Чуй всички приказки

Преди повече от хиляда години в Япония живели старец и старица. Мъжът всеки ден отивал в планината да насече бамбук, от него плетял заедно с жена си красиви панери, които продавал на пазара в селото. Те не били богати, но не били и бедни. И можели да бъдат напълно щастливи, ако не изпитвали голяма мъка от това, че си нямали деца.
Една сутрин в зори, когато старецът се захванал, както всякога за работа, се зачудил, като видял, че един бамбук блести, сякаш имал лампа в него. Той го отсякъл и смайването му още повече се увеличило, защото намерил в него едно малко момиченце, толкова малко, че се побирало в шепата му. Радостта на стареца била без¬мерна. Той плачел, смеел се, танцувал и непрекъснато повтарял:
„Щастието най-сетне ни се усмихна! Щастието най-сетне ни се усмихна!“
Радостта на жена му не била по малка, когато й показал момиченцето Те му направили от един панер люлка, достойна за някоя принцеса, и го нарекли с името Химе. От този ден всеки път, ко¬гато старецът отивал в планината и виждал някой бамбук да блести, той го отсичали намирал в него по малко злато. Така двамата старци доста забогатели. Химе растяла не с дни, а с часове. В края на третия месец тя станала красива девойка.
Всеки ден пред къщата им се събирали младежи да й се любуват.
Нейната хубост бързо станала известна доста надалеч от селото и слухът за нея стиг¬нал до ушите на петимата принца по име Курамочи, Миуки, Маро, Дайжин и Мико.
Тези знатни особи при¬стигнали заедно в дома на Хи¬ме да искат ръката й.
Когато старецът съоб¬щил тази новина на Химе, тя избухнала в плач и казала:
— Татко, аз не искам да се омъжвам за никого. Искам да си стоя при моите добри родители. Моля ти се, кажи им да си вървят!
— Мила дъще -— отвър¬нал кош ничарят, — да се раз¬делим с тебе, ще бъде голяма мъка за майка ти и за мене, но е редно да стане така. И после, как да върнем тези гос¬подари? Гневът им ще бъде страшен не само за нас, но и за цялото село.
Обаче Химе.нищо не ис-
кала да чуе и измислила заедно с баща си пет извънредно трудни изпитания, които те поставили на петимата кандидати.
Старецът се обърнал с тези думи към петте принца:
— Знатни господари, вие ми правите голяма чест, като сте дошли в моята скромна къща да искате ръката на дъщеря ми. Но аз не
знам кого да избера. Ето защо реших да подложа всеки от вас на едно изпитание. Ти, велики Курамочи, ще трябва да ми донесеш едно клонче от драгоценното дърво, което расте в дълбините на Източното море, където живее ужасното морско Чудовище. Ти, честолюбиви Миуки, ще трябва да се сдобиеш с петте диаманта, които жестокият морски Дракон носи около шията си. Ти, прекрасни Маро, ще трябва да ми донесеш една черупка от лястовиче яйце.
Ти, горди Дайжин…. — И той продължил така, като поставил и на останалите двама господари също такива трудни задачи. Тогава заключил:
— Онзи от вас, който пръв се върне с исканата вещ, ще се ожени за Химе.
Принц Курамочи се качил веднага на един бърз кораб и се отправил към… своите владения.
Този принц бил много ленив и само мисълта да слезе в дълбините на морето вече го изморявала. При това не много храбър, той се ужа сявал от вероятността да застане лице срещу лице с чудовището. Като пристигнал в своите земи, той свикал най-сръчните майстори и им за повядал да направят едно съвършено подобие на клонче от желаното дърво. След три години труд майсторите занесли на своя господар едно великолепно клонче. Листата му били златни, цветовете от скъпоценно камъни, а росата по тях от нежни перли. Но най-странното било че това клонче изглеждало като истинско, защото листата му като че ли били почнали да вехнат.
Курамочи побързал да натопи клончето във ваза с вода и я изпратил по слугите си на красивата. Химе.
Девойката, която мислела, че му е възложила неизпълнима за¬дача, много се зачудила, като видяла чудесното клонче.
Курамочи, доволен, че е успял да я заблуди, започнал да й раз¬казва своите въображаеми приключения. Но тъкмо й описвал борба¬та си със свирепото Чудовище, на вратата на стаята се появили за¬наятчиите и му казали:
— Велики Курамочи, заплати ни цената на клончето, за да мо¬жем да се върнем по домовете си.
Така изобличен, Курамочи трябвало да се оттегли и да се върне в своя палат, посрамен и сразен.
Миуки също се опитал да на¬кара други да се потрудят вместо него. Той раздал пари на своите слуги и им заповядал да отидат и се преборят с Дракона и да му из¬тръгнат огърлицата с диамантите.
Слугите тръгнали към морето, но вместо да се борят с Чудови¬щето, избягали с парите.
Смелият Миуки се оказал сам и не му оставало нищо друго, освен сам да се пребори с Дракона. Потеглил смело с кораба, като си мис¬лел: „В края на краищата какво пък толкова представлява този Дракон? Защо ще се плаша от него?“
Но едва излязъл в открито море, и се разразила ужасна буря. Ко¬рабът се въртял и се люшкал и без малко не потънал.
Миуки усетил, че куражът му се топи като сняг на слънце и по-вярвал, че тази буря се е развилняла от гнева на Дракона.
Той се объркал и почнал да вика като луд:
— Прости ми, господарю Драконе! НикОга не ще помисля вече да те убивам! Прости ми!
И той плачел и цял треперел.
Бурята продължила цели три дена. Най-еетне морето се успоко¬ило. Миуки се върнал у дома си, като напълно забравил Химе.
През това време Маро бил изпратил своите подчинени да търсят черупка от лястовиче яйце. Но те нищо не намерили.
Един ден на Маро му се сторило, че вижда в едно гнездо нещо като яйце, готово да се излюпило Сигурен, че е намерил търсеното, той извикал слугите си и им рекъл:
— Негодници! Трябваше само да хвърля един поглед, за да намеря онова, което, според вас, не съществува! Хайде, аз сам
ще се заловя с тази работа После ще си разчистваме сметките.
Той вързал един голям панер с въже, което преметнал пред един дебел клон на съседното дърво. После, като се настанил в па-нера, заповядал:
— Хайде, ленивци, теглете въжето!,
Слугите изпълнили заповедта и Маро в миг се намерил на ви-сочината на гнездото. Протегнал ръка, хванал нещото и се провикнал
— Спускайте ме по-скоро!
Слугите пак послушали, но в бързината изпуснали въжето Така Маро се намерил на земята по недотам достоен начин. Щом излязъл от панера, погледнал онова, което бил взел от гнездото. Срам и позор! Той стискал между пръстите си… една птича курешка!
Другите двама кандидати също нямали по-голям успех и трябвало да се откажат от ръката на прекрасната девойка.
Мълвата за красотата на Химе достигнала чак до ушите на им
ператора. Връщайки се един ден от лов, той се отбил в къщата на старците, за да види дали онова, което бил чувал да се говори, е вярно. Но едва зърнал Химе, той извикал:
— Ти си още по-хубава, отколкото ми разказваха! Аз искам да дойдеш с мене в моя палат.
Химе се разплакала и го умолявала да я остави при родителите й. Смекчен от сълзите й, императорът се съгласил тя да си остане. През това време девойката била подхванала четвъртата си пролет и нещо ново и чудно станало с нея: Химе по цели часове оставала да гледа луната и все плачела.
Родителите й толкова се разтревожили от това, че един ден я запитали:
Скъпа дъще, защо си така тъжна?
— Аз съм родена на луната и съм царицата на небесните нимфи.
Времето, което ми е определено да остана на земята, наближава своя край. През месец август, при пълнолуние, ще дойдат да ме вземат и аз ще трябва да напусна земята, за да се възкача там горе.
Старецът бил силно озадачен и отишъл при императора да му разкаже всичко и да го помоли за помощ. Императорът също бил поразен и обещал да изпрати войници, които да бранят Химе.
Когато настъпила съдбовната нощ, затворили Химе в една уединена стая, а група избрани войници наобиколили къщата. Неколцина се покачили дори на покрива.
