Да плачеш и да нареждаш – да не разбираш съдбата

Жената на Чжуан Дзи умряла и Хуей Дзи дошъл да я оплаква. Чжуан Дзи седял и пеел песни, като биел дайре. Хуей Дзи казал:
– Да не оплакваш покойната, която е доживяла с теб до стари години и е отгледала децата ти, това е прекалено. Но да пееш песни, биейки дайре, това вече на нищо не прилича!
Не си прав – отговорил Чжуан Дзи. – Когато тя умря, можех ли първоначално да не се опечаля? Скърбейки аз започнах да мисля какво е била тя в началото, преди да се роди. И не просто преди да се роди, а преди да стане тяло. Но не просто преди да стане тяло, а преди да бъде даже дихание. Аз разбрах, че тя е била разпръсната в пустотата на безбрежния хаос. Хаосът се превърнал – и тя станала дихание. Диханието се превърнало – и тя станала тяло. Тялото се превърнало – и тя се родила. Сега е станало ново превръщане – и тя умря. Всичко това се променя едно друго, както се сменят четирите годишни времена. Човекът обаче е погребан в бездната на превръщанията, като в покоя на голяма къща. Да плачеш и да нареждаш за него – значи да не разбираш съдбата. Ето защо аз престанах да плача.