децата бяха почнали да се отчайват, и вече не им беше интересно да летят, да влизат и излизат от облаци, да настигат и изпреварват самолети и да се надпреварват с разни неидентифицирани обекти, изгревът на слънцето стигна до България.

Стигна и щеше да отмине на запад, но децата така се развикаха, че родителите им, полицията, пожарната команда и всички от града, в който всички бързаха, си вдигнаха нагоре главите.

-Бързо! Бързо! Бързо! Бързо! Бързо докато не са отлетели!- взеха да натискат те бутоните на дистанционните си за детско приземяване.-Не е за вярване, но тоя пъстър облак, който лети с първите изгревни лъчи на слънцето е от нашите деца.

Може би ако дистанционното за детско придомяване беше едно или бяха няколко, нищо нямаше да се получи. Но когато всички едновременно натиснаха бутоните на дистанционните си, се получи такава енергия, че засмука децата от летателната им скорост и те започнаха да падат на земята направо в прегръдките на майките и на бащите си.

-Какви са тия номера?- развикаха се родителите като си бършеха радостните сълзи от добрия край на случилото се.- Може ли така 24 часа да си летите без разрешение и без да се обадите, а ние да си изкарваме ума от тревоги за вас?Бързо вкъщи или по-добре направо на училище!Ще се разберем довечера за тия ви номера, а сега бързаме, че закъсняваме заради вас за работа!- разбързаха се те.

-Това не са никакви номера, а ако са номера, не са наши, а ваши!- викаха подир тях в един глас децата.- Нали вие ни карате да бързаме? Е, бързахме и ето какво стана! Бързайте и гледайте като нас да не достигнете скорост 30 клм в секунда и да останем без родители. Ние повече не щем да бързаме, а при това сме и гладни!

Родителите се стъписаха.

-Как? За какви 30 километра в секунда говорите? Това не е ли скоростта на въртенето на земята около остта си?

-Точно така!- казаха децата.- Я си вежте скоростомерите!

Родителите си погледнаха скоростомерите и видяха, че скоростта на бързаницата им е 29 цяло и половина клм в час. Цифрата пулсираше в червено и пишеше :

“ОПАСНО!

ДА СЕ ВКЛЮЧИ НЕЗАБАВНО НАМАЛЯВАНЕ НА СКОРОСТТА!

В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ СЛЕДВА ИЗЛИТАНЕ В СПЪТНИКОВА

ОРБИТА НА ЗЕМЯТА.”

Както се досещате, родителите, чичковците, лелките и всички жители на града, в който бързаницата бе стигнала до своите пределни размери, така се стреснаха от това съобщение, така се уплашиха, че до един се включиха на намаление на скоростта.Това не беше лесно и не беше никак безобидно, защото се разтресоха, загърчиха, заохкаха, че ще закъснеят за службите си, ще си загубят работата и ще си намалят доходите и печалбите,но пред опасността да изоставят децата си самички в града без контрол и родителски грижи, и без всякаква перспектива за самите себе си освен в превръщането им в механични спътници на земята- нямаше друго решение.

Те се обезскоростяваха,

и се обезскоростяваха,

и се обезскоростяваха вперили поглед в циферблатите и стрелките на човекоскоростомерите, за да не преминат долната граница на забавянето, а да кажат СТОП и да се включат на една приемлива стойност на скоростта и бързаницата, под границата на която също беше опасно да попаднат, защото щяха да се превърнат от хора в нещо като дъждовни червеи-бавнодействащи, обезмозъчени, жалки и негодни ни за себе си, ни за грижи за децата си същества. Тая граница много точно беше отбелязана и спазена от човекоскоростомерите. И когато майките, бащите, чичковците, лелките и всички от увлечените в бързаницата влязоха в нея,те усетиха странна промяна. Първо пулсът им, който винаги беше ускорен и ги караше да се задъхват от бързаница се успокои и влезе в ритъм, и те за пръви път можаха да вдишат спокойно въздух, който се оказа безкрайно приятен и ароматен.

-Какъв е тоя ароматен въздух- попитаха се учудени те, и за първи път видяха градините и красотата на разцъфтелите цветя, край които до сега бяха препускали в бързаницата без да ги видят.

И за първи път чуха песента на птиците огласяващи нежността на настъпилата тишина.

И за първи път видяха, че всъщност живеят в един прекрасен град, в който освен учреждения, офиси, ресторанти за бързо хранене, магазини за бързо обслужване и всякакви предприятия и заводи за бързо производство имаше красиви сгради, и романтични улици, и прекрасни кътове за отдих и забава!

И без да подозират, напрегнатите им и намръщени физиономии се отпуснаха, погледнаха се един-друг и за първи път се усмихнаха един на друг, защото се видяха не като колеги и конкуренти в бързаницата, а като хора, които можеха да се радват на живота и да се обичат.

А в това време, докато майките, бащите, лелките, чичковците и всички в тоя станал опасен от бързаница град драматично си намаляха скоростта и с почуда откриваха красотата на живота, децата вече лапаха палачинки, които бабите им подхвърляха чак до небето.

Автор: Кина Къдрева