Азаран Бюлбюн

Живял някога един нар. Той имал трима синове: двамата умни, а третият — глупак. Глупакът се казвал Ало-Дино. Имал царят и една прекрасна градина, а в градината — ябълково дърво, на което зреели само три ябълки.
Веднъж в градината дошъл един просяк и се помолил на градинаря:
— Дай ми една от трите ябълки!
— Не — рекъл градинарят, — те не бива да се пипат. Само царят може да къса от тези ябълки.
Ядосал се просякът и прокълнал градината. И всички дървета изведнъж изсъхнали.
— Какво направи ти? — ужасил се градинарят. — Наистина ли нашата градина никога вече няма да се разцъфти?
— Градината не ще цъфти дотогава — отвърнал старият просяк, — докато не се сдобиете с птицата Азаран-Бюлбюл (хилядогласен славей).
Дошъл след това царят, видял изсъхналата градина и почнал да се кара па градинаря.
Тогава градинарят му разказал за странника просяк.
— Какво ще правим сега? — извикал царят. — Кой ще намери Азаран-Бюлбюл?
Чул думите на царя най-големият му син и казал:
— Татко, аз ще намеря Азаран-Бюлбюл. А след него се обадил и средният му син:
— Татко, аз ще намеря Азаран-Бюлбюл.
— Тръгнете и двамата да търсите птицата — решил баща им.
И ето че двамата братя възседнали конете си и се отправили на дълъг път.
А най-малкият син, Ало-Дино, се разхождал в това време. Върнал се той и какво да види — братята му ги няма. Взел да разпитва майка си:
— Къде са братята ми?
— Глупавичък си ми ти — отговорила майката, — нищо не знаеш. Ами че твоите братя заминаха да търсят Азаран-Бюлбюл.
Без да му мисли много, Ало-Дино изтичал при главния коняр:
— Избери ми по-добър кон, стягам се за дълъг път.
— Ей ги на конете, вземи си, който искаш — отвърнал конярят.
Почнал Ало-Дино да си избира кон. Но който и кон да пипнел, всеки
приклякал под тежката му ръка. Излязъл Ало-Дино от конюшнята и видял пред вратата един мръсен и проскубан кон, за който никой не се грижел. Потупал го той по гърба — не мръднал конят, издържал. Ало-Дино заповядал на коняря да къпе коня три пъти на ден и да го храни всеки час с по един пуд (руска мярка за тегло) стафиди.
След три дни Ало-Дино възседнал този кон и заминал. Не след дълго той настигнал братята си.
Когато видял Ало-Дино, най-големият брат се ядосал:
— Защо си тръгнал след нас? Да не искаш да ни посрамиш? — извикал той и ударил Ало-Дино.
Тогава се намесил средният брат:
— Остави, няма защо да го биеш. Нека да върви с нас — ще ни прислужва.
И тримата продължили по-нататък заедно. Пътували дълго и най-сетне стигнали до едно място, където пътят се разделял на три различни страни. На кръстопътя седял един старец.
— Здравей, дядо! — поздравили го братята.
— Здравейте, юнаци!
— Накъде водят тези пътища? — попитал най-големият.
— Единият води към Тбилиси — отговорил старецът, — другият към Ереван. А третият е опасен път. Който тръгне по него, назад не се връща, така го и наричат: «Гедан гялмаз» — «Връщане оттам няма».
— Вие двамата тръгнете по безопасните пътища — рекъл най-малкият брат, — аз ще тръгна по пътя «Гедан гялмаз».
— Нека върви, ще се отървем от този глупак — решил най-големият брат.
Много беди преживели двамата по-големи братя. За да не гладуват, те продали конете и дрехите си и най-после се хванали на работа в един град при собственика на банята — единият станал огняр, а другият теляк.
А Ало-Дино тръгнал по пътя «Гедан гялмаз». Яздил, яздил и най-сетне стигнал до Червената земя. И дърветата, и камъните, и почвата — всичко тук било червено. И изведнъж конят му заговорил с човешки глас:
— Ало-Дино, знаеш ли поне къде сме попаднали? Та това е земята на триглавия Червен змей.
