Врелото

Една тъжна истина, която народът ни превърнал в легенда!
Денят бил тъжен и задушен. Хората се тълпели пред вратите и цъкали с уста – докъде ще ги доведе тази страшна суша. Шумата по дърветата се спекла и се ронела. Изво¬рите пресъхнали. Небето като нагорещен връшник захлупвало селото и сипело жарава върху земята.
Тази вечер слънцето гавнало в облак. Светкавици раздирали горещата твърд на небосвода. Извила се буря. Искрица надежда, че ще падне дъждец, просветлила лицата на людете. „Не беше напразно ходенето на „Пеперудата" за дъжд по село – шушукали си те, – всяка молба, рано или късно се чува!" Но заедно с капчицата радост се разнесъл и дрезгавият глас на селския глашатай. Той съобщавал новина. Заповядвало се на всички, които имат малки момчета, утре да осъмнат пред конака.
Занемяло селото от тази прокоба. Майките се скрили вдън земята и под бледите светлинки на вощеницата милвали рожбите си и ги обливали с едри сълзи. Бащите впервали поглед в една точка и мъдрували какво да сторят…
От къщицата накрай селото в тази бурна нощ две сен¬ки поели през тъмницата.
Деветгодишният Лило сънно стискал ръката на баща си и не разбирал накъде го води. Дъжд и вятър ги шибали. Тъмно било като в рог, но те не сбъркали пътеката. Неведнаж двамата били минавали по нея на път за кошарата с овцете, за да отнесат хляб на дядо Симо.
Наближавали пропастта. Дочувал се екотът на подземната вода, дето се блъска в скалите, а никъде нищо не се виждало. Детето се притиснало до бащиното коляно и потръпнало. В този миг яката мъжка ръка вдигнала свидната си рожба и със страшна сила я метнала в пропастта…
Утрото дошло с прояснено лице. Овчарите разнесли чудото, че там долу е извряла бистра студена вода, а в нея се въртяла като омагьосана шапката на малкия Лило. Оттогава мястото нарекли Лилова глава.
И сега, минеш ли край Врелото, където е бликнал изворът в ония времена, ще чуеш да казват, че вечер на това място излизала като видение бяла българка, дето вярата си не дала, а рожбата си вдън гори е отпратила и все я търси – обикаля около ревящия извор като самодива. Лило-о-о-о, долавял се глас от пропастта. Това бил гласът на мъката и въображението!