Точно в среднощ някаква странна светлина заляла земята и хората видели да слизат от небето върху един бял облак цяла дружина небесни пратеници, облечени в блестящи дрехи. Войниците опънали още повече лъковете си и се приготвили да стрелят, но изведнъж се разтреперали, ръцете и краката им се вцепенили и те останали като вкаменени.
Вратата на стаята, в която Химе била затворена така грижливо, се открехнала бавно, съвсем бавно.
Една великолепна колесница спряла пред къщата и един от пратениците се обърнал към стареца и му казал:
— Доста време вече Химе е. под твоите грижи.
Сега трябва да се върне в своето царство.
После се обърнал към Химе:
— Скъпа царице, моля те да се върнеш сред нас.
Това е твой дълг.
Докато той говорел, нимфите били снели кимоното на Химе и й облекли друго, много по-хубаво, изтъкано от лунни лъчи.
Отчаяните старци се приближили до Химе и рекли през сълзи:
— Дъще, скъпа дъще, отведи ни със себе си на луната
— Ах! Колко бих желала! — рекла Химе, хъл¬цайки. – Но как бих могла? Вие сте земни същества и не ви е съдено да живеете на луната. Ето, вземете това кимоно. Всеки път, когато го облечете, аз ще идвам невидима при вас. Сбогом!
Тя се качила в колесницата, като все се обръщала към нещастните старци. Колесницата, бавно теглена от крилатите, коне, започнала да се издига.
— Химе, Химе, върни се! — викали двамата старци, протягайки шии, за да виждат по-добре. колесницата, която се смалявала постепенно, като се отдалечавала.
— Химе, Химе, върни се!
Но колесницата вече изчезвала в безкрая на посребреното небе.

Вие питате отде се появила на земята костенурката ли? Слушайте тогава!
Един път на дъното на дълбокия океан се случило голямо нещастие. Великият дракон, господарят на морето, се разболял от тежка болест. Напразно придворният лекар — тюленът — разглеждал предългия му език, натискал му корема, обаче каквото и да правел, не можал да познае смъртоносната болест на своя господар и не знаел какви капки и прахове да му предпише. От ден на ден драконът отпадал и гаснел. Лекарствата на тюлена не само че не му помагали, а даже му вредели. Всички придворни ходели из двореца на пръсти и шепнели, когато говорели. Смехът и усмивката се наказвали със смърт. Виновният бивал изхвърлян на брега.
И ето веднъж в двореца дошъл пустинникът-октопод. Много години не бил напущал жилището си той, но като чул за смъртоносната болест на морския владетел, старият октопод се явил пред дракона и му казал:
— Господарю! Нито докторът, нито придворните, нито мъдреците, нито пък учените — никой не ще облекчи твоите страдания и не ще те избави от болестта. Само аз мога да те излекувам. Едно време много отдавна моят дядо боледувал от същата болест. Но една минута преди да умре, един мъдрец му донесъл чер дроб от жив заек. Той го изял и оздравял. Нека, господарю, да ти намерят чер дроб от жив заек и твоята болест ще мине! Разбира се, в морето не живеят зайци, но на брега, съвсем близо оттук, има много зайци.
Изслушал великият дракон думите на октопода и се натъжил.
— Аз съм цар на всички морета и океани, пред мене треперят китове и акули, аз потапям грамадни кораби и все пак не съм в състояние да уловя нищо и никакъв заек.
Тъгувал драконът ден-два, а на третия ден заповядал да повикат всички придворни.
Дълго мислили придворните как да хванат заек, но нищо не могли да измислят. Най-бъбривите съветници мълчали, като че ли си били глътнали езика. Но по едно време се обадил великанът кит. А ето какво казал той:
— Могъщи наш господарю драконе! Възложи на мене да ти уловя заек. Аз ей сегичка ще донеса в двореца този безделник.
Зачудил се драконът.
— Благодаря ти, ките. Но я кажи ти, мой верни служителю, как мислиш да хванеш тоя звяр?
— Много лесно — отговорил китът. — Ще изплувам на брега, ще срещна заека, ще го глътна и ще се върна тука.
— Ех, ките, ките — натъжил се царят, — главата ти е голяма, но умът ти е мъничък. Ами че как ще извадят заека от корема ти?
Сконфузеният кит замълчал и се помъчил да се скрие зад гърба на телохранителите-акули.
— Значи никой от моите мъдреци не знае как да донесе на дъното на океана едно мъничко зайченце — извикал драконът и китът се разтреперал от страх.
Тогава при дракона допълзяла една костенурка и казала:
— Господарю, възложи на мен да хвана заека. Аз имам четири крака и мога не само да плувам, но и цял ден да ходя по сушата. Утре ще ида в планините, ще намеря заек, ще го измамя и ще го доведа тук.
Помислил дракона и решил: нека костенурката се опита да хване заек. Тя е хитра. Не току-тъй главата й прилича на змийска.
— Твоят план е прекрасен — възкликнал той. — Още сега тръгвай за земята. Моят живот зависи от твоя ум.
Разтичала се костенурката, сбогувала се надве-натри с домашните си и изплувала на повърхността на морето. Брегът не бил далеч. Костенурката излязла на сушата и почнала да пълзи към планините. Много била доволна от задачата, която трябвало да разреши. И с право! Защото ако тя донесе заек на дъното на океана, господарят й сигурно щял да я направи главен съветник. Но изведнъж костенурката си спомнила, че никога не била виждала заек.
— Какво нещастие! — прошепнала тя. — Аз тъй бързах, че не попитах как изглежда заекът. Ще трябва да се връщам в къщи.
И костенурката припълзяла до брега, пльоснала се в морето и се спуснала на дъното близо до двореца. Както винаги тук се трупали придворните.
— Господа — казала смутена костенурката. — Не се ли е случвало на някого от вас да се срещне със заек?
В тълпата се чуло подсвирване. Смеел се с ококорени очи големият морски рак.
— Защо се смеете? — ядосала се костенурката. — Много сте дързък!
Морският рак запълзял на една страна, приближил се до костенурката и казал:
— Смея се на вашето невежество.
— Значи вие самият сте се срещали със заек?
— И още как! Аз ли не съм виждал заек? Колко пъти съм го срещал аз, когато съм се разхождал близо до планината.
— Ех, че ми провървя! Разкажете ми, моля ви се, как изглежда.
— Аз на драго сърце бих ви разказал това, но нали всички знаят каква забравана сте вие. По-добре ще бъде, ако ви нарисувам тоя звяр.
— Колко съм ви благодарна, скъпи раче! Когато стана пръв съветник, аз не ще забравя вашата любезност.
И като скрила рисунката под корубата си, костенурката пак излязла на брега. Тя веднага се заклатушкала към планината, на която много-много отдавна живеел един заек. Случило се така, че тъкмо по това време заекът намислил да се поразходи преди обед. Едва направил заекът няколко скока и изведнъж чул, че го викат.
— Кой ме вика? — попитал заекът, като се спрял.
Зад един камък се показала костенурката. Тя смело изпълзяла три заека, разгледала го и едва тогава го попитала:
— Я чуй! Ти си заекът, нали?
— Да, аз съм заекът! — казал важно заекът. — Ами ти що за звяр си? За пръз път виждам такова животно. Откъде и защо си благоволила да дойдеш по нашите места?
— Аз се казвам костенурка. Живея на дъното на океана. Ето защо не си ме виждал никога. Но днес трябваше да дойда тук по една важна работа.
— Но отде позна, че съм заекът, щом никога не си ме виждала?
— Ами че много просто. Аз имам твоя портрет!
Костенурката измъкнала рисунката и я показала на заека.
— Виж каква прилика! — провикнал се заекът. — Същински аз! Отде я взе?
— Придворният на морския цар — морският рак — ми подари този твой портрет.
Зачудил се заекът.
— За какво ти е потрябвал, костенурке, моят портрет?
— Скъпи зайко, аз дойдох при тебе, да ти предам поканата на моя господар. Царят на моретата те покани да му отидеш на гости.
— Благодаря ви за любезната покана — казал заекът и се поклонил. — Но не мога да ви последвам в морето. Нима не знаете, че аз не умея да плувам и че много се страхувам от водата?