Привечер Ало-Дино се приближил до жилището на Червения змей. Пред портата стояла една жена. Тя видяла Ало-Дино и го съжалила:
— Я ела, момко, да те скрия!
— Глупости — отвърнал Ало-Дино, — по-добре ми дай да се наям, гладен съм.
Жената на змея донесла на Ало-Дино три големи блюда.
— Че какво си ми донесла! Само дето ми раздразни апетита! Дай ми, казвам ти, да се наям!
— Ако ти е малко, влез в двора, там е приготвена вечеря за змея — яж, колкото ти душа иска!
Ало-Дино влязъл в двора и видял пет лидри варен ориз и два печени вола. На два залъка той изгълтал пилафа и двата вола. Жената на змея пак го съжалила:
— Ще загинеш, момко, за нищо и никакво, мъчно ми е за тебе. Ела да те скрия!
— Не се страхувам аз от твоя змей! — рекъл Ало-Дино. — Точно за него съм дошъл.
Изведнъж той забелязал, че къщата се люлее.
— Защо се люлее така къщата?
— Защото змеят се връща — отговорила му жената.
Змеят се приближавал. Той карал пред себе си стадо вълци, лисици и други животни. Вкарал ги в двора, влязъл в пруста, видял Ало-Дино и му казал:
— Добре дошъл, Ало-Дино!
— Откъде ме познаваш? — попитал Ало-Дино.
— Точно в деня, когато ти се роди, аз се разхождах из планината и камъните, дърветата и тревите известиха за появяването ти на този свят. И затова сега си мисля, че ти си Ало-Дино — никой друг не би посмял да пристъпи прага на моя дом.
После змеят се обърнал към жена си:
— Е, жено, слагай да ядем!
— Твоята вечеря я изяде ето този момък — казала жена му — и не остави нищо за тебе!
Змеят не отвърнал нито дума, заклал два вълка, жената приготвила вечеря и всички се нахранили.
Змеят забелязал, че Ало-Дино не хвърля костите, а ги изяжда заедно с месото. След вечерята змеят казал:
— Сега ли ще се бием, Ало-Дино, или да отложим за сутринта?
— Както искаш, аз съм готов винаги.
На сутринта, щом се разсъмнало, змеят и Ало-Дино се събудили. И двамата грабнали веднага боздуганите си.
Ало-Дино рекъл:
— Твой ред е, започвай, аз съм ти гост.
— Внимавай, хвърлям.
В това време конят на Ало-Дино пошепнал на своя господар
— Когато змеят замахне, ти ме удари с камшика, аз ще подскоча и боздуганът ще прелети под мене.
Така и станало. Три пъти хвърлял змеят боздугана си и все не улучвал!
— Сега е мой ред — казал Ало-Дино и като пристъпил към змея, отсякъл и трите му глави само с един замах. После отрязал носовете и бърните им, сложил ги в дисагите и се приближил към жената на змея.
— Здравей, снахо! — рекъл й той.
— Не, не съм ти аз снаха, искам да стана твоя жена!
— Не мога да се оженя за тебе — отговорил Ало-Дино. — Ти ще бъдеш жена на моя най-голям брат.
След три дни Ало-Дино решил да продължи своя път.
— Къде се готвиш да отидеш сега? — попитала го жената на змея.
— Тръгвам да търся Азаран-Бюлбюл.
— Моля ти се, не тръгвай! Ще загинеш за нищо и никакво — тази работа е много трудна.
— Не, трябва да отида!
И ето че Ало-Дино пристигнал в страната, където и почвата, и дърветата, и камъните — всичко било бяло.
— Знай — рекъл му конят, — това е страната на Белия змей. Довечера ще му отидем на гости. Той не прилича на Червения змей — седмоглав е.
— Че какво от това — отговорил Ало-Дино, — аз ще му отсека и седемте глави.
Вечерта те стигнали до жилището на змея, но портата била затворена.. Ало-Дино извикал със силен глас:
— Ей, има ли някой там?
При този вик излязла една жена, отворила портата и му предложила да остави коня си в конюшнята. Ало-Дино откарал коня, после влязъл в дома на змея и помолил жената да му даде да яде. Тя донесла пет-шест: големи блюда с пилаф.
