Единият шаи на везира

Веднъж царят извикал своя стар везир и му казал:
— Четиридесет години си ми служил вярно, везирю! Редно е да те възнаградя за твоята вярна служба. Кажи ми какво искаш и аз ще изпълня желанието ти!
— Сто години да живееш, господарю! — поклонил се везирът. — Желая да бъде дълъг животът ти и мощен твоят меч. Нищо повече не ми трябва.
А царят все настоявал — кажи, та кажи!
Замислил се тогава везирът, мислил-мислил и най-сетне рекъл:
— Добре, нека да бъде, както ти искаш, господарю.Голяма е твоята щедрост, но аз ще ти поискам нещо съвсем малко: подари ми правото да вземам по един шаи (дребна персийска монета) за всяка девойка, всеки плешив човек и всяко магаре в цялата ти страна.
Разсмял се високо царят, когато изслушал желанието па везира, и веднага заповядал да напишат заповед. Щом получил на ръка заповедта, везирът още същия ден напуснал столицата и почнал да събира по един шаи данък от всяка срещната по пътя девойка, от всеки плешив човек и за всяко магаре. Обиколил почти цялата страна и стигнал най-после до селото Налбанд. А в края на селото, пред воденицата, някакъв селянин тъкмо товарел на едно магаре току-що смляното си брашно.
— Ей, ти, чакай! — извикал му везирът. — Плати ми един шаи.
— Какъв шаи? — учудил се селянинът.
— Данък за магарето.
— Данъка за магарето аз отдавна съм платил на царските бирници. — Този данък е нов, свръх стария. Така е повелил царят.
— Какъв е този нов данък, какво си се заловил за мене?! Я ме остави на мира! — махнал ръка селянинът и шибнал магарето.
Тогава всичката кръв на везира нахлула в главата му — отде-накъде един нищо и никакъв сиромах смее да не му се подчинява и не зачита царската наредба?! Спуснал се той към селянина и почнал жестоко да го бие.
Все така, обсипвайки с удари нещастника, той го подкарал към селото, при диванбашията. Прочел диванбашията царската заповед и рекъл на селянина:
— Право казва негова милост, везирът. Заплати му един шаи!
— Защо се подигравате с мене? — недоумявал все още селянинът. — Оставете ме да си отида в къщи, ще вземе да умре от глад малкото на моята магарица.
— Как, ти и магаренце ли имаш? — обадил се веднага везирът. — Е, плати ми тогава два шаи: за магарицата и за магаренцето.
— Я стига сте ме разигравали! — не на шега вече се ядосал селянинът. — Трите ми дъщери от снощи чакат да им занеса брашно, за да изпекат хляб, а вие тук…
— Какво,три дъщери ли? — прекъснал го везирът. — Тогава ще платиш освен двата шаи, още три други!
Сега вече краката на сиромаха съвсем се подкосили. Видял той, че няма спасение за него, и решил: «Я нека се поклоня аз на везира и да му се примоля, може пък и да се смили над мене и да ме пусне да си вървя по живо по здраво!»
Снел той калпака си, взел да се кланя ниско и да говори умолително:
— Прости ми вината, господарю, смили се над мене, пусни ме да си отида. . .
А везирът видял плешивата му глава и радостно извикал:
— Та ти значи си бил и плешив? Щом е така, ще платиш още един шаи отгоре на досегашните пет!