Чуй всички приказки

В началото съществувало само безпределното Време (Хронос). В безкрайната му пустота се оформили две противоположни стихии – огнена мъглявина (Етер) и непрогледен мрак (Ереб). Хронос сгъстил мъглявината в едно сияйно космическо яйце, което се разпукало на две половини. Бликнала ослепителна светлина, която обляла света. Родил се първият бог – Първороден (Протогон), наречен още Светлина (фанес). На външен вид той изглеждал като огнена птица. Имал четири очи, от гърба му се издигали огромни златни криле. Гласът му звучал страшно – в него се вплитали рев на лъв и мучене на бик. Фанес не бил нито мъжко, нито женско божество, а съчетавал в себе си и двата пола. От Светлината произлязла Нощта, а от нея се появили богинята Земя (Гея) и бог Небе (Уран), който пръв се възцарил над целия свят.

Един човек останал вдовец и се оженил повторно. Той си имал едно момиче, а новата му жена довела още едно. Мащехата много намразила заварената си дъщеря – по цял ден я карала да работи и все била недоволна от нея. Веднъж жената й дала една къделя черна вълна и рекла:
– Иди на реката да я изпереш! Да не се връщаш вкъщи, докато вълната не стане бяла!
Момичето отишло на един вир – прало, прало, но вълната си оставала все така черна. Стъмнило се и застудяло, завареничето плачело от умора, но все още опитвало да избели вълната. В това време покрай него минал дядо Господ и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Мащехата ме изпрати – отвърнало то – да пера тази черна вълна. Каза ми да не се прибирам, докато не я избеля.
– Е, пери си, момиче, щом така ти е заръчала – казал дядо Господ и си отишъл.
Момичето изведнъж видяло, че вълната заблестяла като сребърна – нишките й наистина станали сребърни. Момичето се зарадвало и я отнесло у дома. Мащехата, като видяла сребърната вълна, се разтреперила от алчност. На другия ден изпратила дъщеря си на същия вир.
– Щом вълната на сестра ти се посребри – казала мащехата, – твоята сигурно ще стане златна.
Истинската й дъщеря обаче никак не обичала да работи. Тя на¬топила вълната във водата и седнала да си почине. Дядо Господ се появил пак и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Пера я да стане златна – отвърнала грубо тя. – Теб какво ти влиза в работата?
– Е, ти няма повече да переш – казал дядо Господ и отминал.
Тогава черната къделя се раздвижила, изскочила от водата и се метнала върху гърба на момичето. То замахало с ръце, завикало и като не могло да махне къделята, легнало и се отъркаляло по земята. Тогава вълната прилепнала хубаво по цялото й тяло и се превърнала в мечо руно.
Момичето се превърнало в мечка и с рев побягнало в гората.

Едно време животните и хората говорели на един и същ език. После Господ им разбъркал говора, за да се отличава човекът от животните. И сега животните си имат свой език, но го разбират само те.
Веднъж една нива се запалила и от огъня пламнала голяма купа сено. В нея имало скрита змия, която взела да пищи за помощ. Притичал един овчар, който пасял наблизо стадото си, и протегнал овчарската си гега. Змията са увила около нея и се спасила от пламъците.
– Кажи какво искаш за награда – рекла тя на овчаря. Човекът отвърнал.
– Ти си змия. Нищо нямаш и нищо не мога да ти поискам. Змията рекла:
-Аз съм змийският цар. Дай да ти дъхна в устата, за да разбираш езика на животните.
Овчарят се замислил:
– Страх ме е да не ме ухапеш.
– Ти свириш на кавал – рекла змията. – Дай да дъхна в него и като свириш, ще поемеш дъха ми. Тогава ще започнеш да разбираш езика на животните. Ти си беден човек – все ще ти е от полза.
Очарят си дал кавала, змията дъхнала в него и момъкът взел да свири. Поел змийския дъх и започнал да разбира всичко, каквото си говорят животните.
Човекът се прибрал радостен вкъщи. Това се случвало рядко, защото нямал деца и жена му била все тъжна. Този ден тя била научила от една старица, че някъде зад планината имало света гора. Ако бездетна жена преспяла там, скоро зачевала дете. Двамата съпрузи решили да отидат в гората.