— Какво, аз да не съм дете? Казвам ти, дай ми да се наям! — извикал Ало-Дино.
Жената на змея рекла:
— Иди на трапезата на змея и яж там, колкото си искаш.
Ало-Дино видял на трапезата огромен котел, в който имало двадесет лидра пилаф и върху него — три печени вола. Излапал Ало-Дино на три залъка и пилафа, и воловете. Изведнъж къщата се разлюляла.
— Змеят си идва, момко, дай да те скрия — рекла жената.
Нищо, точно за твоя змей съм дошъл.
След малко се появил и самият змей. Той карал пред себе си разни диви; животни — лъвове, вълци и мечки. Змеят ги вкарал в двора, влязъл в. къщи, видял Ало-Дино и му подал ръка:
— Здравей, Ало-Дино!
— Откъде знаеш, че аз съм Ало-Дино?
— Когато ти се роди, планините, скалите, дърветата и тревите ми известиха, че си се появил на този свят. Ти си Ало-Дино, защото никой друг не би посмял да се отбие тук.
И той поискал от жена си да сложи вечерята. Тя отговорила, че гостът е изял всичкото ядене.
— Добре — рекъл змеят, — ще приготвим вечеря от онова, което съм докарал.
След малко трапезата била сложена. Змеят забелязал, че гостът яде месото заедно с костите.
— Какво ще кажеш, да почнем ли да се бием? — попитал змеят след. вечерята.
— Воля твоя, аз съм готов! — отвърнал Ало-Дино.
— Не, да отложим до сутринта — решил змеят. — У нас обичаят е такъв: вечерта гощават госта, а сутринта се бият с него!
Рано сутринта Ало-Дино извикал:
— Ставай, време е да почваме!
Змеят станал, взел си боздугана и излязъл на мегдана. Когато Ало-Дино възседнал коня си, конят му прошепнал:
— Удари ме с камшика, аз ще подскоча и боздуганът на змея ще прелети под мене.
— Хвърляй! — извикал змеят.
— Ти хвърляй пръв — отговорил Ало-Дино, — аз съм ти гост.
— Приготви се, хвърлям.
Три пъти замахвал змеят с боздугана си и най-после го захвърлил. Но конят на Ало-Дино успял навреме да подскочи и боздуганът на змея прелетял под корема му, без да докосне нито коня, нито ездача. Вдигнал се облак прах, закрил Ало-Дино от погледа на змея и той решил, че момъкът е убит. Засмял се змеят:
— Я кажи, Ало-Дино, къде си? Дай да те помириша.
— Бъди спокоен, братко, тук съм, а сега дръж се ти! — отвърнал Ало-Дино, пришпорил коня си и се спуснал срещу змея.
С един замах на сабята си той отсякъл и седемте глави на змея. После слязъл от коня си, отрязал бърните и носовете на убития змей, сложи: ги в дисагите и тръгнал към дома му.
— Мили мой — рекла жената на змея, — колко е хубаво, че ти уби змея! Вземи ме за жена!
Не, ти ще бъдеш жена на средния ми брат — отговорил Ало-Дино и взел да се стяга за път.
— Къде отиваш, мили мой? — попитала го жената на змея.
— Да търся Азаран-Бюлбюл.
— Но ти няма да го намериш! — казала тя.
— Трябва да го намеря на всяка цена — отвърнал Ало-Дино и продължил пътя си.
Когато стигнал до страната на Черния змей, конят отново заговорил:
— Ало-Дино, това е страната на четиридесетглавия Черен змей. Гледай, тук и почвата, и камъните, и дърветата, и тревите — всичко е черно.
Влязъл Ало-Дино в двора на змея и видял огромен казан с пилаф от четиридесет лидра ориз, а отгоре върху ориза били сложени четири печени вола. Излапал Ало-Дино на четири залъка всичкия пилаф, после нагълтал воловете, избърсал устата си и влязъл в дома на Черния змей.
Привечер къщата се разлюляла. Змеят се връщал от лов. Забелязал той Ало-Дино, приближил се до него и рекъл:
— Здравей, Ало-Дино!
— Откъде ме познаваш?
