Водният пор и есетрата

Водният пор бил умно и хитро животно. Останалите водни жи-вотни на тундрата се боели от него и го уважавали. Един топъл следобед той се припичал на слънцето на брега на океана, където живеело племето бела кула. В далечината една есетра подскачала високо във въздуха.
—Здравей, тиликум! — извикал й Порът. — Там е опасно.
Внимавай да не те хване Морската видра! Ако бях на твое място, бих си играл по-близко до брега.
Тъй като Порът назовал есетрата „приятел", тя глупаво му повярвала. С големи скокове сребристата риба се насочила към брега.
Порът се засмял, предвкусвайки угощението, и с няколко лъжливи ласкателни думи примамил голямата риба още по-близо до сушата. На края, след един голям скок, два пъти по-висок от човешки ръст, есетрата паднала върху скалната площадка. Порът я сграбчил, докато тя още лежала зашеметена от удара, и я повлякъл по-далече от водата. Той алчно загледал красивата риба и запял песен за гощавка. После докоснал всяка част от блещукащата есетра с пръчка, която стискал между острите си зъби, и отново запял. „Кой ще си хапне това парче тука? Кой ще си хапне ей това парче?"
Тъй като Порът пеел и отговорите наред с въпросите, отго¬ворът бил един и същ: „Порът ще го изяде!"
Две малки момченца от племето бела кула чули песента на Пора и отишли при него.
— Гладни сме — казали те. — Моля те, дай ни малко от твоята голяма риба.
— Не може — отвърнал Порът. — Ще си я изям цялата сам-самичък.
Двете момченца натъжени се зърнали в гората. Тогава по-голямото момче казало: — Хайде да се скрием и да видим какво ще направи Порът. Може да не успее да изяде всичко от тази голяма риба.
Докато гледали, без да проговарят, на Пора му се доспало от топлите лъчи на слънцето. Изтърколил се на една страна и заспал.
Без да вдигат шум, двете момчета допълзели до мястото, където лежал Порът. Взели умрялата есетра и я отнесли в гората.
— Трябва да накажем Пора, защото не дава от своята храна на гладните — казало по-голямото момче. Отрязало едно парче
от главата на есетрата и тихо се върнало при Пора. Устата му била широко отворена и той шумно хъркал. Момчето лекичко потъркало зъбите на Пора с парчето есетра. После побягнало на пръсти заедно със своето другарче към гората, където хубаво се
нагостили.
— Слънцето си отивало, за да стари място на нощта, когато Порът се събудил. Сега да си изям есетрата — казал той и станал. Потърсил тук рибата, потърсил там, но не успял да я намери. Прокарал език по зъбите си и усетил малкото парче есетра. 
— Трябва да съм изял есетрата, докато съм спал — казал си той. — Не, не може да съм я изял — рекъл той, защото стомахът вече му напомнял колко е празен. — Но аз сигурно съм я изял — рекъл той, когато още веднъж усетил вкуса на есетрата в устата си. — Не, царят на есетрите трябва да е направил някоя магия, докато съм спал, и да си е взел есетрата обратно в океана — решил той.
Порът безшумно се промъкнал в гората, гонен от глад, който му подсказвал, че независимо къде е есетрата, тя не е в стомаха му. Налагало се да улови нещо за вечеря.