На другия ден се качили на два коня, жената – на кобила, а мъжът на жребец. След няколко часа, конят изцвилил и рекъл на жена си:
– Защо не побързаш? Пътят е дълъг! Кобилата му отвърнала:
– Лесно ти е на тебе. Ти носиш един, а аз три товара. Човекът, нали разбирал езика на животните, чул разговора и се усетил какво озвачават трите товара – жената; бебето, което тя носи в утробата си и жребчето, което кобилата ще роди.
– Дано скоро спрем за почивка, че съм много уморена – казала кобилата.
Като наближили един поток, човекът рекъл:
– Жено, дай да слезем тук да си починем, а конете да попасат малко.
Седнали на хлад, мъжът донесъл студена вода, конете започнали да пасат. Наблизо имало едно сухо дърво. На един от клоните му пеел славей. Мъжът тъкмо се унасял в дрямка, когато чул славеят да говори:
– Да знае този сиромах да отсече сухото дърво и да разкопае корените му, ще намери делва с жълтици. Но ако каже на жена си откъде му е богатството, веднага ще умре.
Мъжът се направил на заспал. След малко се протегнал, уж се събужда:
– Сънувах чуден сън – рекъл той. – Няма защо да ходим в светата гора. Ти чакаш дете.
Жена му повярвала и се прибрали вкъщи. Същата вечер мъжът се върнал, отсякъл дървото, разкопал корените и извадил делвата с жълтици.
– Откъде са тези пари? – попитала го смаяно жената, когато той ги изсипал със звън на масата.
Овчарят й отвърнал:
– Ако ти кажа, ще умра.
Но жена му не повярвала и продължила да го разпитва. Двамата чакали дете, ама пак не били щастливи, защото започнали да се карат всеки ден. Мъжът решил да каже на жена си, за да се избави от този тормоз. Излязъл на двора и започнал да си копае гроб, че като кажел на жена си откъде е богатството им, да има къде да легне и умре. Докато копаел, кучето започнало да плаче и да вие така силно, че петелът го попитал:
– Защо плачеш така?
– Как няма да плача? – отвърнало кучето – Стопанинът ми ще Умре, защото жена му иска да узнае откъде е богатството му.
Петелът рекъл:
– Ами да мре, като е прост. С една жена не може да се разбере. Аз командвам сто кокошки, а той има само една жена. Ако не иска да й каже, а тя не го оставя на мира , да я изгони от къщата. Нека живее сама, като е такъв инат. Мъжът хвърлил лопатата и се прибрал вкъщи. Какво си говорили с жената, животните не чули, но от този ден тя повече не го попитала откъде е взел парите.

Цял ден газил рибарят в реката и хвърлял мрежата си, но торбичката му била празна. Не можал да хване нито една рибка. Надвечер тъкмо когато прибирал мрежата си и се канел да си ходи, зад гърба му се изправил един непознат човек — пътник, и рекъл:
— Чакай, не прибирай мрежата. Хвърли я още един път на мой късмет. Каквото изкараш — ще бъде мое. За хвърлянето ще ти дам една жълтица.
Рибарят бързо надиплил мрежата и я хвърлил в най-дълбокия вир. Изтеглил я полека и когато я стоварил на пясъка, в краката на чуж¬денеца се търкулнала една делва с тясно гърло и желязна запушалка.
Рибарят се навел, дигнал делвата и рекъл:
— Тежичка е. Трябва да е пълна със злато. Да я отворя ли?
— Няма да я буташ! Делвата е моя. Вземи си жълтицата и ми дай късмета! — викнал пътникът.
— Тюх, аз нямам късмет и това си е — почнал да се тюхка рибарят подал делвата, взел жълтицата и си тръгнал омърлушен
Пътникът стиснал делвата с две ръце, озърнал се наоколо, слязъл под моста, потулил се и захванал да клати запушалката. Ръката му треперела. Сърцето му силно биело. С голяма мъка измъкнал желяз¬ната запушалка и погледнал с едно око в делвата. Тъкмо в тоя миг нещо вътре зашумоляло и от делвата се измъкнала една дълга змия със зелени очи, засъскала, метнала се върху рамото на пътника, обвила се около шията му и почнала да го души. Пътникът изтървал делвата.
