Жалбатa на Юдинка за деца

Едно време имало самодивско игралище олизо до голямата река в Рила планина. Там никога не растяла трева, защото от хората на самодивите не можела да поникне.
Веднъж една жена тръгнала с детето си да се поклони на свети Иван, който живеел в голям дъб в планината. Като стигнала до река¬та, тя толкова се уморила, че седнала да си почине близо до самодивското игралище. Като седнала, оставила детето до себе си и неусетно заспала. В просъница чула да говори някой, но тя не можела да си отвори очите. Само слушала – толкова дълбок бил сънят, който я налегнал. Една жена държала детето й и говорела:
– Поседи, рожбинко, при мене. Аз не съм лоша жена, аз съм юдинка. Когато бях девойка, бях самодива, ама такава, че ни се е видяло, ни се е чуло за по-хубава от мене. Сестрите ми не ме обичаха, защото бях много хубава, много сладкогласна и много играех нашето самодивско хоро. Когато станах на осемнадесет години, ме открадна един овчар, много добър беше, голям домовник, но аз не го обикнах. Кога¬то родих дете, аз много ядосах моята майка. И веднъж тя дойде, та ми открадна детето, а после задуши мъжа ми. Като останах вдовица и без дете, майка ме прокле да стана юдинка, да взимам другите деца и да им се радвам, а майките им да тъгуват. Когато аз се радвам на децата, майките им да плачат и със сълзите им да къпя децата им. Аз много деца съм събрала вече, ала мойто дете никъде не намерих. Кажи ми сега, рожбинко, тебе дали да те взема или да те оставя на майка ти, защото тя е като мене – няма други деца и няма мъж.
Като чула тези думи, жената се сепнала, та се разбудила и видяла детето си в ръцете на чужда жена, облечена цялата в черно и със зачервени от плач очи. Жената много се уплашила, но нищо не рекла. Юдинката й оставила детето и го благословила да стане хубава и Умна девойка