— Планините, камъните, дърветата и тревите известиха за твоето раждане — отговорил змеят, а после се обърнал към жена си поискал да сложи вечерята.
— Вечерята ти я изяде Ало-Дино — рекла жена му.
— Нищо от това, приготви вечеря от новия лов.
След като се нахранили, Ало-Дино и змеят легнали да спят. Още в зори те станали и почнали да се бият. Три дни и три нощи наред се били, но все не могли да се надвият. В края на краищата Ало-Дино все пак убил змея, отрязал му бърните и носовете, сложил ги в дисагите и влязъл в гкъщи. Жената на змея се зарадвала.
— Вземи ме за жена — рекла му тя.
— Добре — отвърнал Ало-Дино и се замислил.
— За какво мислиш?
— Градината ни изсъхна — отговорил Ало-Дино, — аз тръгнах да търся Азаран-Бюлбюл и се забавих тук.
— Трудна работа е да се вземе Азаран-Бюлбюл — рекла жената на змея. — Негов стопанин е цар Чачонц. Четиридесет дни вече, откак той спи. А като се събуди, ще убие дори четиридесет такива юнаци като тебе.
— И все пак аз ще тръгна — рекъл Ало-Дино. — А когато се върна, ще те взема за жена.
Сбогувал се той и заминал.
Като стигнали до морето, конят казал:
— Аз не съм морски кон и не мога да премина през морето.
Ало-Дино слязъл от коня, сложил глава на един камък и заспал. И изведнъж чул глас: «Ало-Дино, под камъка, на който спиш, са заровени три юзди от морски коне. Двете юзди запаши на кръста си, а края на третата юзда пусни в морето.» Ало-Дино станал, повдигнал камъка и намерил там наистина три юзди. Двете юзди той запасал на кръста си, а края на третата хвърлил в морето. В същия миг изскочил един морски кон, поискал да нагълта Ало-Дино, но момъкът не се изплашил, хванал го за гривата и се метнал отгоре му. Тогава конят проговорил с човешки глас:
— Кажи какво искаш, Ало-Дино, и ще го изпълня.
— Искам Азаран-Бюлбюл!
— Аз не мога да ти го намеря, но ще те пренеса през морето. А оттатък моята по-голяма сестра ще ти помогне да се сдобиеш с Азаран-Бюлбюл.
И конят пренесъл Ало-Дино на отвъдния бряг. Но тук Ало-Дино забравил да снеме юздата на коня и конят изчезнал с нея обратно в морето.
— Ах, какво да правя сега? Конят отнесе юздата! — извикал Ало-Дино.
Дълго бродил той замислен из острова.
Изведнъж се допрял случайно до пояса си, спомнил си, че е препасан с две юзди, и се зарадвал.
Свалил Ало-Дино едната юзда и хвърлил края й в морето. От вълните веднага изскочил морски кон и се опитал да го погълне, но Ало-Дино в миг скочил върху него.
— Кажи какво искаш и ще го изпълня — казал конят.
— Искам Азаран-Бюлбюл! — отговорил Ало-Дино.
— Това е много трудна работа. Клетката с птицата е закачена в двореца на цар Чачонц, а дворецът е построен до самото море. Ако можеш да ме шибнеш така, че да се разтреперят всичките ми триста и шестдесет жили, аз ще литна във въздуха чак до прозореца на двореца, а ти ще протегнеш ръка и ще грабнеш клетката. Но ако не я грабнеш веднага, знай, че и двамата ще паднем и ще загинем.
— Добре — казал Ало-Дино и така ударил с камшика си коня, че черният му дроб пламнал и всичките му триста и шестдесет жили се разтреперали.
Литнал конят във въздуха и стигнал до прозореца. Ало-Дино протегнал ръка и грабнал клетката. Спуснал се конят на земята и рекъл:
— А сега ме освободи!
Ало-Дино пуснал коня да си върви и се отправил обратно на път. Намерил своя кон и заедно с птицата Азаран-Бюлбюл стигнал до страната на Черния змей. Посрещнала го жената на Черния змей. Ало-Дино се поздравил с нея и се обърнал към птицата:
— Миличък Бюлбюл, запей и нека тези черни планини се покрият със зеленина.
