В гората

Семенцето се завъртя, литна подхванато от вятъра. После меко тупна на земята. След малко отгоре се спусна голямо листо и надеждно го покри. Мравка пролази, влачеше два пъти по-голямо от нея клонче. Изпусна го, тръгна нанякъде и повече не се върна. Високо горе в клоните прошумя вятър. Няколко листа се откъснаха и бавно полетяха надолу. Бръмбар се закатери по купчинката. После падна по гръб и смешно зарита с крака, опитвайки да се изправи.
Гората живееше своя живот. Птички загрижено цвърчаха, прелитаха между клоните. После заминаха нанякъде. Дойдоха други, по-големи и черни. Стана студено. Шумата на дърветата лежеше вече като мек килим на земята. Самотни, тук-там се съпротивляваха на свирещия вятър пожълтели листа. Накрая и те се предадоха, понесени от вихъра отлетяха далеч от родното дърво. Заваля. След това всичко стана бяло. Под снежния юрган беше топло и уютно. Покрито от него семенцето търпеливо чакаше.
И ето, повя топъл вятър. По красивия снежно бял килим се появиха сиви петна. Дърветата, събудени, се отърсваха от леда и снега. По клоните се появиха малки пъпчици, от тях несмело надникнаха първите листенца, с наслада се запротягаха към лъчите на пролетното слънце. По-високо, още малко нагоре, към чудния свят на синьото небе…
Купчинката сняг долу ставаше все по-малка. Скоро остана само миналогодишната шума с все още влажните петна по нея. Заваля дъждец. Окъпана, гората зашумя доволна в новата премяна. Вятърът подкара нанякъде облаците. Иззад тях младото слънце шеговито намигна.
Семенцето трепна. Усети как започва да расте. Рохкавата земя покорно се отместваше. Водата струеше към него, изпълваше го със сили: “Още малко… Сега с главата… Уф, най-сетне!.. “ Листата покрили малкото хълмче направиха място на бялата гугличка. Мушичка я обиколи, трепна учудена и кацна да провери какво е това. Мравка тръгна по нея. Един лъч на слънцето се промъкна през клоните и възхитен я загледа. Тя се изправи, доверчиво се разтвори. Под дърветата стана светло.
“ Каква съм голяма вече!” – погледна към дребните мравки, които се суетяха долу. На полянката изтича дете и се наведе: “ Мамо, мамо– гъбка. Виж каква е красива!” – “ Остави я, не я откъсвай, нека още да порасне. Ела…”
Гласовете се отдалечиха. Важен бръмбар шумно избръмча и кацна на нея. На съседната тревичка пеперуда си чистеше крилата. Горе в дърветата повя лек ветрец. Слънчевият лъч печално се сбогува, скри се за малко зад дърветата, после мина зад хълма. Бръмбарът делово излетя и тръгна след него. В гората притъмня.