Алчният псалт

Живяла някога една бедна вдовица с едничкия си син. И ето че селският псалт отишъл веднъж при вдовицата и рекъл:
— Аз съм сам човек, дай ми своя син. Ще го осиновя, ще го храня и обличам, пък ще го науча и да чете и да пише — грамотен човек ще го направя.
Вдовицата се съгласила.
Псалтът й дал пари — гледай само какво добро ти правя значи — и отвел момъка със себе си. А се оказало, че псалтът си имал съвсем друго на ума. Знаел, че в една яма има заровено имане, но не можел да го извади сам и затова взел момъка да му помогне.
Повел го той към гората. Стигнали до ямата, а тя била покрита с един воденичен камък. Напрегнал всички сили псалтът, но камъкът не помръдвал. Приближил се момъкът, уловил камъка, повдигнал го и го изправил.
Отдолу зейнала ямата. Надникнали в нея и видели на дъното и един ръждясал палешник от плуг. Добре, ама псалтът знаел, че този палешник притежава вълшебна сила.
— Скочи в ямата, синко, и извади палешника! — казал той на момъка..
Момъкът скочил вътре, а псалтът му извикал:
— Най-напред ми подай палешника, а после аз ще те измъкна! Досетил се момъкът, че псалтът крои нещо лошо — иска да го остави в ямата, — и отговорил:
— Не, не, ти най-напред ме измъкни, а аз ще взема със себе си и палешника. Много е тежък, ти няма да можеш да го издърпаш!
Как ли не се мъчил псалтът да надхитри момъка, но все не сполучвал. Щом видял, че сметките му излезли криви, той бутнал воденичния камък, закрил отново ямата и си отишъл в къщи.
Останал момъкът в ямата, без дори да му минава през ума каква сила се крие в палешника. По едно време съвсем случайно той докоснал с пръст палешника и в същия миг сякаш някаква страшна сила отхвърлила воде¬ничния камък и ямата зейнала. Измъкнал се момъкът навън заедно с палешника, закрил отново ямата с воденичния камък и отишъл при майка си. Палешникък му помогнал да си набави всичко, каквото поиска: построил си хубава къща, напълнил я с покъщнина и се настанил в нея с майка си. После си избрал добра и хубава девойка, направил голяма сватба, накупил скъпи дрехи за себе си, за майка си и за жена си и заживял охолно и щастливо.
А псалтът в това време мислел, че момъкът е умрял от глад в ямата.
Веднъж псалтът минавал през селото и зърнал новата хубава къща. Учудил се той и си рекъл: «Чия ли е тази къща, защо досега не съм я виждал тук?»
Разпитал съседите и разбрал, че това къщата на вдовишкия син. И почнал да мисли и да премисля как да отнеме вълшебния палешник от някогашния си помощник. Мислил, мислил и измислил!
Накупил той различни дребни стоки — карфици, игли, макари, кончета и дъвка. — преоблякъл се като пътуващ търговец, метнал на гръб вързопа със стоката и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син.
— Игли, карфици, мъниста, дъвка продавам!. . . — развикал се той.
Решил да излъже жената на стопанина и да я накара да му даде палешника.
А вдовицата и младата й снаха тъмко били седнали пред къщата. Наближил ги преоблеченият псалт и ги попитал:
— Сестро, дъще, няма ли да си купите нещо от мене? А те му отвърнали:
— Не, нищо не ни трябва.
Тогава псалтът развързал вързопа: «Та може ли да подминете такава стока?»
Вдовицата си харесала нещо и попитала:
— А колко струва това?
— Че аз почти безплатно го давам — рекъл преоблеченият псалт. — Сигурно у вас ще се намери ръждясало парче мед или желязо, някакъв вехт палешник. Може да ми платите и с яйца и пари, както ви е по-удобно.
— Дъще, някъде в ъгъла у нас се търкаля ръждясал палешник, я го донеси, ще си платим с него — казала вдовицата.
