Чуй всички приказки

Живял едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:
– Къде си тръгнал бе, момко?
– Работа диря – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам.
– Върви с мене – рекъл му богаташът. – Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.
– Добре – казал момъкът и тръгнал с него.
Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:
– Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.
Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили – три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне сред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни – никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко – все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.
– Хайде тука да си починем малко – рекъл богаташът, – па сетне ще се заловим за работа.
Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:
– Защо колиш коня, господарю?
– Ти сега гледай и мълчи! – рекъл богаташът. – Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!
Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:
– Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, не се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай!
Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу – гласа на богаташа:
– Хей, момко, чуваш ли?
– Чувам, чувам – обадил се момъкът.
– Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после откъде да
слезеш. Чу ли?
– Чух, чух – рекъл момъкът.
Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не
видял.
– Няма елмази – извикал той отгоре на богаташа. – Само кости се виждат.
– Потърси, потърси! – викнал му оня отдолу. – Разрови костите – виж под тях!
Момъкът разровил с нозе костите и наистина под тях намерил много елмази и други безценни камъни. Той насъбрал от най-едрите и ги търкулнал. Така момъкът събирал и пускал, а оня под скалите товарел, докато си натоварил и двата коня, и ги повел да си върви.
– Хей, човече! – викнал отгоре момъкът. – Чакай бе, къде тръгваш без мене? Нали щеше да ми кажеш откъде да сляза?
А богаташът се спрял, па му рекъл:
– Откъде да слезеш ли? Питай тия човешки глави, които лежат навръх скалите: те ще ти кажат!
И си отишъл, а момъкът останал на скалите да се чуди какво да прави. Обикалял отсам-оттатък – да види не ще ли може да слезе отнякъде; накъдето и да погледнел, все било отвесна стръмнина, отникъде не се виждал пролез надолу. Той си помислил: „Оттука не може да се слезе, а да остана горе, ще ме изядат орлите, както са изяли толкова хора преди мене. Трябва да се махна от тия скали, колкото мога по-скоро."
И той тръгнал по скалистия гребен – накъдето му видят очите. Вървял, вървял, а гребенът продължавал: все скали и скали. На едно място замръкнал; от тъмнина не можел да види вече накъде да върви. Намерил една пещера и влязъл вътре да преспи. За да се запази от зверове, той затулил входа на пещерата с няколко едри камъка и легнал в дъното да спи. Посред нощ се чуло силно пърхане пред пещерата и момъкът се събудил. В тая пещера живеели от ония едри орли, които летели през деня над скалите. През деня те ходели нагоре-надолу да си дирят храна, а среднощ се прибирали там да спят. И тая нощ прелетели до пещерата, но намерили входа затворен. Блъскали с криле, драли с нозе, удряли с клюнове, но камъните били така здраво заглавени в дупката, че се не поклащали. Момъкът се уплашил да не би орлите да гътнат камъните и да влязат, та да го разкъсат; той стоял в пещерата като на тръни. По едно време единият орел казал:
– Хайде, братя, да идем другаде да дирим място за нощуване. А утре рано ще дойдем да чакаме оня, който е вътре, да му извадим
очите и да му изпием кръвта.
Друг орел се обадил с отпаднал глас:
– Не мога, брате, да мръдна по-нататък. Оня проклет старец ме удари с брадвата си толкова силно, че ми пресече крилото. По целия път оттам дотук е текла кръвта ми. Тука ще се мре. Вие вървете, а мене ме оставете.
– Не може, не може – рекли другите орли. – Дето вървим ние, там и ти. Ще те вдигнем на крилата си и ще те понесем, но тука няма да те оставим.
След малко момъкът чул отново силно пърхане пред пещерата; шумът затихнал; орлите отлетели. Тогава той махнал камъните и избягал от пещерата. По скалите лъщяла на лунната светлина кръвта на ранения орел и момъкът тръгнал по нея. По кръвта, по кръвта – той стигнал до една скалиста падина. Там вече не се виждала кръв. Съмнало се и момъкът зърнал една стръмна пътека, която се виела по скалите надолу. Той тръгнал по пътеката, а тя все вървяла между скалите и сякаш край нямала. Цял ден вървял момъкът по пътеката, а надвечер излязъл в една камениста котловина. Там ви¬дял една кула от черен камък.