— Стой! Какво правиш? — извикал уплашеният човек. — Защо ме душиш?
— Защото съм дал клетва да удуша първия човек, когото видят очите ми. Оня, който ме затвори в делвата, беше твой брат. Аз се бях свила в кесията му и си живеех добре, но един ден той поиска да се отърве от мене, натъпка ме в делвата, запуши гърлото й с желязна запушалка и ме хвърли в дълбокия вир. Три години съм лежала на речното дъно. Какво съм претеглила, няма да ти разказвам. Щях насмалко да умра от глад. Там, в делвата, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне пред очите ми. Ти си първият.
— Но аз съм твой спасител. Ако не бях дал жълтица на рибаря, щеше да останеш завинаги на речното дъно. Не си права.
— Как да не съм права? Ако не те удуша, ще наруша клетвата си! — рекла учудена змията.
— Хайде да попитаме първите трима, които срещнем по пътя, ако те кажат, че имаш право да отнемеш живота на твоя спасител — удуши ме. Но ако кажат, че не си права — ще слезеш от шията ми. Съгласна ли си?
— Съгласна съм — отвърнала змията.
Тръгнал пътникът по пътя, а змията останала на шията му, само че малко поотпуснала пръстените си. Най-напред срещнали един стар кон. Той едвам пристъпял. Ребрата му се четели.
— Ето първия — рекъл пътникът. — Разкажи му как стои работата.
Змията проточила глава към коня и почнала:
— Аз се бях наместила в една кесия и си живеех добре, но братът на тоя човек ме измъкна от кесията, натъпка ме в една делва с же¬лязна запушалка и ме търколи на речното дъно. Цели три години съм прекарала в делвата, свита на кълбо. Когато най-сетне ми причерня пред очите, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне напре¬де ми. Този човек изкара запушалката на делвата. Той е първият. Ти какво ще кажеш: имам ли право да го удуша или нямам?
— Удуши го! — отсякъл конят.
— Защо приказваш тъй ? Какво лошо си видял от човека ? — попитал пътникът.
— Какво ли — ще ти кажа! — отговорил конят. — Аз се родих в едно село. Моят стопанин беше сиромах. Като пораснах, той ме продаде на един чорбаджия. Додето бях млад, чорбаджията не даваше прашинка да падне отгоре ми. Двамина ратаи ми шетаха. Решеха ми гривата, пояха ме с бистра вода, даваха ми да ям бял ориз и жълта пшеница. Чорбаджията никъде не ходеше без мене. Но щом позастарях, той си купи друг кон, по-млад от мене, и заповяда да ме впрегнат в една талига. Почнах да влача дърва от гората, чували с брашно от воденицата, пясък и камъни за новата къща на чорбаджията. Много години се трепах. Ратаите често пъти забравяха да ми хвърлят стиска сено в яслата. Най-сетне краката ми запряха. Веднъж, като влачех талигата, натоварена с картофи, аз се препънах и паднах. Чорбаджията ме видя, поклати глава и поръча на ратаите си:
— От него вече кон не става. Теглете му ножа!
Ратаите ме разпрегнаха и отидоха да си точат ножовете. Тогава аз се измъкнах на улицата и търтих да бягам. Едва отървах кожата. Разбра ли сега какво зло съм видял от човека?
Пътникът навел глава и тръгнал по-нататък със змията на шията си. Вървял, що вървял, срещнал едно куче. Змията засъскала към кучето, което тичало слепешката.
— Чакай — викнала тя, — искам нещо да те попитам.
— Питай по-скоро, защото бързам — отвърнало кучето.
Змията му разказала какво се е случило и го попитала има ли право да удуши своя спасител.
— Удуши го! — изръмжало кучето. — Аз на човека имам зъб.
— Какво зло ти е сторил човекът? — попитал пътникът, който мъкнел змията на шията си.