Запял Азаран-Бюлбюл и черните планини се покрили с разкошна зеленина. Жената на Черния змея била поразена от чудната дарба на Азаран-Бюлбюл.
Взели те със себе си всички скъпоценности на Черния змей и отишли в страната на Белия змей. Тук също прибрали скъпоценностите на змея, взели годеницата на средния брат, яхнали конете и пристигнали в страната на Червения змей. И тук взели богатството на змея, жена му и стигнали до стареца, който продължавал да седи на онова място, където пътят се разделял на три посоки.
— Здравей, дядо! — рекъл Ало-Дино. — Е, какво, върнаха ли се моите братя?
— Не, юначе, никой не се е връщал — отговорил старецът.
— Щом е така, ще оставя при тебе тези три жени и птицата, а аз ще тръгна да търся братята си.
Обиколил Ало-Дино много градове, но никъде не можал да намери братята си. В един град го поканили на гости. Той запитал стопанина:
— Как да намеря във вашия град чужденците?
— Иди сутрин на пазара — отвърнал стопанинът — и обяви там, че искаш да дадеш угощение на странниците. Щом се научат за това, всички чужденци ще се стекат и ти лесно ще намериш онези, които търсиш.
Рано сутринта Ало-Дино отишъл на пазара, купил седем вола, заповядал да ги заколят и да приготвят от тях ястия, а после накарал да ударят камбаните.
Братята на Ало-Дино — огнярят и телякът — чули камбанния звън и попитали господаря си защо звънят.
— Свикват чужденците на угощение — отговорил им той.
Братята го помолили да пусне и тях. Събрали се на пазара всички чужденци от града.
Ало-Дино забелязал братята си, поднесъл им вино и месо и ги попитал:
— Познавате ли ме?
— Не — отговорили те.
— Къде работите?
— В банята единият от нас е огняр, а другият — теляк. Ало-Дино завел братята си при собственика на банята и му рекъл:
— Уреди си сметката с тях, аз ще ги взема със себе си.
— А те какви ти се падат?
— Братя ми са.
Тогава най-големият брат се обадил:
— Ние не те познаваме. Кой си ти?
— Аз съм Ало-Дино. Ех, че сте глупави! — отговорил Ало-Дино.
— Ако ти си нашият брат — рекъл най-големият, — я ни кажи, защо сме тръгнали?
— За Азаран-Бюлбюл. Аз го намерих вече.
— Къде е той?
— При онзи старец на кръстопътя. Хайде да вървим, ще ви го покажа.
Купил Ало-Дино нови дрехи на братята си, пременили се те и тримата се отправили на път.
Като видели при стареца трите жени, братята попитали:
– Какви са тези жени?
— Ето тази — рекъл Ало-Дино — е жената на Червения змей, когото убих. — Тогава той извадил и им показал бърните на змея. — Сега тя ще бъде твоя жена, като най-голям. А тази е жената на Белия змей — аз убих и него, ето му бърните и носовете. Тя ще бъде жена на средния от нас. А третата е жената на Черния змей — моята жена.
Взели братята Азаран-Бюлбюл, яхнали конете си, всеки сложил на седлото при себе си своята жена и тръгнали всички заедно на път. Яздили те дълго и най-после стигнали до един кладенец в гората. — Ало-Дино, слез в кладенеца, жадни сме — рекли братята. При тези думи жената на Ало-Дино се приближила към мъжа си.
— Ало-Дино — пошепнала му тя, — не слизай! Те са намислили да те погубят в кладенеца.
— Не — отговорил Ало-Дино, — моите братя искат да пият и аз ще сляза в кладенеца!
— Вземи поне ръкавицата и пантофката ми — казала тя — и ги запази. После ще ги поискам от царя. И ако ги намерят и донесат в двореца, ще знам, че ти си се измъкнал от кладенеца.
Ало-Дино се спуснал в кладенеца, а братята грабнали Азаран-Бюлбюл и жените и продължили по-нататък. Когато наближили своя град, братята изпратили вестоносец при царя.
Царят събрал народа, излязъл да посрещне синовете си и с големи почести ги довел в двореца. После попитал:
— Какви са тези жени с вас?
