Всеки си тежи на мястото

Един цар имал обичай да пита всички санясини, преминаващи през страната му, кой е по-възвишен – този, който, отричайки се от светското, става санясин, или този, който живее в света и изпълнява задълженията си на светски човек. Много мъдреци се опитвали да решат тази задача. Някои твърдели, че странстващите монаси са по-възвишени, при което царят изисквал те да докажат това. И когато не успявали да го направят, той им заповядвал да се оженят и да живеят в света. След това идвали други, които казвали: "Семейният човек, който изпълнява своите задължения, стои по-високо." И от тях искал доказателства. И когато те не успявали да му ги дадат, ги заставял да водят семеен живот.
Накрая дошъл един санясин и царят му задал същия въпрос. Странникът отговорил: "О, царю, всеки си тежи на мястото." "Докажи го", казал царят. "Ще ти го докажа – казал монахът, – но преди това ти трябва да дойдеш с мен и да живееш няколко дни така, както живея аз, за да мога да ти докажа това, което казвам." Царят се съгласил, последвал монаха, напуснал заедно с него царството си и пресичайки много други страни, стигнали до едно голямо царство. В столицата, в която пристигнали, протичала тържествена церемония. Царят и странникът дочули биенето на барабани, музика и виковете на глашатаи. Народът се тълпял по улиците в празнични премени и навсякъде глашатаите възвестявали какво предстои да се случи. Царят и монахът наблюдавали празничното оживление. Глашатаят съобщил, че дъщерята на царя на тази страна ще си избере съпруг измежду събралите се.
Съгласно древен обичай цариците на Индия си избирали съпруг по този начин. Всяка царица си имала своя представа за това, какъв мъж й е необходим: една искала да стане жена на най-красивия човек; друга – на най-учения; трета – на най-богатия и т.н. И всяка избирала този, който й харесва. Така било и тук. Всички князе на съседни държави, облечени в най-хубавите си дрехи, се явявали в града. Някои от тях имали свои глашатаи, които провъзгласявали достойнствата им и обяснявали защо се надяват, че ще бъдат избрани. Царицата, с разкошна блестяща корона, носена в паланкин, гледала и слушала. Ако не й харесвало това, което вижда и чува, тя казвала на слугите: "По-нататък!" – и повече не обръщала внимание на отхвърлените ергени. Ако пък някой от тях й харесал, тя му хвърляла гирлянда от цветя и той ставал неин съпруг.
Царицата била прекрасна като зората и съпругът й щял да получи цялото царство след смъртта на баща й. Тя искала той да бъде най-красивият, но не можела да намери такъв, който да й хареса.
Вече много пъти се провеждали подобни събирания, а царицата все не успявала да си избере съпруг. Това било най-блестящото от всички досега. Събрали се повече хора от когато и да било. Царицата се явила в разкошен паланкин и носачите го пренасяли от място на място. Явно било, че на нея отново никой не й харесва и присъстващите с разочарование си мислели, че и това събиране ще завърши безрезултатно. Точно в този момент се появил един младеж, санясин, прекрасен като слънцето, слязло на земята. Той застанал отстрани и наблюдавал случващото се. Паланкинът с царицата се приближил до него и в момента, в който царицата зърнала прекрасния монах, тя спряла и хвърлила върху него гирляндата с цветя. Младият монах я хванал и хвърляйки я, възкликнал: "Що за глупост! Аз съм странстващ монах. Какъв брак може да има за мен?" Царят, мислейки си, че онзи е твър¬де беден и затова не смее да се ожени за царицата, ка¬зал: "За дъщеря си аз давам половината си царство сега и цялото царство след смъртта си" – и отново сложил гирляндата на врата на монаха. Но младежът отново я хвърлил, казвайки: "Глупости! Не искам да се женя" – и бързо си тръгнал.
Царицата обаче така се влюбила в младия санясин, че казала: "Аз или ще се омъжа за него, или ще умра" – и го последвала с желанието да го върне.
Тогава странстващият монах, който довел царя тук, му казал: "Да ги последваме." И те тръгнали след тях, като се държали на значително разстояние. Младият санясин, който отказал да се ожени за царицата, напуснал града и стигнал до гората, която била на няколко мили, царицата го последвала, другите двама – също. Младежът добре познавал тази гора, дори най-забутаните пътечки в нея. Той неочаквано свърнал по една от тях и се изгубил, така че царицата не могла да го намери. След дълго и безполезно лутане тя седнала под едно дърво и заплакала, защото не знаела как да излезе от гората. Тогава царят и другият монах се приближили до нея и казали: "Не плачи, ние ще ти покажем пътя, но сега е твърде тъмно и даже ние няма да го намерим. Ето едно голямо дърво, почини си под него и рано сутринта ще те изведем."
На дървото имало гнездо, В което живеела двойка мал¬ки птички с три птиченца. Мъжкият погледнал надолу и виждайки хората под дървото, казал на жена си: "Мила, какво да правим? Имаме гости, но сега е зима, а в дома ни няма огън." Тя излетяла от гнездото, намерила съчка, донесла я в клюна си и я хвърлила на гостите. Те насъбрали дърва и наклали голям огън. Мъжкият обаче не бил доволен: "Мила, какво да правим? Нямаме с какво да нахраним тези хора, а те са гладни! Ние сме домакини и е наш дълг да нахраним всички, които дойдат в дома ни. Аз ще направя каквото мога – ще им дам своето тяло." И с тези думи той се хвърлил в огъня и изгорял. Хората видели как птичката пада в огъня и се опитали да я спасят, но било късно.
Женската, като видяла какво направил съпругът й, си казала: "Те са трима – и за всичките само една малка птичка. Това е недостатъчно. Аз не мога да допусна постъпката на съпруга ми да остане напразна – ще им дам своето тяло." С тези думи тя се хвърлила в огъня и също изгоряла.
Тогава трите птиченца, Виждайки ставащото и забелязвайки, че храната за гостите продължава да е недостатъчно, казали: "Нашите родители направиха, каквото можаха, и Все пак това не стига. Наш дълг е да продължим делото им – и не ще дадем нашите тела." И те се хвърлили в огъня.
Хората, изумени от видяното, естествено не могли да ядат тези птици. Прекарали нощта гладни, а на сутринта показали пътя на царицата и тя се върнала при баща си.
Когато тръгнали обратно, странстващият монах казал на царя: "Царю, ти видя, че всеки си тежи на мястото. Ако искаш да живееш сред хората, живей както тези птички и бъди винаги готов да се жертваш за другите. Ако искаш да се отречеш от светския живот, бъди като онзи млад човек, за когото най-прекрасната жена в държавата е нищо. Ако искаш да бъдеш светски човек, нека целият ти живот да бъде жертва за другите. Всеки си тежи на мястото, но дългът на един не може да бъде дълг на друг."