— Голямо зло. Аз бях някога галено кученце. Живеех в един богатски дом. Стопанката на къщата ме къпеше в същото корито, където къпеше децата си. На шията ми бяха вързали герданче с позлатено звънче. Всички ми се радваха, милваха ме и ме държаха на коленете си, когато сядаха на трапезата. Научиха ме да се изправям на задните си крака и ми ръкопляскаха, когато застанех с вирнати нагоре лапички. Но щом се поотърсих и станах голямо куче, изгониха ме на двора. Почнаха да ме хранят с остатъци от трапезата. Денем и нощем аз седях до пътната врата и вардех да не влезе някой крадец и задигне нещо. Годините вървяха. Аз остарях и едното ми око ослепя. Стопанката, която някога ме държеше на ръце, викна:
— Не мога да търпя туй сляпо куче. Прогонете го вън!
И ме прогониха. Затвориха под носа ми пътната врата, която бях вардило през целия си живот. Дълго скитах насам-нататък и щом надникнех в някоя чужда къща, почваха да викат:
— Ухаа! Дръжте да го пребием това чуждо куче! — и хвърляха камъни подире ми.
— Като огладнях здравата, аз се върнах пак към къщата, където бях прекарало целия си живот, намерих вратата отворена и се вмък¬нах в двора. Упътих се към кухнята. Щом ме видя, стопанката настръхна и викна:
— Няма ли кой да ме отърве от туй куче?
Синовете й изскочиха навън и грабнаха по едно дърво. Почнаха да ме налагат. Счупиха ми ребрата. Едвам се измъкнах от двора.
— Сега къде отиваш? — попитала змията.
— Отивам да се удавя в дълбокия вир. При хората вече няма живот — отвърнало кучето и отминало.
— Видя ли? — проговорила змията и позатегнала обръча около шията на своя спасител.
— Почакай да попитаме и третия. Да видим той какво ще рече — рекъл отчаяният пътник и потеглил по-нататък.
Ето че насреща им се задала една лисица. Пътникът разперил ръцете си срещу нея, за да я спре. Лисицата помислила, че й обещава десет кокошки, колкото са пръстите на ръцете му, и спряла.
— Какво има? — попитала тя.
— Мене ме хвана един човек — започнала змията, — натъпка ме в една делва, запуши делвата с желязна запушалка и ме хвърли на речното дъно. Там аз…
— Чакай — пресякла я лисицата. — Лъжата трябва да бъде с мярка. Как е възможно такава голяма змия да се намести в една малка делва? Не вярвам.
— Истина е, така беше — намесил се човекът.
— Може да е било тъй, но аз не вярвам, докато не видя с очите си. Къде е делвата?
— Тя остана под моста.
— Хайде да идем, за да видя как може такова голямо нещо да се помести в една делва.
Върнали се пак на моста. Намерили делвата.
— Хайде сега влез в делвата! — рекла лисицата.
— Добре — отвърнала змията, развила се от шията на човека, тупнала на земята и се намъкнала в делвата, но главата й останала да стърчи над гърлото.
— Видя ли, че съм права — викнала лисицата, — за главата ти няма място.
— Има! — отговорила змията и главата й се смъкнала в делвата.
Лисицата се обърнала към човека и му прошепнала:
— По-скоро слагай желязната запушалка!
Човекът бързо запушил гърлото на делвата и зачукал желязната запушалка с един камък.
— Хвърли сега делвата в дълбокия вир и вече да нямаш работа със змия!
Човекът грабнал делвата и с всичката си сила я хвърлил в дълбокия вир.
— Благодаря ти! — рекъл той на лисицата.
— А десетте кокошки! — попитала лисицата.
— Какви ти десет кокошки, всичките кокошки в селските курници са твои. Когато огладнееш, заповядай! — отвърнал човекът.
Оттогава лисицата всяка нощ спохожда курниците и задига ко¬кошки, защото смята, че са нейни.

Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка — Станка, и дъщеря — Пена.
Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи.
Веднъж — като седели край огнището и си предели — момата попитала майка си:
— Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?
— То се знае, че ще си добиеш — отвърнала майката.
— Ами ако е момче, как ще да го наречем?
— То се знае — Петко.
— Ами къде ще го сложим да спи?
— Къде — в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.
— Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.
