Чуй всички приказки

Някакъв учен казал на един суфи:
– Вие, суфите, често казвате, че нашите нелогични въпроси са непонятни за вас. Не можеш ли да ми дадеш пример за това, на какво ви приличат те?
Суфият казал:
– Има такъв пример. Веднъж пътешествах с влак и ние преминахме през седем тунела. Срещу мен седеше селянин, който очевидно никога преди това не беше се возил на влак. След седмия тунел селянинът ме потупа коляното и каза: "Този влак е много сложно устроен. На своето магаре аз мога да се добера до селото си само за един ден, докато с влак, който изглежда, че се движи по-бързо от магарето, ние още не сме се добрали до дома ми, макар че слънцето вече залезе и изгря седем пъти."

Случило се така, че един от приятелите на Настрадин Ходжа, Абдула, тръгнал на хаджилък, на поклонение в Мека. Той бил стар човек и неотдавна се оженил за младо момиче. Жена му била много красива. Като тръгвал, силно се тревожел. Било много вероятно тя да не съхрани верността си към него. Какво да прави? Поръчал пояс на верността и го сложил на жена си. Но къде да дене ключа? Да го вземе със себе си, не било много добро решение. Това тежало на съзнанието му – все едно не вярва на жена си и ключът постоянно би му напомнял за нея и за възможната й изневяра. Той отишъл при Настрадин, при своя приятел. Настрадин бил вече старец на деветдесет и девет години и всички знаели, че е приключил с жените. А когато хората са се преситили с това, те започват да говорят за въздържание. Той обвинявал младите, като им казвал: „Не пилейте живота си. Това е безполезно разсипничество на енергия – и нищо повече. Това не води наникъде.“
Приятелят му Абдула дошъл при него и казал: „Настрадин, в беда съм. Жена ми е млада и е трудно да й се има доверие. Така че й сложих пояс на верността – заключих я в него. Къде да дяна ключа сега? Ти винаги си почитал въздържаността. Ти си ми най-верният приятел, така че пази ключа. След три месеца ще се Върна.“
Настрадин казал: „Благодарен съм ти за това, че си си спомнил за мен в тази трудна минута. Уверявам те, че ключът няма как да попадне в по-добри ръце. Жена ти ще е в безопасност.“
Абдула заминал, като свалил товара от сърцето си вече нямало опасност: Настрадин бил на деветдесет и девет години. Той почитал въздържанието и двадесет години проповядвал безбрачие. Щастлив, че всичко се е наредила така успешно, заминал. След час обаче чул зад себе си тропот на галопиращо магаре, което се приближавало към него. Скоро той видял Настрадин. Уморен от трудния преход и силно задъхан, той завикал: „Абду. ла, Абдула, дал си ми друг ключ!“

Веднъж братята от един малък манастир тръгнали при аве Антоний. Като се качили на кораба, за да отплуват към него, те срещнали един старец, който бия в същата посока. Братята не го познаВали. На кораба те си говорели за проповедите на светите отци и за Писанията, разказвали за своите занимания. Старецът си мълчал. Като слезли на пристана, те разбрали, че и старецът отива при ава Антоний. Когато стигнали при него, той им казал: "Добър спътник сте намерили в лицето на този старец!" 
И на стареца казал:
 -Добри братя си намерил ти, аве." "Те са добри – отговорил старецът, – но техният двор няма врата. Който иска, се приближава до коневръза и отвързва магарето."

Веднъж стояли музиканти и свирели на своите инструменти, съпровождайки свиренето с пеене. В такт с музиката им танцували, марширували и се движени много хора.
Един глух по рождение гледал цялото това зрелище и се чудел. Питал се: "Какво значи това? Нима само защото тези хора правят разни работи с инструментите си, накланят зи ту насам, ту натам, вдигат ги и ги свалят и тем подобни, цялата тази тълпа от хора се държат като откачени, скачат, правят някакви странни телодвижения и изобщо изпадат в такъв екстаз?"
За глухия цялото това зрелище било неразрешен въпрос, защото не му достигал слух. За него било непостижимо това възторжено движещо чувство, което се събужда у нормалния човек под звуците на музиката.

Ученик в дзен дошъл при Банкей и се оплакал:
– Учителю, имам такъв необуздан характер. Как да го оправя?
– Това е нещо много странно – отговорил Банкей, – я ми дай да го погледна.
– Не мога да го покажа сега, веднага – отговорил ученикът.
– А кога ще можеш? – попитал Банкей.
– Той се проявява неочаквано, – отговорил ученикът.
– Тогава – заключил Банкей, – той не може да е истинската ти природа, иначе ти щеше да си в състояние да ми го покажеш във всеки един момент. Ти си се родил без него и родителите ти също не са ти го предавали. Помисли си добре.

Преди Истината ходела гола по улиците, както майка я е родила. Това, разбира се, не се харесало на хората и никой не я пускал у дома си. Веднъж, когато тъжната и обезпокоена Истина бродила по улиците, срещнала Притчата, облечена в красиви дрехи, радващи очите. Притчата попитала Истината:
– Защо ходиш гола и толкова тъжна по улиците?
Истината печално навела глава и казала:
– Сестро, аз падам все по-ниско и по-ниско. Аз вече съм стара и нещастна, затова хората се отдалечават от мен.
– Не може да бъде – казала Притчата – хората да се отдалечават от теб, защото си стара. Аз също не съм по-млада, но колкото повече остарявам, толкова повече намират у мене. Ще ти разкрия една тайна: хората не обичат простите, откритите неща. Те предпочитат нещата да са малко скрити и украсени. Хайде да ти дам няколко от моите красиви рокли и веднага ще видиш как ще те заобичат.
Истината приела съвета на Притчата и се облякла в красиви дрехи. И о, чудо! От този ден никой не бягал от нея, приемали я с радост и усмивка. Оттогава Истината и Притчата са неразделни.