— Глупости! — казала костенурката. — Не се безпокой за нищо. Аз ще те отнеса на дъното на океана в пълна изправност.
Но заекът никак не искал да се разделя с нивите, засети със зеле, със зеленчуковите градини, в които растял сладкият и сочен морков, да се разделя със своята тъй широка и удобна дупка. Затова той отново попитал:
— А не знаете ли защо съм потрябвал на вашия цар?
— Разбира се, че зная — почнала да лъже костенурката. — Работата е там, че царят на моретата е най-доброто и справедливо същество в целия свят. Той просто се облива в сълзи, ако някой от жителите на царството му се разболее. И ето че най-добрият от царете узна колко тежко живееш на земята. Той просто плака с глас, когато морският рак му разказваше, че тебе може да те убие с човката си някой орел, да те разкъса на парчета някой тигър, да те застреля някой човек. „Поканете го при мене! — провикна се през сълзи царят. — Защото тук, на морското дъно, никой никога не ще го закачи. Тук няма нито орли, нито хора, нито тигри!“ Ето защо дойдох да те взема — завършила своя разказ костенурката.
Натъжил се заекът от думите на костенурката.
— Това е истина! На земята всички ме преследват: и зверове, и птици, и хора! Колко пъти животът ми е висел на косъм. Даже в своята дупка не се чувствувам в безопасност. Речено-сторено. Отивам на дъното на океана, дето всички са тъй добри и любезни!
— Прекрасно — зарадвала се костенурката. — Да не губим време. Да тръгваме още сега!
— Да, да! Да тръгваме още сега!
Костенурката и заекът тръгнали към морето. Щастливият заек се усмихвал, постоянно мърдал уши и високо подскачал на едно място. И макар костенурката да бързала много, на заека се струвало, че тя пълзи като някой охлюв. Не се стърпял заекът и казал:
— Я се качете, уважаема костенурке, на гърба ми и за една минута ще бъдем на брега на морето. Там пък вие вече ще ме носите. Съгласна ли сте?
— Разбира се! Аз за пръв път в живота си идвам на сушата и виждам, че да се ходи по земята е цяло мъчение.
Качила се костенурката на заювия гръб и заю се затичал към морето. Той тичал тъй бързо, като че ли го гонел някой вълк. Докато костенурката скрие главата си в своята коруба, те стигнали в боровата гора, която се простирала до самия бряг на морето. Никога дотогава заекът не бил виждал море. И то му се видяло много страшно. Имало вятър и вълните с шум се пенели в стръмния бряг.
— Погледнете, госпожо костенурке, как се вълнува морето. В такава буря лесно можеш да се удавиш — казал уплашеният заек.
— Какво говорите! — засмяла се костенурката. — Веднага се познава, че не сте бил на море. То е неспокойно само на повърхността. Щом се гмурнете във водата и всичко ще тръгне добре. Качете се сега на гърба ми и нямайте грижа за нищо.
Но заекът се маел. Кой знае защо, го хванал страх да скочи в морската бездна. Изведнъж наблизо се появил старият познат на заека — язовецът. Язовецът много се зачудил, като срещнал заека тъй далеч от дупката му.
— Какво правиш тук? — попитал язовецът.
Заекът оправил с лапа мустаците си и важно казал:
— Госпожа костенурката ми съобщи, че морският цар желае да се запознае с мене. Аз отивам в неговото царство.
Язовецът сърдито завъртял глава и високо извикал:
— Глупост е това! Ти няма да преживееш нито един ден там.
— Празни приказки! Кой ще посмее да ме бутне в морското дъно, щом самият цар не може да живее без моето общество?
— Измамили са те! Морското дъно гъмжи от разни чудовища. Ти ще загинеш там. И помни: колкото и да викаш за помощ, никой от твоите приятели не ще може да ти помогне там. Послушай моя съвет: бягай далеч от морето и забрави костенурката.
Язовецът говорел тъй убедително, тъй разпалено, че заекът се смутил и казал на костенурката:
— Вижте, госпожо костенурке, аз си спомних, че в дупката ми остана едно снопче много хубави моркови. Тъй че не ще мога да дойда сега при вашия господар.
Като казал това, заекът се намерил с три скока при язовеца. И без да бързат, тръгнали за гората.
Щом видяла това, костенурката викнала жално:
— Олеле, какво нещастие! Колко ще се наскърби нашият цар. Нали съм глупава, забравих аз да кажа на заека най-важното: стар и бездетен е нашият господар и искаше той да предаде своето царство на умния заек.
Всички знаят колко дълги са ушите на заека. И, разбира се, зайко не пропуснал нито дума от това, което казала костенурката, а глухият язовец нищо не чувал.
— Я чуй, язовецо — казал заекът, — аз все пак ще ида за минутка при морския цар. Интересно е, разбираш ли, да се види как живеят там…
И той се затичал назад към брега, дето го чакала костенурката.
— Аз реших да не огорчавам твоя господар и да изпълня желанието му — казал заекът. — Освен това страхувам се, че царят ще ти се разсърди, ако се върнеш сама…
— Отдавна трябваше да сториш това! — зарадвала се костенурката. — Глупавият язовец от завист ти наприказва всякакви глупости. И тъй, да вървим!
И костенурката, като качила на гърба си треперещия от страх заек, се хвърлила във вълните. По земята костенурката едва пълзяла, затова пък във водата плувала бързо и уверено. Като стигнала до средата на морето, костенурката почнала да се спуска на дъното. Тя тъй добре познавала пътя, че се спуснала тъкмо пред двореца.
Като видели костенурката със заека на гръб, вратарите тозчас обадили на дракона за пристигането на дългоочаквания гост. Двете акули разтворили пред заека дворцовите порти и костенурката повела заека към трона, на който седял морският цар.
— Добри ми и могъщи драконе — казала костенурката. — Твоята заповед е изпълнена. Пред тебе стои един жив заек. Можеш да изядеш черния му дроб! Като чул тия думи, заекът едва не припаднал. Обаче никак не му се умирало, та казал вежливо, но тъй високо, че всички да чуят:
— Любезна костенурке, защо вие на земята не ми казахте, че добрият цар има нужда от моя черен дроб?
Костенурката се закикотила:
— Че ако аз ти кажех това по-напред, ти никога нямаше да се съгласиш да ме последваш.
— Вие постъпихте неразумно, госпожо костенурке. Аз с готовност бих ви дал за добрия господар не само единия си, но и двата си черни дроба. Аз нищо не ще пожаля за такъв могъщ цар. Но аз никога не нося със себе си черния си дроб. Пазя го в дупката си. Сега ще трябва отново да се изкачваме на земята, а после пак да се спускаме на дъното. Ето колко излишна работа създадохте вие, госпожо костенурке!
Когато драконът чул, че костенурката довела заека без чер дроб, ужасно се разсърдил: тая костенурка винаги забравяла най-главното. Драконът кихнал три пъти, което показвало, че е много разгневен, и изревал:
— Как посмя, глупачке, да не кажеш на заека за черния дроб! Още сега тръгвай с него обратно и на мръкване искам да видя тук заека с чер дроб! Инак ще заповядам на една акула да те глътне!
Пак се качил заекът на корубата на костенурката и изплували на брега. Щом костенурката стъпила на брега, заекът скочил от гърба й и се втурнал към гората.
— Сбогом, глупава костенурке! — извикал той. — Трябва ти моят чер дроб, ето го!
И като се изправил на задните си лапи, той се потупал с предните си крака по корема.
Нито го чула, нито го видяла вече костенурката. Къде ще стигне тя заека! Знаела костенурката, че драконът не обича да се шегува. Значи сега ще се намери в гърлото на акулата. Помислила, помислила костенурката и най-после решила: „Щом глупавият заек може да живее на земята, ще преживея и аз!“
И останала костенурката да живее на земята. И от нея започва целият род на костенурките, които живеят по земята. А оттогава зайците никога не се приближават до морския бряг и не говорят с костенурките.

Един цар имал едничък син, който бил на три години. Царят обявил война на друг цар и трябвало да замине с много кораби да се бие по море.
Царят победил врага и тръгнал да се връща с корабите си в своето царство. По пътя се извила страшна буря. Всички кораби щели да потънат. Тогава царят извикал:
— Кълна се в царската си корона, че ще подаря на морската царица първото мъжко същество, което ме срещне на брега, когато стъпя в моята столица.