— Ето тази — казал най-големият му син — е моята жена, тази — жената на твоя среден син, а тази ще бъде прислужница у нас.
— Царю, той не казва истината — обадила се жената на Ало-Дино, — аз съвсем не съм негова жена.
— Виждам, деца, че помежду ви има несъгласие и не мога да разбера кой от вас е намерил Азаран-Бюлбюл. Който накара Азаран-Бюлбюл да запее, значи той го е намерил.
— Чакайте, аз ще накарам птицата да запее — рекъл най-големият син и се обърнал към Азаран-Бюлбюл: — Бюлбюл, миличък, запей, за да се разцъфти нашата градина!
Азаран-Бюлбюл мълчал.
Всички се замислили, а градината тъй и не се съживила. А сега нека се върнем при Ало-Дино.
Колко проседял той в кладенеца, никой не знае. Най-после оттам минал един търговец и заповядал на слугите си да извадят вода. Ало-Дино чул гласовете и извикал:
— Помогнете ми да се измъкна навън. Ще ви извадя вода, колкото поискате.
Спуснали в кладенеца ведро, извадили си вода, колкото им трябвало, после хвърлили въже и десет-петнадесет души измъкнали Ало-Дино от кладенеца.
Търговецът го попитал как се е озовал в кладенеца. Ало-Дино отвърнал:
— Аз съм чужденец, вървях нощем, а беше тъмно. Не видях кладенеца и паднах вътре.
— А къде отиваш?
— Към родния си град — отговорил Ало-Дино.
Нощта Ало-Дино прекарал с търговеца. Те се навечеряли заедно и легнали да спят, а на сутринта продължили пътя си. Когато пристигнал в бащиния си град, Ало-Дино се поселил при един старец и той го осино¬вил.
Веднъж старецът видял, че царски хора обикалят из града, показват на хората една ръкавица и викат:
— Царят жени сина си! Кой ще съумее да ушие още една такава ръкавица за неговата снаха?
Старецът разказал това на Ало-Дино. Тогава Ало-Дино напуснал стареца и постъпил чирак при един шивач. Шивачът не знаел, че Ало-Дино е царски син, и го приел на работа. Ало-Дино бил послушен чирак — подреждал дюкяна и вършел всичко, което било нужно.
А царските везири и назири (царски чиновник) все обикаляли дюкяните на шивачите и показвали ръкавицата. Отбили се и при този майстор, при когото постъпил Ало-Дино, и му предложили да ушие ръкавицата. Майсторът се отказал. Изведнъж новият чирак пристъпил напред и посъветвал майстора да вземе поръчката.
— Аз ще успея да направя такава ръкавица — казал той.
— Ти си полудял! — извикал майсторът. — Постъпи едва вчера, а днес вече се наемаш с такава работа!
— Нека се опита — намесили се царските хора и добавили:
— Но ако не ушие ръкавицата, царят ще му отсече главата.
— Добре! — рекъл Ало-Дино.
Майсторът се изплашил:
— Ще си отидеш ей тъй, мърцина! Аз работя вече двадесет години и пак не се наемам, а ти ли. . .
— Не се бой, майсторе! Ако ми купиш пет пуда дребни орехи, ще я, ушия.
Майсторът отишъл и купил четири пуда.
— Защо взе един пуд по-малко? — попитал Ало-Дино.
— Не ми стигнаха парите — отвърнал майсторът.
Чак до разсъмване Ало-Дино ял орехи. На сутринта майсторът дошъл в дюкяна и какво да види: наред с царската ръкавица — още една, досущ
такава като нея. Понечил майсторът да я вземе и разгледа, но Ало-Дино казал:
— Не пипай, майсторе, ще я повредиш! След малко дошли и назирът, и везирът.
— Е, как е, майсторе, готова ли е нашата поръчка?
Майсторът онемял от страх и не отговорил нищо. Ало-Дино излязъл ‘напред и показал ръкавиците. Назирът и везирът се учудили.
— Хайде тогава, майсторе, да вървим при царя — казали те. — Той ще те възнагради за работата.
— Иди, майсторе, с тях при царя и получи парите за работата — рекъл Ало-Дино.