— Като се утрепе, ще умре — рекла майката.
Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!
— Хайде, дъще! — съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!
— Станке, Пено, кого оплаквате?
Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:
— Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!…
И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата — орех, а под ореха трима души събират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.
— Добър ви ден, братя! — поздравил ги дядо Петко. — Що правите с вилите?
— Орехи събираме, не виждаш ли?
Дядо Петко си помислил: тия не са по-умни от моите жени.
— Не може тъй, орехи с вили не се дигат.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум !
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, ожънал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да лапа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял
невестата и младоженеца — стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.
Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитрият — предложил:
— Хайде да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Тогава да донеса секирата? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата! — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-нататък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу под балкона майката държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите! А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— А бе вие що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо. Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия — цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.
— Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?
— Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навъдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!
— Добре — съгласил се дядо Петко, — ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове!
— Ей там! — поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.
— Ясно — рекъл дядо Петко, макар че нищо не разбрал, и подбрал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.

Хитър Петър бил сиромах човек и нали си нямал пари за бръснар, веднъж отишъл при своя богат съсед и му рекъл:
— Съседе, ти имаш остър бръснач, я ме обръсни, защото с тая брада съм замязал на таралеж.
— Сядай! — викнал съседът, който минавал за шегобиец, и подал на Хитър Петра стол. Обърнал го срещу слънцето, изкарал бръснача и се заловил да го бръсне, без да му насапуни брадата.
Хитър Петър примрял от болка, сълзи излезли от очите му, но сти¬скал зъби и мълчал. А съседът стържел по сухо и се подсмивал.
— Петре — рекъл той по едно време, — да бях ти дал теслата, че да захапеш дръжката й, защото както си стиснал зъби, можеш да си прехапеш езика.
— Гледай си работата, съседе! — отвърнал Хитър Петър. — Назаем брашно тъпкано се връща.
— Честито! — казал съседът, като свършил.
— Благодаря! — проломотил Хитър Петър. — Няма да ти забравя услугата.
И си отишъл.
Минала една година. Като настъпила пролетта, богатият повикал Хитър Петра и му поръчал:
— Ти, Петре, си спомняш колко добрини съм ти правил. Дошло е
време да ми се отплатиш. Хайде иди на лозето ми да го порежеш, ама хубаво да го порежеш!
Хитър Петър взел косера, отишъл на чорбаджийското лозе, запретнал ръкави и захванал да реже наред. Всичките пръчки изрязал. Оголил лозите до главините.
Като се прибрал в село, чорбаджията го попитал:
— Казвай, поряза ли го?
— Охохо! — отвърнал Хитър Петър. — Цялото! Второ рязане не му е потребно.
— А пръчките?
— Очистих ги до една.
— Ами плаче ли лозето ми?
— Плаче, та се дере — поклатил глава Хитър Петър. — И ти да го видиш — ще ревнеш.

Старият елен поведе стадото си към високата планинска поляна, където растеше зелена и мека трева. Той вървеше с уверени стъпки през старата букова гора, защото знаеше всичките долчинки и скатове, познаваше накъде извеждат козите пътеки и по кои места ловците поставят засади и копаят дълбоки ями, за да пропадат в тях елените и сърните. Старият елен познаваше още всяка бука в гората и гнездата на птичките беше запомнил, но той не знаеше, че на двадесет разкрача от бистрото кладенче вчера ловците бяха изкопали дълбока яма, покрили я бяха с клонки, треволяк и шума, така че щом стъпи отгоре някое по-тежко животно, да се строполи в ямата. Той не знаеше още, че в клонките на старата бука до кладенчето ловците са поставили засада и само цевите на пушките им се виждат, насочени към ямата. Безгрижно и спокойно старият елен вървеше по пътеката, която водеше тъкмо към прикритата яма, а подире му се беше навървило цяло стадо от елени, сърни и малки еленчета.
Когато стадото наближи кладенчето, най-малкото еленче, което тепкаше пъргаво най-отзад, превари другите, отиде при водача и викна:
— Стой, дядо, стой! Не води стадото по тая пътека.
— Защо? — изви глава към него старият елен.