Бурята утихнала.
Царят наближил пристанището на своята столица. Загърмели топове от корабите. В това време малкият син на царя се разхождал по брега и чакал да посрещне баща си.
Щом царят слязъл от кораба, момчето се хвърлило в прегръдките му. В тозя миг царят трепнал, като си спомнил за морската царица, но си рекъл:
„Аз обещах мъжко същество, а син ми е дете. Първият мъж, който ме срещне на брега, ще дам на морската царица.“
Но от този ден всеки моряк или пътник от царството, който тръгвал на море, не се връщал вече. Нещастията зачестили. Народът почнал да негодува.
„Това е, защото царят не удържа думата си — казвали всички. — Навярно много се е разсърдила морската царица.“
Царят и царицата не пущали никога детето да отива край морето. То много желаело да се качи на кораб, но родителите не давали да се изрече. След време царицата и царят забравили за морската царица.
Когато князът станал на десет години, царицата родила друг син.
Един ден десетгодишният царски син тръгнал с царедворци да се разхожда в царската градина край морето. Стигнали до морския бряг. Изведнъж се задал черен облак. Полазил по брега, обгърнал царския син и след това изчезнал. Но отнесъл и царското момче. Изплашили се царедворците. Съобщили на царя и царицата. Те се разплакали и дълго след това не можели да прежалят своето чедо.
Вторият царски син пораснал и станал на шестнадесет години. Царят и царицата искали да го оженят за дъщерята на някой могъщ цар, който да бъде силна подкрепа на царството през време на война. Те изпратили пратеници в различни царства. Но през това време почнало да се чува шум край морето и силен глас, що се носел надалече:
„Който първи е роден, пръв ще бъде задомен!“
Никой не смеел да се доближи до брега. Който се приближел, отнасяли го морските вълни.
Съобщили на царя какво става на брега. Царят събрал съветниците си. Те решили да повикат най-мъдрата бабичка в царството, която и в други подобни случаи им казвала какво да правят. Каквото им кажела, все се сбъдвало.
Умната баба дошла при царя и рекла:
— Аз зная защо ме викаш, царю честити. Вашият първороден син вика от морските вълни. За да се укроти морето, трябва да му намерите млада и хубава девойка, която да се омъжи за него.
Царят обявил по цялото царство, че ще даде всичко, що поже лае, на оная млада и хубава девойка, която се реши да се омъжи за първородния му син, който се обажда от морето. Никоя девойка не се решила.
Тогава умната бабичка посъветвала царя да построят малка къщичка с две стаи край морето, та да опитат дали не ще престане този шум. Във всеки случай, докато се строи къщата, няма да се чува гласът и хората ще могат свободно да ходят край морето.
Почнали да строят къщата. И наистина, докато строели, гласът стихнал и хората можели да приближават до брега и да си вършат работата.
Построили къщичката. В спалнята сложили огледало. Който лежал в леглото, можел да вижда вратата, без да се обръща. Вратата между двете стаи трябвало да бъде винаги отворена. Когато всичко било наредено в къщата, гласът пак почнал да се чува:
„Който първи е роден, пръв ще бъде задомен!“
Тогава умната бабичка казала на царя :
— Трябва да изберем три млади и хубави момичета от видни семейства, да ги приберете в двореца и да се отнасяте с тях като с княгини. Една по една ще ги заведете в къщата край морето. Ще опитате дали царският син няма да се ожени за някоя от тях, за да престанат виковете и шумът.
Царят заповядал да изберат три момичета и да ги доведат в двореца.
През туй време гласели да оженят и по-малкия царски син. Чакали вече да пристигне избраната девойка.
Довели момичетата. Те били много тъжни. Още по-тъжни били родителите им, но нямало що да сторят. Трябвало да жертвуват децата си за доброто на целия народ.
Най-напред трябвало да отиде най-голямата от девойките. Дош¬ла при нея мъдрата бабичка и й рекла:
— Ще отидеш в къщичката при морето! Ще легнеш на леглото в спалнята с лице срещу огледалото и никога няма да се обръщаш да гледаш какво става край тебе! Ще се задоволиш само с това, що виждаш в огледалото! Ако се обърнеш, ще те сполети нещастие!
Към десет часа вечерта завели девойката в къщичката.
Роднините на царедворците се разделили с нея със сълзи на очи. Заключили вратите и занесли ключа в двореца. Майката на девойката плачела и не можела да си намери място от мъка. Мъдрата бабичка я утешавала:
— Не плачи и не се тревожи, добра жено! Ако дъщеря ти изпълни точно съветите ми и не се обръща на леглото, когато влезе
някой в къщичката, а гледа само в огледалото, ще излезе сутринта жива и здрава.
Девойката останала самичка. Плакала и не могла да заспи.
В полунощ чула, че външната врата се отворила, отворила се и вратата на стаята. Девойката погледнала в огледалото. Видяла млад, хубав и висок момък. От дрехите му течала вода по пода. Той потреперал и рекъл:
— Ху-ху!
Сложил една хубава ябълка на малката масичка и закачил едно шише върху дръжката на прозореца. Приближил се до леглото на девойката, която се престорила, че спи. Гледал я дълго. Разходил се пак, отново се приближил до нея. Пак я гледал дълго, станал, отишъл в съседната стая, легнал си и заспал.
Девойката искала много да види отблизо момъка. Тя забравила какво я посъветвала мъдрата бабичка. Зарадвала се много, като раз¬брала, че момъкът е заспал.
Тихичко се обърнала, станала и отишла в другата стая. Доближила се до момъка. Но той скочил, хванал дясната й ръка, отсякъл я и я хвърлил под кревата:
След това той си легнал и заспал.
Щом се съмнало, станал, взел ябълката и шишето, па си излязъл, като затворил вратата след себе си.
Клетото момиче страдало неизказано много.
Когато дошли сутринта нейните близки да я вземат, намерили я да плаче и с една ръка. Завели я в двореца, привързали ръката й и повикали умната бабичка. Щом видяла момичето без ръка, тя рекла:
— Ти не си изпълнила каквото ти поръчах. Затова сега ще страдаш. Не бива вече никога да се доближаваш до къщичката, защото,
ако доближиш, ще изгубиш и живота си.
Другите две момичета се обезсърдчили още повече, като видели какво се случило с другарката им.
Но умната бабичка им рекла:
— Не бойте се! Нищо лошо няма да се случи с вас, ако изпъл¬нявате точно каквото ви кажа.
И тя поръчала на втората девойка да не се обръща и да не по¬глежда момъка, който ще дойде в полунощ. Ако го погледне, и тя ще пострада като първата девойка. И втората девойка отишла в къщичката. Легнала срещу огледалото. В полунощ дошъл момъкът, оставил ябълката на масичката, закачил шишето на прозореца, навел се над леглото на девойката, раз¬ходил се няколко пъти, изтърсил водата от дрехата си, казал „ху-ху“. съблякъл се, легнал и тозчас заспал.
Любопитството на девойката растяло всеки миг. Тя искала да види отблизо момъка. Като разбрала, че е заспал, желанието да се доближи до него още повече се усилило. Тя забравила какво й поръчала бабичката. Обърнала се, тихичко станала, отишла при момъка, но тоз миг той скочил, хванал я за дясната ръка, отсякъл я и я хвърлил под леглото. След това си легнал и заспал.
Призори станал, облякъл се, взел ябълката и шишето, па си излязъл, като заключил след себе си вратата.
На сутринта дошли близките на момичето. Намерили го да плаче и с отсечена ръка. Завели го в двореца. Повикали бабичката. Тя, щом видяла, че и това момиче е с една ръка, рекла:
— И ти, девойко, не си послушала съвета ми, затова си пострадала. Не биваше да поглеждаш момъка.
Дошло ред на най-малката и най-хубавата девойка да отиде в морската къщичка. Завели я. Умната баба я заклела да не погледне момъка. Само така ще се разтури магията. Момичето дало клетва да устои на любопитството си и да изпълни съвета на бабичката.
