Ареванах и змийчето

Имало едно време един цар. Веднъж той излязъл на балкона и видял двора змия, която си играела със своите малки змийчета. Погледал ги царят и рекъл:
— Колко щях да съм щастлив, ако имах и аз дете, което да мога да милвам. Че да не съм по-лош от тази змия, та нямам дори змийче?
Чула съдбата думите на царя и му изпратила змийче.
Дошли да го поздравят.
— Царю — казали му, — поздравяваме те, твоята жена е родила, жалко само, че е родила змийче.
— Благодаря на бога и за това — отговорил царят, — изглежда, че такава му е волята!
Змийчето растяло не с дни, а с часове. След една неделя то се превърнало в дракон. Царските слуги не знаели какво да правят с него. Змийчето все пищяло и искало да яде, но когато му давали храна, извръщало глава и все се опитвало да руши стените.
Веднъж, когато дъщерята на назира дошла да види змийчето, то я сграбчило за ръката, вмъкнало я в стаята и я погълнало. Тогава всички разбрали, че трябва да го хранят с девойки.
Царят заповядал да намират за змийчето всеки ден по една девойка, Царските хора се втурнали да търсят бездомни деца, за да хранят с тяя змийчето.
Веднъж те намерили една девойка на име Аревахат и я завели при царя.
— Хвърлете я на сина ми! — заповядал царят.
Царските хора от страх не смеели вече да отварят вратата и затова спуснали Аревахат през една дупка в покрива.
— Добро утро, княже — рекла Аревахат, като останала сама със змийчето.
При тези й думи змийчето свлякло змийската си кожа и се превърнало в прекрасен момък. Той седнал до девойката и двамата веднага се обикнали,
Когато царят изпратил да разберат какво е станало с девойката, царският син казал:
— Защо сте затворили вратата, отворете!
Отворили вратата и изтичали да доложат на царя за случилото се. Като видял, че змийчето се е превърнало в такъв красив момък, царят много се зарадвал. Харесала му и Аревахат.
— Е, какво искаш сега, синко? — попитал го царят.
— Сто години да живееш, царю, искам да ме ожениш за Аревахат — отговорил синът му.
Царят дал съгласието си.
Вдигнали сватба, пирували седем дни и седем нощи поред и пили за здравето на Аревахат и княза.
След сватбата царят извикал при себе си Аревахат и я помолил да му разкаже коя е и откъде е.
— Сто години да живееш, царю — започнала Аревахат, — аз бях сиротна девойка: нямах нито баща, нито майка. Имах само една мащеха. Тя всеки ден ми даваше по фунт вълна и ми заръчваше: «Изведи стадото в полето, изпреди тази вълна и се върни довечера.» Даваше ми и корав комат хляб и казваше:
— Половината от този хляб ше върнеш довечера!
Един ден аз предях, изправена на една скала. Изведнъж гледам — скалата се разтвори и вретеното ми падна в цепнатината. Наведох се и видях долу пещера, в която седеше една бабичка. Помолих я да ми подаде вретеното.
— Не мога да стана от мястото си, девойко, слез долу и си го вземи! — рече тя.
— А как да сляза при тебе?
— По дола, девойко!
Тръгнах аз по дола и видях, че вратата па пещерата е отворена. Влязох вътре, взех си вретеното и тръгнех да си отивам, но вратата беше изчезнала.
— Бабо, къде се дяна вратата? — попитах аз.
— Дъще, ела при мене, искам да ти кажа нещо, а после ще ти покажа вратата.
Когато се приближих до бабичката, тя рече:
— Вземи метлата и премети в къщи. Аз изметох и бабичката ме попита:
— Чий дом е по-чист — моят или вашият?
— Твоят е по-чист, бабо — отвърнах аз, макар че у нас беше по-чисто. После тя ми каза:
— Дъще, седни до мене, аз ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко.
Когато направих и това, бабичката ме попита:
— Чия глава е по-чиста — моята или майчината ти?
— Твоята, бабо — отговорих аз.
После бабичката рече:
— Приспа ми се, я дай да си сложа главата на твоите колене и да подремна малко. Щом заспя, когато потече черна вода, не ме буди; когато потече червена вода, не ме буди. Но когато потече жълта вода, веднага ме разбуди.