— О, не, синко, аз няма да отида, иди ти! Ами ако не хареса работата? По-добре ще бъде да отсече твоята глава, а не моята.
Отишъл Ало-Дино в двореца. Щом показали ръкавицата на царя, и той казал:
— Аз не разбирам от ръкавици, покажете я на снаха ми.
Снахата харесала работата и дала на чирака триста рубли. А царят прибавил от себе си още двеста.
Върнал се Ало-Дино в дюкяна и сложил пред майстора парите:
— На, майсторе, вземи ги!
Зарадвал се майсторът и прибрал парите. После Ало-Дино казал:
— Майсторе, ти си лош човек!
— Защо?
— Защото аз те помолих да купиш пет пуда орехи, а ти купи четири. Няма да остана повече при тебе! — и Ало-Дино отишъл в дюкяна на един обущар.
— Майсторе — казал му той, — аз съм сирак, никого си нямам, съжали се над мене и ме научи на занаята.
Обущарят го взел на работа при себе си.
След някое време при обущаря дошли назирът и везирът. Те му показали една пантофка и му предложили да се съгласи да ушие друга също такава пантофка. Майсторът тъкмо искал да се откаже, когато Ало-Дино се намесил и казал, че той ще я ушие.
— Ами че нали ти току-що постъпи при мене, как ще се наемеш с такава работа? — рекъл сърдито обущарят.
— Не се сърди, майсторе, аз ще ушия пантофката — успокоил го Ало-Дино.
— Но ако не я ушиеш — обадил се везирът, — царят ще вземе и на двама ви главите.
— Не се залавяй — рекъл майсторът, — имай милост към мене, стареца.
— Не се бой, майсторе, ще я ушия. Купиш ли ми двадесет пуда дребни орехи, ще ушия пантофката за една нощ — отговорил Ало-Дино.
Майсторът му купил деветнадесет пуда орехи.
— Майсторе, сега ти си иди в къщи, а аз ще се хвана за работа — рекъл Ало-Дино на обущаря.
Майсторът угрижен се прибрал в къщи. Но не се стърпял: посред нощ той скришом взел да наднича в дюкяна. Като видял, че Ало-Дино яде орехи, майсторът се завайкал: «Ох, кой ли дявол ме накара да се заловя с този безделник! Ще ми отсекат главата за нищо и никакво!»
В ранни зори обущарят отишъл в дюкяна и какво да види: до пантофката — още една, точно като нея.
Понечил той да вземе пантофката, но Ало-Дино го спрял с думите:
— Ти вчера не искаше да се залавяш с тази работа, а днес азняма да ти дам да докоснеш пантофката!
След малко дошли назирът и везирът и останали много доволни от работата на обущаря.
— Е, добре — казалите, — нека някой от вас дойде при царя да получи възнаграждението за работата.
— Иди по-добре ти, синко — рекъл обущарят на Ало-Дино, — току-виж, че пантофката не се харесала на царя!
Ало-Дино отишъл в двореца. Занесли пантофките на царя, но той заповядал да ги покажат на снаха му. Снахата веднага се досетила, че това са нейните пантофки, и познала Ало-Дино.
— А защо ти не се откриеш вече? — попитала го тя.
— Не му е дошло времето — отговорил той.
Заплатила царската снаха на чирака петстотин рубли. А царят му подарил от себе си още петстотин.
Върнал се Ало-Дино с парите при обущаря.
— Ето ти, майсторе, парите. Аз няма да остана повече при тебе.
— Защо?
— Помолих те за двадесет пуда орехи, а ти ми купи само деветнадесет. И Ало-Дино се върнал при стареца.
— Къде беше, сине? — попитал го той.
— Аз съм млад човек, скитах се из града — отговорил Ало-Дино и дал на стареца десет шепи злато.
Малко по-късно старецът видял на пазара много войници и научил, че цар Чачонц е пристигнал с войската си и търси оногова, който е откраднал от двореца му Азаран-Бюлбюл. Щом чул това, Ало-Дино рекъл на стареца:
— Иди, татко, при нашия цар и му кажи: «Отстъпи на моя син коня на най-малкия си син. Синът ми ще отиде с този кон при цар Чачонц!»