Посред нощ дошъл момъкът мокър, изтърсил водата от дрехите си, оставил ябълката на масичката, закачил шишето на прозореца, влязъл в спалнята, разходил се, отишъл при момичето, погледнал го, върнал се пак в спалнята, казал „ху-ху“, съблякъл се, легнал и тозчас заспал.
Клетата девойка умирала от страх. После, като се посъвзела, дощяло й се да погледне момъка, но си спомнила за клетвата и устояла на силното любопитство. После заспала и се събудила призори, когато момъкът станал и почнал да се облича. След това той се навел над девойката, погледнал я, взел ябълката и шишето, излязъл и затворил вратата след себе си.
На сутринта дошли близките на девойката и царедворците да я вземат. Тя ги посрещнала, като плачела от радост. Завели я в дво¬реца. И всички царедворци и царедворки почнали да се отнасят към нея като към царска снаха. През това време пристигнала и годеницата на по-малкия царски син, който щял да наследи престола.
По съвета на умната бабичка девойката трябвало всяка вечер да спи в крайморската къщичка. И всяка вечер идвал момъкът с ябълката и шишето, и всяка сутрин си отивал. На девойката се струвало, че всяка вечер момъкът се спира при нея все по-дълго и по-дълго време. Но тя лежала мълком и не смеела да се обърне, за да погледне. Виждала го само в огледалото, когато идвал и си отивал.
Другите две девойки, които загубили ръцете си, й завидели много. Те я заплашили, че ще я погубят, ако не им върне ръцете.
Девойката се разплакала. Отишла при умната бабичка и всичко й разказала. Бабичката рекла:
– Когато си легне царският син, ти го помоли да върне ръцете на твоите другарки. Но не го поглеждай, а само му кажи:
„Девойките съжали и ръцете им върни.“
Девойката отишла вечерта в къщичката. В полунощ дошъл царският син. Тоя път той стоял по-дълго над леглото на девойката, въздъхнал, отищъл си в спалнята, съблякъл се и си легнал. Тогава девойката извикала с треперещ глас:
„Девойките пожали и ръцете им върни!“
Момъкът отговорил:
— Ръцете са под леглото. Вземи водата в шишето. Прикрепи ръцете на девойките, полей ги с чудноватата вода и те тозчас ще станат като здрави.
Девойката не продумала нито дума повече и заспала. На сутринта царският син станал и няколко пъти се навеждал над нея, но тя не посмяла да го погледне и се преструвала на заспала.
Царският син въздъхнал, взел ябълката, оставил шишето, па си излязъл.
Като станала, тя отишла при двете девойки и ги довела в къщичката. Прикрепила им ръцете, поляла ги с чудноватата вода и те тоз¬час станали здрави, каквито били, преди да ги отрежат.
През това време почнали да гласят за сватбата по-малкия царски син. На девойката се срамели както на царска снаха. Царят и царедворците ги уважавали еднакво. Това още повече ядосало другите две девойки. Те отишли при най-малката девойка, па й рекли:
— Ако не вземеш ябълката от царския син и не ни дадеш да хапнем от нея, ще те погубим!
Девойката се разплакала и отишла при умната бабичка. Разказала й какво искат другите две девойки. Бабата й казала:
— Като си легне царският син, ти му кажи:
„Девойките си спомни, ябълка им подари!“
Девойката отишла пак в крайморската къщичка и когато царският син си легнал, тя изговорила :
„Девойките си спомни, ябълка им подари!“
— Вземи ябълката от масичката! Излез вън, търкулни ябълката и тръгни след нея! Тя ще те отведе до ябълково дърво. Набери си, колкото щеш, ябълки и пак се върни тук, без да се бавиш при ябълковото дърво!
Царският син заспал. Заспала и девойката. На сутринта царският син станал, няколко пъти се навеждал над девойката, въздишал и се разхождал из стаята. После излязъл и затворил вратата след себе си.
Девойката станала, взела ябълката, излязла вън, сложила ябълката на земята и тя почнала да се търкаля. Търкаляла се, търкаляла и девойката тичала след нея. Най-сетне ябълката стигнала до висока ограда. Зад оградата имало ябълкови дървета, окичени с плод. Ябълката се спряла до златна врата, която сама се разтворила. Ябълката се търкулнала навътре. И девойката влязла в овощната градина. Ябълката се спряла до най-хубавото ябълково дърво. Девойката си напълнила престилката. Тръгнала да си отиде, но толкова много й харесала овощната градина, че се спряла да й се порадва. Без да ще, тя побутнала с крак ябълката. Същия миг златната врата се затворила.
Момичето се изплашило много. Чак тогава то си спомнило, че царският син й бе поръчал да не се бави никак при ябълковото дърво. Тя погледнала ябълката, която се търкаляла навътре в градината. Тръгнала след нея. Ябълката се спряла до голямо огнище, гдето имало два котела, пълни с вода. Единият бил голям, другият — малък. Под големия котел горял голям огън, а под малкия — съвсем слаб.
Девойката взела дървата под големия котел и засилила огъня под малкия. Изведнъж малкият котел почнал да ври, а водата в голе¬мия престанала да се движи.
Девойката побутната ябълката и тя започнала да се търкаля. Спряла се сред една полянка. Там лежали две дечица, които спели. Силно слънце ги печело. Девойката се съжалила над клетите деца, завила ги с престилката си, за да ги запази от слънцето, а взела само толкова ябълки, колкото побирала кошничката й. Но тука не можела да стои дълго. Тя побутнала ябълката и тръгнала след нея. Скоро се намерила край морето. На сянка под голямо дърво спял царският син до морската царица, която била стройна и хубава. Щом девойката се приближила, и двамата скочили. Царският син погледнал девойката мило и тъжно, па скочил в морето. Бяла пяна го покрила. Морската царица погледнала гневно. Девойката паднала на колене и извикала:
— Аз зная, че ще ме погубиш, но моля ти се, не ме мъчи дълго! Морската царица я запитала:
— Кой ти позволи да отидеш по-далече от ябълковото дърво?
— Аз сама си позволих, но не съм мислила нищо лошо да върша — отвърнала девойката.
— Ела с мене — рекла морската царица, за да провери как се е държала.
Морската царица побутнала ябълката. Тя се търкулнала и спряла при огъня. Морската царица видяла, че малкият котел ври, а големият бил почти изстинал. Тя хванала девойката и запитала ядосана:
— Какво си направила тука? Как можа да махнеш огъня под моя котел и да го сложиш под твоя?
Девойката отговорила:
— Аз не знаех, че с това правя нещо лошо!
— Сега трябва да узнаеш, че големият котел означава любовта на царския син към мене, а малкият — неговата обич към тебе. Ти си махнала огъня под моя котел и си го сложила под твоя. Сега царският син те обича от цялото си сърце, а мене почти ме е забравил. Виж, водата в моя котел е почти изстинала, а водата в твоя — ври! Но сега ще видя какво още лошо си направила, та тогава за всичко ще те накажа!
Морската царица побутнала пак ябълката. Тя се търкулнала и спряла при спящите деца, които били покрити с престилката. Морската царица побутнала пак ябълката:
— Ти ли зави децата с престилката?
— Да — отвърнала девойката плачешком. — Но аз нищо лошо не съм помислила. Завих децата с престилката, за да ги запазя от горещото слънце. А ябълките оставих при децата, защото не се побраха в кошничката ми.
Морската царица рекла:
— Виждам, че имаш добро сърце. Това ще те спаси. Тия деца са мои. Те са от царския син. Но сега той те обича повече от мене. И аз ти го отстъпвам. Иди в двореца, извести, че се омъжваш за царския син и че вашата сватба ще се отпразнува заедно със сватбата на по-малкия царски син. Същия миг, когато ви благословят, аз не ще имам вече власт над царския син. Но аз съм го подготвила за цар. Той трябва да наследи бащиния си престол. А по-малкият царски син ще царува в царството на своята съпруга. Всичко това ще кажеш на царя. И ако изпълни, каквото искаш, ще освободя царския син. Като облечеш булченската премяна, ела да видя как ще изглеждаш! Ето ти ябълката! Тя ще ти покаже пътя и никой няма да забележи накъде отиваш. Сега сбогом.
