Бичето

Имало едно време един мъж и една жена. Те нямали деца. Тези хора били добри и щедри: някои давали милостиня с паничка, а те с каче раздавали; други с качета давали, а те с чували подарявали, нищо не им се сви¬дело. «Ех, за какво ни е нашето богатство? — казвали те. — Нали си нямаме деца да им се радваме…»
И ето че веднъж в техния двор се отбил един дервиш. Жената взела, че му насипала цяло каче пшеница. Дервишът й рекъл:
— Сестрице, защо другите хора дават милостиня с паничка, а ти ми изнесе с каче?
— Че какво да правя, братко? — отговорила му жената. — Дворът ни е пълен с добитък, имаме си и в къщи всичко в изобилие, но няма кой да яде. . . Как да не раздавам, за кого да пестя?
Тогава дервишът извадил от джоба си три ябълки, дал ги на жената и рекъл:
— Вземи тези ябълки, яж ги една по една три дни поред. Няма да мине и година, и ти ще родиш син.
Взела жената ябълките и ги наредила на полицата. Вечерта влязла в стаята, погледнала ябълките и те й се сторили толкова хубави и румени, че сърцето й се разтупало. Не се стърпяла тя, взела едната ябълка и си отхапала едно голямо парче. Ябълката била толкова вкусна, че да си оближеш пръстите! И жената изяла и трите ябълки.
Минали се девет месеца, девет дни и девет часа и жената родила теленце.
Едни плачат, други не плачат,но жената плакала ден и нощ, проливала горчиви сълзи, все проклинала дервиша.
Не била изтекла и година, когато мъжът на жената умрял. Теленцето пораснало, станало биче. Сутрин то отивало на ливадата да пасе, вечер се връщало, казвало «добър вечер» на майка си и лягало да спи пред огнището.
Така се изтърколили три години. Една вечер бичето казало на майка си:
— Мамо, ето че аз пораснах. Трябва да ти доведа вече снаха в къщи.
Утре стани по-рано, иди при царя и му кажи: «Моето биче иска дъщеря ти за жена!»
Учудила се старицата, не отвърнала нищо, но си помислила: «Тази работа не е току-така, иначе как ще посмее моето биче да иска за жена царската дъщеря. . .» Станала тя и още вечерта се запътила към царския дворец.
Стигнала до него и седнала на камъка за сватовниците пред двореца. Дотичали царските назири, везири и искали да я изпъдят, но старицата не мръднала. «Идете и кажете на царя — рекла тя, — че една бабичка е дошла при него и иска дъщеря му за жена на своето биче.» Царят заповядал да доведат пред него бабичката. Довели я в двореца.
— Какво искаш да ми кажеш, бабо? — попитал я любезно царят.
— Сто години да живееш, царю! — отговорила старицата. — Моето биче иска дъщеря ти за жена.
— Е, добре де, нека я иска — рекъл царят. — Само че най-напред ще му дам три заръки. Изпълни ли ги, съгласен съм — нека се ожени. Не ги ли изпълни, ще заповядам да му отсекат главата. Иди и кажи на твоето биче да ми изпрати златен поднос, до горе пълен с жълтици и пак със златен поднос покрит!
Станала старицата, смутена и огорчена, и тръгнала бавно към къщи. Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, смутена и тъжна край огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти отговори царят?
— Как да се не мръщя, синко? Що ни трябваше да се сватосваме с царя? Иска такова нещо, че и къщата, и двора, и всичко да продадеш, пак няма да изпълниш заръката му. . .
— Я ми кажи ти, майко, какво иска той?
— Царят иска да му изпратиш златен поднос, пълен догоре с жълтици и пак със златен поднос покрит.
— Че ти за това ли си се разтъжила, майко? Та това е лесна работа! -казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, вземи един меден поднос насипи в него черна пръст, покрий го с друг меден поднос и го сложи в стенната ниша, където сгъваш постелките и завивките. Не се приближа-вай вече и не пипай подносите, докато аз не стана сутринта.
Старицата направила така, както й заръчало бичето.
Щом се стъмнило, легнали да спят.
На сутринта станали и що да видят: медните подноси станали златни, а черната пръст се превърнала в жълтици. Долният поднос бил препълнен, отстрани падали жълтици. . .
Взела старицата подноса и го занесла на царя. Смаял се царят и рекъл:
— Иди и кажи на своето биче да изпрати на дъщеря ми дрехи, до които
никой не се е докосвал ни с ръка, ни с игла. Станала старицата, смутена и огорчена, и бавно се помъкнала към къщи. Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, смутена и тъжна край огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти каза царят?
— Е, как да не съм намръщена, синко? Сега той иска от тебе такова нещо, че целият свят да обиколиш, пак няма да го намериш. . .
— А ти ми кажи какво иска той, майко!