— Защото тук някъде има прикрита яма и ловна засада.
— Откъде знаеш, кутре недорасло? — с досада рече старият елен.
— Вчера, когато дойдох да си сръбна водичка от кладенчето, видях под разклонената бука захвърлени четири остри лопати, с които току-що беше копано.
— По какво си разбрало, че с тях е било копано?
— По влажната полепнала пръст върху лопатите. Видях още четири пушки, изправени до дънера. Пушките бяха с по две цеви. А вие всички знаете, че пушките на ловците имат по две цеви. Ах, дядо, да знаеш как се изплаших! Търтих да бягам към стадото. Сърцето ми щеше да се пукне от страх.
Старият елен поклати глава и рече:
— Дядо ти познава в тая гора всяка пътечка и всяка буболечка.
Твоята уста още мирише на мляко, а искаш да учиш дяда си. Друг път да не си посмяло да ми даваш съвети накъде да водя стадото, защото ще те бодна с рогата си. Ти навярно си сънувало нощес някакви пушки и влажни лопати. Остани на опашката — там ти е мястото!
И като изправи главата си нагоре, рогатият старец потегли важно напред, заклати рогата си и дори почна да тича право към прикритата яма. Цялото стадо се втурна подире му.
Но щом наближи ручея, който изтичаше от кладенчето, стана нещо страшно. Леката покривка на ямата не издържа и старият елен заедно с три тежки сърни се сгромоляса в дълбокия трап. Цялото стадо се стъписа. И тъкмо в тоя миг пропукаха пушки и още две сърни паднаха простреляни.
— Бягайте назад! — извика малкото еленче и се втурна между буките. Оцелелите сърни се обърнаха и полетяха подире му като хвърковати.
А в дълбокия трап старият елен си блъскаше главата и думаше:
— Главо моя горделива, от тебе тегля. Ако бях послушал умното еленче, сега нямаше да бъда в ямата.

Имала си една баба внуче. Мъничко, ала хитричко.
Един ден му се дояли ябълки, а кошницата била нависоко.
– Баба, била ли си мъничка?
– Била съм, бабиното. Който не е бил мъничък, не може да остарее.
– По-добре да не си била мъничка, че да не остаряваш.
– Ех, де да съм знаела, бабиното.
– Бабо, когато си била малка, играла ли си с топка?
– Играла съм.
– Бабко, вземи една ябълка от кошницата! Хвърли я като топка да си спомниш младите години.
Аз ще се мъча да я хвана. Ако не я уловя, ще се натърти. Не бива да се слага в кошницата.
Може да изгние. Ще повреди и другите ябълки. Ще я умия и ще я излапам.
– Ами, ако я хванеш? – пита бабата.
– Ако я хвана, направо ще я изям, да стана голям, та ябълките да си вземам сам.

Веднъж се събрали всички зверове и решили да си изберат цар, за да има кой да ги командува и води. Всички извикали едногласно: „Лъвът!“
Лъвът се наперил, понадул се и рекъл гордо:
— От мене по юнак няма на земята!
Една мечка, била доста стара и куца — някога я ударил един човек по крака, — поразмърдала се и рекла:
— Не се хвали, лъвчо, че от тебе има по юнак на този свят.
Лъвът скочил и извикал:
— Кой е по юнак от мене?
— Човекът! — отговорила старата мечка.
— А къде се намира човекът? — попитал лъвът.
Мечката въздъхнала кротко:
— Слез към полето и ще срещнеш човека.
Не минало много време, и един ден лъвът слязъл към полето. Видял наблизо кон, доближил се със страх до него, поогледал го и попитал:
— Кой си ти?
— Не ме ли виждаш кой съм? — зачудил се конят. — Аз съм кон.
— Ами кой те е вързал тук? — запитал лъвът.
— Човекът ме върза.
— Ами къде е човекът?
Конят рекъл:
— Отиде в гората за дърва.
Лъвът се уплашил, като видял вързан коня, поогледал го, па отишъл в гората. Там видял една кола с впрегнати волове и ги попитал:
— Кои сте вие?
— Волове! — отговорили те.
— Ами защо стоите впрегнати в колата?