Морската царица бутнала ябълката. Тя се търкулнала. Девойката тръгнала след нея. Като стигнала до златната врата, тя сама се отворила. Ябълката завела девойката право в царския дворец.
Тя отишла при царя и му казала каквото поръчала морската царица. Царят обещал да изпълни всичко с радост.
Почнали да се приготвят за две сватби. Когато облекли премените на младоженките, девойката излязла вън, сложила ябълката на земята, побутнала я и тръгнала след нея. Ябълката я отвела на същото място, гдето почивали морската царица и царският син. Там я чакала морската царица.
— Много добре направи, че дойде — рекла тя, — защото най-мал¬кото непослушание би ти донесло нещастие. Еднаква ли е твоята премяна с тая на другата царска снаха?
— Еднакво сме облечени, царице.
Морската царица разкъсала премяната на девойката и извикала:
— Аз искам невястата на моя любим царски син да е по-добре облечена! Ще ти дам своята сватбена премяна!
Морската царица ударила с пръчица близкото дърво. Изведнъж от дървото излязъл златен ковчег, в който била сватбената премяна, украсена със скъпоценни камъни. Тя греела като слънце. И короната блестяла, украсена от най-скъпите смарагди. Девойката облякла премяната и сложила короната.
Морската царица й рекла:
— Иди сега в двореца и разкажи на всички сватбари как съм била облечена, когато съм се омъжила за царския син! Всичко ти подарявам на драго сърце. Но ти трябва да се държиш добре с царския син. Живей само за негово щастие!
Девойката се разплакала чистосърдечно и рекла:
— Обещавам ти, царице, че ще живея само за радост и щастие на царския син!
— Така и ти ще бъдеш щастлива. Иди сега в двореца, хубава девойко!
Девойката отишла в двореца. Всички останали смаяни от блестящата й премяна. Тя греела като слънце. Другата царска снаха бледнеела пред нея. Всички съкровища от цялото царство не биха стигнали да се купи тая скъпоценна премяна.
Дошъл уреченият час на сватбата. И както били събрани всички, изведнъж се появил млад и хубав момък — царският син. Радостен и щастлив, той прегърнал своите родители и брат си и поздравил сърдечно всички царедворци. После прегърнал и целунал своята хубава невяста, която за пръв път се осмелила да го погледне.
И заживели младият княз и хубавата девойка честити и доволни.

Преди да започне сътворението на света, на земята нямало никой. Когато били създадени хората пуебло, светът им бил тъмен и нищо не се виждало. Най на края станало светло, но всички се изплашили от онова, което съгледали; дълго време не можели да свикнат с непознатото място, където живеели. Но скоро това се променило. Когато хората видели колко са необикновени, направили си наметки от листа и трева, за да покрият тялото си, и обвили краката си, за да ги предпазят от камъните по земята. Но минало много време и всеки започнал да иска да притежава повече и по-хубави неща от съседа си.
Небето-баща и Земята-майка забелязали това и се натъжили. Изпратили Янаулуха, велик и мъдър жрец, да помага и работи между хората. Той им донесъл вода и растения и много други неща, които направили живота им по-лесен. Сред магическите му вещи имало един красив вълшебен жезъл с най-различни пъстри цветове. Бил покрит с украшения, мидени черупки, разноцветни пера и скъпоценни неща, които изпускали искри при всяко движение. Мидените черупки не само украсявали вълшебния жезъл, но звънтели силно като камбани, когато жрецът го вдигал над главата си. Щом хората чуели звъна, те се събирали, за да разберат какво иска техният предводител.
Един слънчев ден хората се събрали да чуят какво ново ще им каже жрецът. Но той стоял безмълвен, после хванал вълшебния жезъл в дясната си ръка и отривисто го заудрял с лявата.
От неговата магия тутакси се появили две бели и две сини яйца. Той обяснил на хората, че яйцата всъщност са семена на живи същества, които ще им помогнат да направят света по-плодороден. Втурнали се тогава хората да грабнат яйцата. Те не се счупили, защото съдържали нечувана магия. Но хората, които най-много ги искали, се борили най-упорито за яйцата и на края успели да вземат двете сини яйца преди останалите. Другите се задоволили само с двете бели яйца.
Когато настъпил дългоочакваният ден, в който се пропукали двете сини яйца, от черупките се показали малки тъмноцветни птички с груба кожа. На вид пилетата давали надежда, че ще станат хубави, като пораснат. Белите яйца не давали никакви признаци за излюпване и тъй хората започнали да се грижат за пилетата от сините яйца и да им дават много храна. Пилетата били много алчни и се боричкали кое да изяде повече. Когато се покрили с пера, станали смолисточерни и лъскави и хората видели, че това са гарвани. Скоро птиците отлетели с прегракнали, подигравателни крясъци към хората, които очаквали толкова много от тях.
И тогава един слънчев ден белите яйца се пропукали и тозчас оттам изскочили ярко оцветени папагали. Щом тези птици се отправили в полет на юг, хората се зарадвали, защото разбрали, че птици с необикновена красота скоро ще залеят с ярки багри техния свят, а перата на тези птици ще украсят племенните молитвени стълбове.

Добрият Джилберто имал голямо желание да се учи и затова много внимавал какво казват големите. Веднаж чул една жена да казва:
— Гледайте Филомена колко много обича майка си: би й носила вода в ушите си.
Добрият Джилберто се замислил: «Прекрасни думи. Искам просто да ги науча наизуст».
Скоро след това майка му заръчала:
— Джилберто, иди да ми донесеш кофа вода от чеш­мата.
— Веднага, мамо — казал Джилберто. Но си мислел: «Искам да.покажа на мама колко я обичам. Вместо в кофа ще й донеса вода в ушите си.»
Отишъл на чешмата, подложил глава и напълнил с вода едното си ухо. Събрало се колкото напръстник и за, да занесе в къщи тази вода, Джилберто трябвало да ходи изкривен.
— Иде ли водата? —викала майка му, която искала да пере.
— Веднага, мамо — отговорил Джилберто задъхан. Но за да отговори, изправил глава и водата се изсипала от ухото му и се стекла по врата му. Изтичал отново на чеш­мата и напълнил другото си ухо: събирало и то колкото първото и добрият Джилберто трябвало да държи главата си изкривена на другата страна. Преди да стигне до къщи, водата пак се разляла.
— Иде ли водата — попитала майка му, вече ядосана.
«Може би ушите ми са много малки» —помислил си натъжен добрият Джилберто. Междувременно майка му била загубила търпение, помислила, че Джилберто се е заиграл на чешмата и му ударила два плесника, по един за всяко ухо. Горкият добър Джилберто!
Трябвало да се примири с плесниците и решил друг път да носи вода с кофа.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2625″]

Един ден маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
— Какво се вижда?
— Клетката на лъва, басейна на тюлените и къщата на жирафа.
— Колко е голям светът, колко е поучително да се пътува.
Отново тръгнали на път и спрели чак по обяд.
— Какво се вижда сега?
— Къщата на жирафа, басейна на тюлените и клет­ката на лъва.
— Колко е чуден светът, колко е поучително да се пътува.
Тръгнали отново на път и спрели чак по залез.
— Какво има за гледане?
— Клетката на лъва, къщата на жирафа и басейна на тюлените.
— Колко е досаден светът: все едни и същи неща се виждат. Не е нужно да се пътува.
Разбира се, че така не е нужно — пътували, пътували, но не били излезли от клетката и само обикаляли в кръг като конете на някоя въртележка.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2651″]

Щ„е трябва да си построя едно кану" — казал си Гарванът. В мързеливия си човешки вид вълшебникът бавно се опитвал да гребе с едно много старо кану, зле закърпено отвсякъде и пропускащо вода, за да влезе в устието на малка рекичка в земите на хайда, която се вливала в океана. Отдавна Гарванът не бил правил кану, защото много луни наред все успявал да си изпроси или да вземе от някого на заем, а когато не можел да го стори почти винаги намирал хитър начин да си намери някое кану, почти готово да бъде пуснато във водата.
Мокър до кръста, Гарванът се добрал и изкачил на брега Чул биене на барабан в гората и разбрал, че недалеч има някакво селище. Гарванът внимателно се промъкнал по брега, който в разстояние на километри заобикалял голяма кедрова гора. Търсел кану, което лесно да отмъкне, но не намерил.