— Добре — казах аз.
Бабичката заспа. Гледам, потече черна вода — аз дума не обелвам.
После потече червена — аз все си мълча, но когато потече жълта вода, извиках:
— Бабо, ставай, потече жълта вода!
Бабичката скочи веднага, сграбчи ме за краката и ме потопи във водата. Косите ми станаха като златни. После тя ми посочи вратата и рече:
— Сега, девойко, иди си със здраве!
Излязох аз от пещерата и се запътих към нашето стадо.
«Какво да правя сега — казах си на ума, — ако се явя с тези златни коси пред мащехата си, тя ще ме пребие и ще ми ги изскубе.»
Помолих един овчар да заколи едно агне, месото да вземе за себе си, а кожата да даде на мене.
— Ще направя това заради тебе — рече овчарят, стана и закла агнето,
— Поседи малко — рече ми той, — ще изпека шиш-кебап и ще го изядем заедно.
Изпече той кебапа, изядохме го, а после ми даде кожата на агнето. Аз я надянах на глава и скрих косите си. Когато кожата изсъхна на слънцето, събрах стадото и вечерта го подкарах към къщи.
Щом влязох вътре, мащеха ми се нахвърли върху мене:
— Защо не си изпрела всичката вълна? — и ме удари. — Я ела насам, ще ти измия главата, днес е събота.
— Не искам да си мия днес главата — отвърнах аз.
Тогава родната дъщеря на мащеха ми скочи от мястото си, дръпна кожата от главата ми и моите златни къдри се разпиляха по раменете.
— Какво значи това? — изкрещя мащеха ми.
Разказах й всичко от игла до конец.
— Гледай утре сутринта да заведеш и моята дъщеря на скалата, нека и тя да има златни къдри — сърдито рече мащеха ми.
На сутринта, още в зори, тя изкара стадото, даде на сестра ми фунт вълна, хляб и тръгнахме на път. После аз показах на сестра си скалата, Тя се изкачи отгоре и почна да преде. Скалата се разтвори и вретеното й падна в цепнатината. Сестра ми се наведе, видя бабичката в пещерата и сърдито извика:
— Бабо, подай ми вретеното!
— Девойко, аз съм стара, не мога да стана от мястото си.
— А къде е входът за пещерата?
Откъм дола.
Сестра ми влязла в пещерата, взела си вретеното и като не намерил вратата, попитала:
— Бабо, а къде е вратата? — Ела, девойко — отговорила бабичката, — искам да ти кажа нещо. Сестра ми се приближила до пея, а бабичката я попитала:
— Чип дом е по-чист — моят или вашият?
— Разбира се, че нашият! — Добре, не ми придиряй, аз съм стара жена, няма кой да шета в къщи. Я седни, ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко. Когато сестра ми я попощила, бабичката попитала:
— Чия глава е по-чиста — моята или на майка ти?
— Е, разбира се, че на майка ми главата е по-чиста.
— Девойко — рекла бабичката, — аз ще позаспя малко. Когато потече жълта вода, не ме буди; когато потече червена, не ме буди. Но когато потече черна вода, разбуди ме!
Бабичката заспала. Потекла жълта и червена вода — сестра ми не я разбудила; потекла черна вода — чак тогава я разбудила. Бабичката станала, сграбчила я за краката и я потопила в черната вода. Нещастната ми сестра почерняла цялата, а на челото й повиснало парче кожа.
— Е, сега можеш да си идеш, вратата е отворена — рекла бабичката.
Сестра ми се обърнала и като видяла, че вратата е отворена, грабнала вретеното си и излязла от пещерата.
Когато дойде при мене, аз я погледнах, ужасих се и попитах:
— Какво е станало с тебе?
— Не зная — отговори тя, — бабата ме потопи във водата и аз станах такава.
Така и се върнахме в къщи. Когато погледна дъщеря си, мащеха и грабна една тояга, преби ме от бой и ме изгони от къщи. Излязох на полето; седнах под едно дърво и заплаках. Тогава дойдоха твоите хора и ме отведоха.
Аз ги попитах:
— Къде ме водите?
— Водим те при царския син — отвърнаха ми те.
Ето на как попаднах тук.