— Царят иска да изпратиш на дъщеря му дрехи, до които никой не се е докосвал ни с ръка, ни с игла.
— Че затова ли си се разтъжила, майко? Това е лесна работа! — казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, вземи един поднос, сложи в него смокинов лист, покрий го с друг поднос и го скрий в стенната ниша, където сгъваш постелките и завивките. И не се приближавай повече, не пипай подноса до сутринта, докато аз не се събудя.
Старицата направила точно така, както й заръчало бичето.
Щом се мръкнало, легнали да спят.
На сутринта станали и що да видят: медните подноси станали златни, смокиновнят лист се превърнал в дрехи. И то в такива дрехи, които сякаш човешка ръка не е докосвала, ни с игла бод е направила.
Взела старицата подносите с дрехите и ги занесла на царя. Смаял се царят и казал третата си заръка:
— Иди и кажи на своето биче, че трябва да отведе дъщеря ми в дома си така, че главата й слънцето да не види, а краката й да не докоснат земята.
Станала отново старицата, смутена и огорчена, и бавно се затътрила към къщи.
Вечерта бичето се върнало и видяло, че майка му седи намръщена, объркана и печална до огнището.
— Добър вечер, майко! Защо си така намръщена, какво ти каза царят?
— Как да се не мръщя, синко? Ех, що ни трябваше да се сватосвамес царя? Сега той иска от тебе нещо нечувано и невиждано. . .
— А ти ми кажи какво иска той, майко.
— Царят иска да доведеш дъщеря му у нас така, че главата й слънце да не види, а краката й да не докоснат земята. . .
— Че ти, майко, затова ли си се разтъжила? Лесно ще се нареди — казало бичето. — Довечера, преди да си легнеш, напълни един голям чувал с парцали и трески и скрий този чувал в стенната ниша, където сгъваш
постелките и завивките. И не се приближавай повече, нито пък пипай чувала, докато аз не се събудя!
Старицата направила така, както й заръчало бичето.
Щом се мръкнало, легнали да спят.
Среднощ бичето станало от леглото, метнало чувала на гръб и се отправило към царския дворец. Стигнало до двореца, хвърлило пред прага една треска и един парцал и през целия път после обратно до в къщи хвърляло така едно след друго ту треска, ту парцал. А в къщи легнало пред огнището и заспало.
Станали на сутринта хората и що да видят: вместо трески — върбови дървета, а вместо парцали — килими.
А бичето извикало музиканти със зурли и тъпани и се запътило към двореца на царя.
Седем дни и седем нощи празнувал царят сватбата на дъщеря си с бичето и я пуснал да отиде в дома му.
През нощта младата невеста видяла, че мъжът й свалил бичата си кожа и пред нея застанал момък с ослепителна красота. Зарадвала се тогава царската дъщеря. После и двамата заспали. А сутринта момъкът станал, навлякъл отново бичата кожа, превърнал се в биче и отишъл на ливадата да пасе.
Изминал така ден, втори, трети. Как ли не се молила царската дъщеря на мъжа си да не навлича бичата кожа, но той не я послушал. И ето че една нощ царската дъщеря станала скришом от мъжа си, грабнала бичата кожа и я изгорила в пещта.
Събудил се сутринта мъжът й, потърсил кожата, но не я намерил. Раз¬тичал се насам-нататък из стаята — кожата я няма и толкова. . . Видял, че не може да я намери, превърнал се в гълъб и отлетял от къщи.
Взела жената на бичето три ябълки и се отправила да го търси. Вървяла що вървяла, изведнъж гледа — на пътя стои момченце.
— Братче, не е ли минавал оттук някой преди мене? — попитала го тя.
— Не, сестричко — отговорило момчето. — Никого не съм виждал, само едно гълъбче прелетя оттук сутринта!
Дала му царската дъщеря едната ябълка и продължила пътя си. Вървяла що вървяла, гледа — насреща й се задал един мъж. — Чичо — рекла му тя, — не си ли виждал някого по пътя?
— Не, дъще — казал й той, — никого не съм виждал. Само едно гълъбче прелетя оттук по пладне.
Дала му жената па бичето втората ябълка и продължила по-нататък.
Вървяла що вървяла, гледа — край пътя седи старец.
— Дядо — казала му тя, — не си ли виждал някого по пътя?
— Не, внучке — отговорил старецът. — Само едно гълъбче прелетя преди малко оттук. Ако побързаш малко, ще го настигнеш.
Дала му жената на бичето последната ябълка и се затичала нататък.
Тичала тя, колкото тичала, гледа — пред нея лети мъжът й, превърнат в гълъб. Щом го познала, веднага се превърнала и самата тя в гълъбица. И тъкмо почнала да го настига, когато той изведнъж се гмурнал в бездънното море, което се изпречило пред тях. А жена му — след него. Намерили се те на морското дъно и заживели весело и щастливо.