На края се отказал от търсенето и като избрал едно местенце край брега, където океанът бил най-близко до гората, наял се до насита и започнал да дялка и обгаря един кедър, подходящ за кану, с удобна за него големина. Заработил здравата, като постепенно оформял и дълбаел ствола така, че с помощта на въ-глени и главни да обгори кануто от вътрешната страна. Щял да го пусне по-късно с помощта на неколцина селяни. Гарванът знаел, че поне ден-два ще трябва да го обгаря. Продължил упорито да работи, без да приема нито една покана от почтееите, ала недоверчиви хора от селото да се чувствува като у дома си.
Жената на вожда на селото била особено внимателна с Гарвана и непрестанно му разказвала за някаква красива и умна танцьорка, която щяла да танцува в селото две вечери поред. Тя не само описала картината на танца, която накарала Гарвана да се замисли, но заръчала на двете си момчета да споменат пред Гарвана за танца и танцьорката, когато идат да го гледат как работи над кануто си.
— Отвсякъде ще дойдат много вождове и други хора — рявали те Гарвана. — Никой не иска да пропусне нейното преставление. Майка ни казва, че ще запази почетното място за теб близо до мястото, където ще танцува красавицата.
— Кажете й, че там няма да ме има. Трябва да си наглеждам кануто. Утре, когато се спусне тъмнината, то трябва да е готово — обяснил Гарванът.
— Когато момчетата си отишли, той стъкмил малко дърва за опушване по вътрешните извивки на бъдещото си кану и легнал наблизо в очакване на утрото. Късно на следващия ден видял, че има още доста да обгорява, преди да постигне желаната дебелина на стените на лодката. Заработил усърдно по скелета около носа и кърмата, макар че звуците на барабаните и песните откъм селото силно го изкушавали, когато се спуснала тъмнината.
— На моменти богатото въображение на Гарвана понасяло пред очите му танцьорката, тънка, красива и бляскава, примамливо извила тяло на брега под ритъма на музика, която сам си измислял. Когато момичето на неговите мисли минало край него, за да се промъкне в гората по посока на селото, той я последвал. Като пристигнал до голямата къща, видял, че истинската танцьорка тъкмо се готвела да започне. Отвели Гарвана до почетното място и докато сядал, поръсили отгоре му орлова перушина според ритуала. Танцът започнал.
— Очите на Гарвана се разширили, като гледал красивата танцьорка да пристъпва, да се извива и носи изкусно в такт с барабаните и дървените дъсчици, отмерващи ритъма. Дълго танцувала тя и Гарванът не забелязал как минавало времето. Когато танцьорката понечвала да спре за миг, зрителите удряли с пръчки и жезли по пода и тя завъртявала още по-изкусно и гъвкаво тялото си отпреди. Нощта почти била отминала, когато Гарванът поел по пътечката през голямата кедрова гора към брега. Вървял в унес, докато най-сетне стигнал мястото, където трябвало да бъде кануто му. И тогава изведнъж се сепнал. „Навярно крадци са отнесли лодката" — помислил си той. Но истината се стрелнала през ума му като мълния, когато видял само няколко греди и пръти да димят върху пясъка. Викнал тъй силно, та го чули чак в селото.
Хората очаквали този вик! Докато гледал танцьорката, огънят безнаказано свършил съвсем добре своята работа. Гредите и прътите пръснати наоколо, били единствените останки от неговото кану.

Мнозина индиански племена вярвали в джуджета, горски духове и други малки същества с приказна сила: същества, които те понякога наричали Малки хора. Говорело се, че тези малки същества притежават магически сили. Ето защо към тях трябвало да се отнасят внимателно, в противен случай щяло да ги сполети нещастие. Индианците миджит имали всичко онова, което се харесвало на обикновените индианци в моменти на веселие и шеги. Затова били смятани за големи веселяци и пакостници.
Малките същества обикновено живеели в неголеми подземни жилища, но живеели и над земята в малки къщи, образувани от купчини камъни. Когато нормален човек премествал тези камъни или случайно ги бутнел, Малките хора събирали камъните и отново ги връщали на мястото им. Индианските деца, които забелязвали и най-дребните нещица, често оставали съвсем озадачени от това. Понякога те нарочно местели камъните, докато възрастните не ги предупредели, че е неразумно да се постъпва така, защото ще ги сполети беда.
Една сутрин, много, много отдавна, една микмакска девойка се къпела в реката. Внезапно тя видяла нещо, което приличало на къса вейка, или по-скоро купчинка листа, които явно се носели по течението. Когато приближили, тя с изумление видяла, че това е малко кану с един елф на греблата. Много внимателно тя взела кануто в ръце и го занесла в кожената колиба на родителите си. Родителите се изплашили.
— Това е нещо вълшебно — казали те — и ти не биваше да го докосваш. Върни го внимателно и го остави на мястото, където си го намерила. Момичето заплакало, тъй като не искало да се разделя с малката си жива кукла. Преди да успее да каже нещо, дребното човече заговорило за първи път.
— Направи както ти наредиха родителите! — извикало то с висок, пронизителен глас.
Изплашено, момичето изтичало до мястото, където наме¬рило кануто и малкия гребец в потока, и внимателно ги поставило обратно във водата.
— Моите благодарности — казало човечето, преди да отплу¬ва. — Някой ден ще се върна и отново ще се видим.
После малкото човече загребало нататък, през буйната вода и по малките водопади, като насочило майсторски нестабилното си кану през бързеите.
Момичето си помислило, че мъничкото човече е много любезно. То се изплашило да не стане нещо с него и затичало по брега на реката, за да го спаси, ако случайно кануто бъде потопено. Предполагало, че човечето се досеща защо тича след него покрай брега, защото, като стигнало спокойните води, то се обърнало и й махнало приятелски с малкото гребло. Момичето било сигурно, че елфът ще изпълни обещанието си и ще се върне; и затова всяка сутрин то отивало при потока, за да види дали ще го зърне някъде. Но то не идвало.
След няколко дена момичето събирало боровинки с няколко свои другарки, когато, за нейна радост, видяло десет мънички канута да плават надолу по течението, като гребели близко до брега, където стоели момичетата, зяпнали в почуда. Те били из¬умени, но не се изплашили, защото момичето, което вече било срещнало човечето, им разказало за приключението си. Водачът в първото кану размахал гребло и поздравил малката си приятелка с весело: „Хо!"
Джуджетата слезли на брега на потока, където стоели момичетата. Вождът на малката групичка, елфът, който малкото момиче вече познавало, отишъл настрана и заговорил с останалите дребосъци от групата на език, който момичетата не разбирали. Онова, което си казали, навярно било много смешно, защото те всички радостно заподскачали, разсмели се и замахали с ръце.
Отначало вождът сякаш не се съгласявал с това, което били решили да направят; на края обаче се усмихнал, подръпнал бялата си, дълга брада и на езика на микмаките запитал малкото момиче и другарките му дали биха искали да отидат на отсрещния бряг на реката.
— Там има повече боровинки — пронизително изпискал той.
Момичетата весело се разсмели, защото знаели, че и десетте
канута заедно няма да могат да поберат даже едно от момичетата. На края се съгласили да прекосят потока с малките хора. Тутакси дребосъците доближили канутата плътно до брега, като майсторски загребали с греблата.
— Елате в моето кану — казал вождът.
За да му достави удоволствие, момичето, което преди го отнесло, се престорило, че стъпва в миниатюрното кану. За нейна най-голяма изненада и за изненада на останалите момичета, щом кракът й докоснал кануто, лодката се уголемила и заприличала на обикновена лодка на микмаките, а малките хора пораснали и станали като микмакски индианци, докато момичето сякаш започнало да се смалява.
Останалите момичета не искали да изглеждат по-малко храбри от своята другарка и всяко стъпнало в едно от канутата. По същия магически начин, приложен от вожда им, всяко кану сякаш изведнъж се уголемило до размерите на обикновено кану, докато човекът с греблото израснал толкова, че да може да се справи с гребането. Както се случило с първото момиче, което се покачило на едно от тези лодки, всяко момиче като че ли се смалило.