Воловете рекли:
— Човекът ни впрегна и ни остави тук, та ние не можем да се помръднем, защото ако сами потеглим колата, ще има после и бой.
Лъвът се уплашил още повече и попитал воловете:
— А човекът къде е сега? Къде мога да го видя?
Воловете рекли:
— Влез по-навътре в гората и ще го видиш. Той отиде там да насече още дърва.
Тръгнал лъвът по-нагоре и видял едни биволи, па ги попитал:
— Кои сте вие?
— Биволи — отговорили те.
— Ами защо стоите тука?
— Човека чакаме да дойде. Той отиде в гората да сече дърва, па после ще дойде, ще натовари колата, ще ни впрегне, па той ще се качи да седне върху дървата, ще си вземе свирката и ще засвири, а ние ще теглим колата.
Лъвът много се уплашил и тръгнал към гората, но погледнал на едно дърво и видял човек, който сечал клони.
— Ти кой си? — попитал го лъвът.
— Аз съм човек.
— Е, аз съм лъвът и съм дошъл да се преборя с тебе защото една мечка ми каза, че ти си бил по юнак от мене.
Човекът се уплашил, ама рекъл:
— Ще слезна да се преборя с тебе, ама искам да те видя по-напред дали си юнак. Вземи най-напред да счупиш едно дърво, както аз го чупя, па тогава ще се борим.
Човекът искал да излъже лъва да си счупи ноктите или да си изкърти зъбите, че тогава да се борят, защото иначе лоша работа.
Лъвът хванал дървото и започнал да дере с ноктите. Копал с ноктите, гризал със зъбите, докато най-после преял дървото и то паднало. Но при падането затиснало задните нозе на лъва. Тогава човекът слязъл от дървото, взел брадвата и тупа-лупа, тупа-лупа, пребил лъва. После, като видял, че лъвът няма вече душа, натоварил дървата на колата, натоварил най-отгоре и лъва, качил се и той, седнал, засвирил с кавала и подкарал биволите.
По пътя някъде лъвът се свестил, ама не смеел да мръдне, да не го набият пак. Човекът стигнал в селото, отишъл си в къщи и още отдалече извикал:
— Жено, жено! Я излез да ме посрещнеш! Докарах пълна кола с дърва и кожух ти донесох, да се топлиш през зимата!
Излязла жената, излезли и децата да видят какъв кожух е донесъл баща им из гората. А той, хванал лъва, хвърлил го от колата и започнал да разтоваря дървата. А лъвът не посмял да мръдне — толкова бил уплашен. Децата се трупали около него и думали на баща си:
— Тате, много голяма мечка си утепал! Как можа да я убиеш?
Като разтоварил човекът дървата, всички влезли в къщата да вечерят, а лъвът останал да лежи на двора. По едно време в къщата се вдигнало голяма врява. Котката изяла изпържената за вечеря риба, а мъжът, като се ядосал, грабнал машата и набил котката. Тя с мяукане се измъкнала едвам и избягала на двора. А лъвът се уплашил още повече. Той, като чул, че в къщата бият някого, че има мяукане и писъци, не посмял да диша дори. А котката, като го видяла, че лежи на двора, отишла при него и взела да го души и да го дърпа за ухото. Лъвът полекичка отворил едното око и като видял котката, попитал тихо:
— Кого биха сега в къщи? Какво се беше случило, та толкова шум и врява се вдигна?
— А, мене ме натупа господарят, че бях изяла рибата, която стопанката изпържи за вечеря.
— Ами не те ли боли? — попитал лъвът.
Котката рекла:
— Не виждаш ли? Мене по сто пъти ме бият на ден, и пак не искам и да зная. Ето сега, изядох им вечерята, те ме набиха, аз дойдох тук и от теб исках да хапна нещо, мислех те за умрял.
Като чул това, лъвът скочил, та побягнал, като си помислил: „От човека и от котката няма по юнак на този свят.“ После отишъл в гората, намерил старата мечка и кротко й казал:
— Бабо мецо, ти ми каза правото, ама аз не те послушах. Сам ходих и видях, че от човека по юнак няма. Само котана може донякъде да се мери с него, защото не му се бои.