Матаюро Ягю бил син на известен фехтовач. Баща му, като разбрал, че синът му работи твърде посредствено, за да очаква майсторство от него, се отрекъл от него.
Тогава Матаюро тръгнал към планината Футара и там срещнал знаменития фехтовач Бандзьо.
Но Бандзьо потвърдил мнението на баща му.
-Ти искаш да научиш изкуството на фехтовката под мое ръководство? – попитал Бондзьо. – Но не отговаряш на моите изисквания!
– Но ако много се старая, за колко години мога да стана майстор? – настоявал юношата.
– Ще ти трябва остатъкът от живота ти – отговорил Бандзьо.
– Не мога да чакам толкова дълго – обяснил Матаю-Ро. – Съгласен съм да се трудя денонощно, само се съгласи да ме учиш. Ако стана твой доверен слуга, колко Време ще отнеме?
– 0, може би десет години – смекчил Бандзьо. – Баща ми е стар и скоро ще ми се наложи да се грижа за него – продължавал Матаюро. – Ако се трудя още повече, колко време ще ви отнеме? – О, може би тридесет години – казал Бандзьо.
– Как така? – попитал Матаюро. Отначало каза десет, а сега тридесет? Готов съм да понеса всякакви трудности, само да се науча на това майсторство за най-кратък срок.
– В такъв случай – казал Бандзьо – трябва да останеш при мен седемдесет години. Човек, който толкова бърза да постигне резултат, рядко се учи бързо.
– Добре – заявил юношата, като разбрал накрая, че го упрекват в несдържаност, – съгласен съм.
Майсторът предложил на Матаюро никога да не говори за фехтуване и да не докосва меч. Той готвел хра¬ната на учителя, миел съдовете, постилал му леглото, помитал двора, грижел се за градината и нито дума не споменавал за фехтуване.
Минали три години. Матаюро все още работел. Мислейки за бъдещето си, той ставал все по-печален. Още не бил започнал да се учи на изкуството, на което посветил живота си.
Но веднъж Бандзьо се прокраднал до него отзад и ужасно силно го ударил с дървен меч. На следващия ден, когато Матаюро варял ориз, Бандзьо пак неочаквано го ударил.
След това вече ден и нощ Матаюро трябвало да бъде готов за защита от неочаквани удари. Не минавала и минута, през която да не мислел за нападение на меча на Бандзьо.
Той се учел толкова бързо, че предизвиквал усмивка по лицето на учителя си. Матаюро станал най-добрият фехтовач на страната.

Майстор суфи почувствал веднъж жажда. Той седял сред учениците си и помолил малко момченце, което също било там и го слушало, да отиде и да донесе вода от кладенеца. Дал му глинена стомна, фина изработка, и казал: "Бъди внимателен, стомната е глинена и много фина. Сам разбираш – антикварна ценност. Внимавай да не я счупиш!" След това ударил момчето, а после промълвил: "А сега върви!"
Седящите наоколо не могли да повярват на очите си. Един милосърден човек попитал: "Какво лошо е направило това момче? За какво го наказа?"
Майсторът отговорил: "Нищо не е направило. Но ако беше счупило стомната, каква ще е тогава ползата от наказанието?"

Вечерта настана. Христос седеше на прага. Минал книжовник и попитал: "Защо седиш на входа?" Христос отговорил: "Защото аз съм праг към духа. Ако искаш да минеш, премини през мен."
Нов книжовник попитал: "Истина ли е, че синът на Давид седи на кучешко място?"
Христос отговорил: "Истина е, позориш Давид, моя баща."
Станало тъмно и третият книжовник попитал: "Защо седиш, сигурно се боиш от своя дом?"
Христос отговорил: "Чакам нощната тъма да ме освободи от твоето лице. Истина е, тъма в тъма иди си!"
След това станал и казал на планината Мориа, където стоял храмът: "Моят дядо създаде каменен храм, но седи под шатра от ленено платно."
Книжовникът казал: "Безумец, Соломон се почита жив." И потънали в незнание.
След това от дома излезе Мария и като видя Христос, каза: "Раздели, Учителю, нашата вечеря."
Христос отговорил: "Дар на сърцето сияе в тъмнината."

Веднъж, когато Буда седял под едно дърво, при него дошъл велик философ. Тогава Буда бил вече много стар и след няколко месеца трябВало да си отиде.
Великият философ попитал Буда: "Казахте ли вече всичко, което знаете?"
Буда взел В ръка няколко сухи листа и попитал философа: "Как мислите, колко листа има в ръката ми? Повече ли са от сухите листа в тази гора?"
Цялата гора била пълна с листа. Вятърът духал навсякъде и сухите листа създавали много шум и много музика. Философът погледнал и казал: "Що за въпрос ми задавате? Как е възможно да имате в ръката си повече листа? Вие държите няколко, най-много – дузина, а В гората те са милиони." И Буда отговорил: "Това, което съм казал, са само няколкото листа в моята ръка. А това което не съм казал, са всичките сухи листа в тази гора"
Философът възкликнал: "Тогава още един въпрос! Защо не сте казали всичко това?" Буда отговорил: "Защото това няма да ви помогне. Даже ако бях поискал да кажа това, то не може да бъде казано. Трябва да го преживеете, и тогава ще го научите. То идва чрез преживяването, чрез съществуването."