Отишъл старецът в двореца. А царят му казал:
— Откак са довели коня, той все си стои в конюшнята — никой не смее да се доближи до него.
Снахата на царя се досетила, че старецът е изпратен от мъжа й, и помолила царя да й позволи тя да изведе коня.
Царят се съгласил, снахата извела коня и го предала на стареца. А старецът го отвел при Ало-Дино.
И ето че Ало-Дино излязъл на мегдана, яхнал своя кон. Там той срещнал най-големия си брат.
— Къде отиваш? — попитал го Ало-Дино.
— Аз откраднах птицата Азаран-Бюлбюл, а сега отивам при цар Чачонц да отговарям за това — отвърнал брат му и обърнал коня си към войската на цар Чачонц.
— Къде е шатрата на царя? — попитал той.
— Ей я там, онази, червената!
Влязъл най-големият брат в червената шатра при царя и му се поклонил седем пъти.
— Ти царски син ли си? — попитал го цар Чачонц.
— Царски син съм.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл?
— Аз го откраднах.
— Откъде го взе?
— Улових го на едно дърво в твоята гора.
— Лъжеш, братко! Не ти си откраднал Азаран-Бюлбюл, върви си!—рекъл царят.
Царският син се върнал в двореца. Тогава средният син възседнал коня си и също отишъл при цар Чачонц.
— Къде отиваш? — попитал го Ало-Дино.
— Аз откраднах Азаран-Бюлбюл, а сега отивам при цар Чачонц да отговарям за това.
Влязъл той в шатрата на царя и седем пъти му се поклонил.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл? — попитал го цар Чачонц.
— Аз го откраднах.
— Хайде тогава разкажи как стана това.
— Беше тъмно. Изведнъж, гледам, една птица долетя и кацна в гнездото си. Протегнах ръка и, хоп, улових Азаран-Бюлбюл.
— Лъжеш, не ти си откраднал Азаран-Бюлбюл! — рекъл царят и заповядал да изгонят и него.
След това цар Чачонц издал заповед: «Намерете ми човека, който открадна Азаран-Бюлбюл, иначе ще разоря цялата страна!»
Ало-Дино се явил при баща си и го помолил да му позволи да отиде при цар Чачонц и да отговаря.
Царят не познал сина си и казал:
— Добре, иди, щом искаш!
— Царю — рекъл му тогава Ало-Дино, — хайде да се уговорим: ако цар Чачонц напусне града, ти ще ми отстъпиш за три часа твоята власт.
Царя се съгласил. Ало-Дино се отправил с коня си към цар Чачонц.
— Ти царски син ли си?
— Царски син съм.
— Ти ли открадна Азаран-Бюлбюл?
— Аз откраднах Азаран-Бюлбюл, царю.
— Разкажи ми как стана това.
Ало-Дино му разказал всичко, както си било.
— Значи ти си Ало-Дино? — попитал царят със съмнение.
— Аз съм Ало-Дино.
— Но как да ти повярвам, че всички тези подвизи са твои? Ало-Дино не му мислил много-много, снел дисагите от коня и показал
на царя бърните и носовете на трите змея. Тогава цар Чачонц му рекъл
— Синко, подарявам ти моята птица! После той събрал войската си и напуснал града. Върнал се Ало-Дино при баща си и го попитал:
— Не ме ли познаваш?
— Не.
— Аз съм твоят син Ало-Дино.
— Ако ти наистина си моят син, направи да се разцъфти отново нашата градина.
Ало-Дино се приближил до Азаран-Бюлбюл и рекъл:
— Мила птицо, запей и нека се разцъфне нашата градина!
Птицата запяла и в миг дърветата цъфнали.
Тогава Ало-Дино се обърнал към царя:
— Ти ми обеща, че ще ми отстъпиш за три часа своята власт.
— Да, това е твое право — съгласил се царят.
Седнал Ало-Дино на царския трон и почнал да съди братята си. Те всичко си признали.
— Как да ги накажем, татко? — попитал Ало-Дино.
— Сине мой, нека бъде, както ти искаш! Ало-Дино казал:
— Те не ме убиха и аз също няма да ги убия. Нека напуснат нашата страна заедно с жените си.
И братята заминали.