Волята на Тангра

Земята потръпвала от гръмотевичната буря, която се разразила и часове вече блъскала безмилостно по шатрите. Светкавици раздирали небето!
Хан Кубрат очаквал синовете си, за да им даде своята бащина благословия преди раздялата. Силите му вече го напускали, та искал, за кой ли път, да внуши на своите синове – орли, че силата им е в тяхното единство. Синовете били наобиколили одъра на своя мъдър баща. Само Аспарух още се бавел – незнайно защо. Старият хан потръпвал при всеки тропот – очаквал да изпръхти пред аула алестият кон – гордост на рода! Последен от братята дошъл Аспарух. Бурята била омлатила мургавото му лице, по което се стичали ручейчета вода. От очите му струяла мъка. Перото му от степен орел, което кичело железния му шлем, било мокро повалено. Той свалил от врата си подгизналата кожена муска с магически знаци и с дълбок поклон поздравил баща си и братята, които го очаквали с тревога.
– Конят ми, бойният ми кон е мъртъв. Не издържа умората в похода – като на себе си редял войнът.
Всички настръхнали вкупом.
Изненада разширила очите им и те се стрелнали към Аспарух. Миг-два яките фигури на мъжете останали неподвижни. Суровост изпълнила очертанията на лицата им. Те се издължили. Месеци наред конникът не слязал от коня, не дал покой на снагата си и все разплитал тревожните възли в душата си!
– Синове мои – нарушил тягостната тишина Кубрат, – Това е волята на Тангра! Конят ти, сине, беше любимецът,
знамето на ордата. Аз, старият ви баща, повелявам – опашката му да се отреже и да се стори на знаме. И когато потеглят конниците на Юг, тя ще предвожда ордата!… Това е моята дума!
Така и станало…