Изтичала снахата, изнесла палешника и го дала за дъвка и за още някаква дреболия.
Синът на вдовицата се събудил на другата сутрин, гледа — изчезнали и новата му къща, и палешникът, и жена му. Около него и майка му — същата жалка сиромашия, в каквато живеели по-рано. Разтичал се той насам-нататък, щял просто да полудее от мъка. Най-после се досетил каква е работата и се запътил към дома на псалта.
Самият псалт не си бил в къщи. Излязла жената на вдовишкия син със зачервени и подути от плач очи. Спуснали се те един към друг и се прегърнали.
— Какво ми стори ти, жено! — упрекнал я мъжът й.
Аз не съм крива! — взела да се оправдава жената. — Откъде да зная, че палешникът е вълшебен? Майка ти ми каза да го изнеса и аз го дадох на този измамник псалт. . . Прави каквото щеш, но ме избави от това куче!
— Какво да направим сега? — замислил се синът на вдовицата. — Трябва да открием къде е палешникът и да си го вземем.
— Не зная къде го е скрил — казала жена му. — Вечерта този про¬клетник ще се върне в къщи. Ти се скрий някъде наблизо, а аз ще го разпи¬там и щом се стъмни съвсем, ще ти изнеса палешника.
Мъжът й се скрил. Вечерта псалтът се върнал в къщи, пипнал с ръка палешника и масата веднага се отрупала с различни ястия.
Седнал псалтът на трапезата, наял се, напил се, после станал, скрил палешника и си легнал. А синът на вдовицата видял къде го слага, взел го тихичко и отишъл на онова място, където по-рано се издигала неговата къща. Сложил той палешника на земята, погладил го и рекъл:
— Моля ти се, палешник, върни ми къщата и имота, за да мога спокойно да живея в него с жена си и майка си!
Легнал си той да спи, а на сутринта се събудил и що да види — всичко си стои отново на мястото: и къщата, и покъщнината, и богатството! Заедно с него в къщи били и майка му, и жена му.
А псалтът станал сутринта и почнал да се удря по главата:
— Ох-ох-ох! Как можах така глупаво да загубя всичко!
От злоба взел дори да си скубе брадата, но вече нищо не можел да на¬прави — палешника го нямало.
Видял той, че няма друг начин да си върне палешника, преоблякъл се наново като пътуващ търговец, метнал на рамо вързоп с дребни неща за продан и почнал да се разхожда пред къщата на вдовишкия син и да се провиква:
— Кой иска да купи игли, карфици. . .
Още не довършил, снахата на вдовицата надникнала отвътре и викнала:
— Махай се по-скоро от очите ми, безсрамнико! Знам те аз що за търговец си, не ни е дотрябвала твоята стока!
Видял псалтът, че няма да заблуди жената, изтичал до къщи, преоблякъл се в други дрехи и пак отишъл. А в това време синът на вдовицата се върнал в къщи. Видял той преоблечения псалт и го поканил да влезе:
— Заповядай, влез в къщи, искам да поговоря с тебе.
Свило се от страх сърцето на псалта, но въпреки това влязъл.
— Я отметни назад гуглата си да те видим що за човек си — рекъл му синът на вдовицата.
Смъкнал си псалтът гуглата и разтрепераната му брада се показала.
— Как не те е срам! — скарал му се синът на вдовицата. — Прилича ли на един псалт да се занимава с търговия?!
А псалтът мълчи, сякаш си е глътнал езика.
Ядосал се синът на вдовицата, изскубал му брадата, нажежил после палешника на огъня и като го допрял до гърдите на псалта, рекъл:
— Студено ти е сърцето на тебе, трябва да го стоплим, та да се пробуди съвестта ти и да не се заглеждаш повече в чуждото!
Тогава псалтът предал богу дух, а синът на вдовицата започнал да се справя леко с помощта на палешника и с оранта, и с жътвата и заживял охолно и честито заедно с майка си и жена си.