Един до друг, гребците сякаш останали недосегнати от течението и лодките стигнали до другия бряг на реката, на около сто ярда разстояние. Щом момичетата скочили на земята, отново придобили нормални размери. Гребците вдигнали гребла за поздрав и канутата бързо се смалили, докато приели миниатюрната си форма. Сетне те сякаш изчезнали по посока на бързеите.
Както казал вождът на джуджетата, на речния бряг, където слезли момичетата, имало много боровинки и скоро кошничките били пълни. И тогава най-голямото момиче изведнъж извикало:
— А как ще се върнем на другия бряг на реката?

Имало в старо време един наемен войник, който дълги години служил вярно на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради много рани, получени в битките, не можел вече да служи, та царят му рекъл:
– Нямам вече нужда от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма да получаваш пари занапред, защото плащам само на онези, които са на служба при мен.
Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си угрижен, вървял цял ден и по мръкнало стигнал в една гора. Когато притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял пред една къща, в която живеела вещица.
– Дай ми да похапна и пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще загина – – рекъл й той.
– Охо – отвърнала тя, – кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще се смиля над тебе и ще те приютя, ако извършиш, каквото ти поискам.
– Какво искаш? – попитал войникът.
– Да прекопаеш утре градината ми.
Съгласил се войникът и работил на следния ден, колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.
– Виждам, че днес не можеш повече – рекла вещицата. – Ще те оставя още една нощ тука, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.
Войникът употребил за тая работа целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.
– Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар пресъхнал кладенец и в него ми падна свещта. Тя гори със син пламък и не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.
На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да влезе в един кош и го спуснала долу. Намерил той свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.
– Не – рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, – няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.
Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.
Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, и свещта продължавала да пръска синя светлина, но какво можела да му помогне тя? Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безмерна тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още била наполовина пълна.
"Това ще бъде последното ми удоволствие" – помислил си той, извадил я, запалил я от синия пламък и запушил. Но щом пушекът почнал да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно дребно, черно човече и го попитало:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Откъде-накъде ще ти заповядвам аз? – отвърнал изумен войникът.
– Длъжен съм да изпълня всичко, каквото поискаш – рекло човечето.
– Добре – – рекъл войникът, – – тогава ми помогни най-напред да се измъкна от кладенеца.
Човечето го уловило за ръка и го повело през един подземен проход, но не забравило да вземе свещта, която пръскала синя светлина. Из пътя му показало всички съкровища, натрупани скритом от вещицата, и войникът си взел толкова злато, колкото можел да носи.
Като се намерил отново горе на земята, той рекъл на човечето:
– Сега иди да вържеш дъртата вещица и я заведи при съдията.
След малко тя префучала като вихър край войника – била яхнала един див котарак и непрекъснато надавала ужасни писъци. Не минало дълго време и ето че човечето се върнало.
– Всичко е наред – рекло то, – вещицата е вече в затвора. – И попитало:
– Какво друго ще заповядаш, господарю?
– Сега засега нищо – рекъл войникът, – можеш да се прибереш у дома. Но повикам ли те, пристигай незабавно!
– Нужно е само да си запалиш лулата от свещта със синия пламък и аз начаса ще се изправя пред тебе – рекло човечето и после изчезнало от очите му.
Войникът се върнал в града, откъдето бил дошъл. Купил си хубави дрехи, влязъл в най-скъпата странноприемница и заповядал на съдържателя да му нареди една стая колкото е възможно по-разкошно. Приготвили стаята, настанил се войникът в нея, повикал черното човече и му рекъл:
– Аз служех вярно на царя, но той ме отпрати и ме остави да гладувам. Искам да му отмъстя.
– Какво да сторя аз? – попитало Човечето.
– Късно тази вечер, щом царската дъщеря си легне и заспи дълбоко, донеси я тук да ми послугува.
Човечето рекло:
– За мене тази работа е лесна, но ще бъде опасно за тебе, ако се разчуе. Може лошо да си изпатиш.
Щом ударило полунощ, вратата изведнъж се отворила сама и човечето внесло царкинята в стаята.
– Аха, пристигна ли? – викнал войникът. – Веднага на работа! Иди да вземеш метлата и измети!
След като помела, той й заповядал да дойде пред креслото му, протегнал нозете си и рекъл:
– Изуй ми ботушите!
После ги запратил по главата й, а тя трябвало да ги дигне, почисти и лъсне. Тя изпълнила всичко, каквото й заповядал, без съпротива, мълчаливо и с полузатворени очи.
А щом пропели първи петли, човечето отново я занесло в царския дворец и я положило в леглото й.
Събудила се царкинята на другата заран, отишла при баща си и му рекла, че сънувала чудноват сън.
– Понесоха ме със светкавична бързина по улиците и ме оставиха в стаята на един войник, на когото трябваше да слугувам, да върша най-черната работа, да му мета стаята и да му чистя ботушите. Беше само насън, а пък съм толкова уморена, като че наистина съм вършила всичко това.
– Може да не е било сън, а действителност – рекъл царят, – та ще ти дам следния съвет: направи малка дупка на джоба си и го напълни с грахови зърна. Ако те отнесат пак, зърната ще изпадат през дупката и ще оставят следа по пътя.
Докато царят я наставлявал така, човечето стояло невидимо отстрани и чуло всичко. През нощта, като понесло пак спящата царкиня по улиците, няколко грахови зърна наистина изпадали, но не могли да оставят следа, тъй като хитрото човече предварително осеяло всички улици с грахови зърна. И царкинята трябвало повторно да слугува, докато пропели първи петли.
На другата заран царят пратил хората си да търсят следата, но техните усилия били напразни, защото по всички улици сиромашки деца събирали граховите зърна и викали:
– Тази нощ е валял грах.
Тогава царят рекъл:
– Трябва да измислим нещо друго. Легни си тази вечер с обувките и като си тръгваш оттам, скрий едната някъде. Аз ще я намеря.
Черното човече пак подслушвало и узнало намеренията на царя, затова вечерта, когато войникът му поръчал да донесе пак царкинята, то се помъчило да го раздума и му рекло, че не знаело средство против тая хитрина; а пък ако намерели обувката у войника, щял лошо да изпати.
– Прави, каквото ти рекох – отвърнал войникът. И царкинята трябвало трета нощ поред да прислужва.
Ала преди да я отнесат обратно в двореца, тя скрила едната си обувка под леглото.
На другата заран царят пратил да дирят обувката на дъщеря му из целия град. Намерили я у войника, който по молба на човечето бил напуснал града, но скоро го настигнали, хванали го и го хвърлили в тъмницата. В бързината си той пък бил забравил най-важните неща: свещта, която пръскала синя светлина, и златото. Имал в джоба си само една жълтица.
Но както стоял окован до прозореца на тъмницата, зърнал едного от другарите си да минава по улицата. Почукал тогава на стъклото, приближил се другарят му и той му рекъл:
– Забравих в странноприемницата едно вързопче. Имай добрината да ми го донесеш, ще ти дам една жълтица.
Отърчал неговият другар и му донесъл вързопчето. Отпратил го войникът, запалил лулата си и черното човече веднага се вестило.
– Не се страхувай! – – рекло то на господаря си. – Върви, където те водят, и се остави в ръцете им. Вземи само свещта, която пръска синя светлина, със себе си!
На другия ден изправили войника пред съда и макар че не бил извършил никакво престъпление, съдията го осъдил на смърт. Но като го извеждали от съда, той помолил царя за една последна милост.
– Каква? – попитал царят.
– Разреши ми да изпуша на път към лобното място още една лула.
– Можеш да изпушиш и три – отвърнал царят, – но не си въобразявай, че ще ти подаря живота.
Извадил войникът лулата си, запалил я от свещта със синия пламък и щом се дигнали няколко колелца пушек, човечето се явило. Държало малък бич в ръката си и попитало:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Набий тоя продажен съдия и стражарите му така, че да се натъркалят по земята! Но недей забравя и царя, който се отнесе тъй лошо с мене.
Развъртяло се светкавично човечето насам-натам и всеки, когото само докоснело с бича си, падал веднага на земята и не смеел да мръдне. Изплашил се царят, ударил го на молба и само за да запази живота си, отстъпил царството си на войника и му дал дъщеря си за жена.