– Ще вляза тук – рекъл си той, – че каквото ще да става. Толкова време вече не съм ял нищо, нито съм пил вода; от глад и жажда ще
умра. Който и да живее в тази кула, ще му се примоля да ме нахрани и напои, та макар и цял живот да му слугувам.
Той влязъл в кулата. Там седял един старец и дерял орел. Насред стаята пламтяло голямо огнище.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
– Добър вечер, синко – отговорил старецът. – Седни де! Откъде идеш? Как си попаднал в тия пусти места? Тук човек не е стъпвал.
Момъкът приседнал до огнището и разказал всичко на стареца.
– Ами имаш ли, дядо, нещо са ядене? – запитал го той. – Па и вода ми се пие. От глад и жажда умирам.
– Ще се намери – казал старецът. – За добри хора всичко има. Вземи тоя ключ и отвори с него ей оная стая, първата: там има и за ядене, и за пиене.
Старецът бръкнал в брадата си и извадил оттам четири ключа. Дал единия на момъка и му посочил в тъмното някаква врата, която едва се виждала. Момъкът отключил вратата, взел една главня да си свети и влязъл в стаята. Там имало наистина какви ли не ястия и питиета. Той се нахранил, заключил пак стаята и се върнал при стареца. Оня бил вече одрал орела и закачил кожата му с перата на една греда до огъня; там висели много орлови кожи.
От тая вечер момъкът останал да живее при стареца. Той му шетал из къщи, помагал му да бие орли и да ги дере, а оня го хранел. Старецът му дал трите ключа – да отключва и заключва с тях стаите на кулата. Но четвъртия не му давал. Една вечер момъкът му се примолил да му даде и него.
– Моля ти се, дядо – рекъл той, – дай ми ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.
– Не може – казал старецът. – Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела; щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго – в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи – отключи четвъртата стая и влез!
Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката – да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо не се чувало. Турял си окото на дупката – нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре – един ден се решил да влезе и да види какво има в стаята. Старецът бил заспал: той му бръкнал в бра¬дата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:
– Злото си дириш, синко! Хайде, отключи – щом ти не дава мира любопитството!
Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не могъл дъха си да поеме. А тя си вдигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка – да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:
– Е, синко, видя ли какво има в стаята?
– Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е по-хубаво от тая мома.
– Добре си я видял, сине – казал му старецът. – Ами тя що направи, като те видя?
– Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.
– Да не бе ходил, сине, лошо си направил.
– Рекох да видя що има, дядо.
– Е, като видя, каква полза?
– Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.
– Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.
Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите. Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата – да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:
– Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя?
Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.
– Не си намислил добро – казал старецът. – И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва нак¬рай света да я дириш.
– Ти ми кажи как да я хвана, дядо – рекъл момъкът, – па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде: дето се казва, в клет¬ка ще я държа.
– Да ти кажа, синко – рекъл старецът. – Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.
– Добре, дядо, жив да си! – рекъл зарадван момъкът. – Ще направя, както ме учиш.
Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.
– Недей бърза! – рекъл му оня. – Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена – в мир да си живеете, та и тя да те обикне. А сетне й дай дрехите да ги облече, та недей я води гола – за срам от хората.
Момъкът послушал. Повечеряли със стареца, сетне взел хляб, сол и един кат хубави женски дрехи, па в среднощ се вмъкнал и притаил в стаята. Момата спяла. Русите й коси светели като слънце в тъмнината, а като дишала – стаята се пълнела с благоухание, сякаш там са цъфнали хиляди кринове. На заранта тя се съблякла да се къпе, а той й взел ризата. Момата почнала да плаче и да се крие по ъглите.
– Дай ми ризата – думала тя плачешком на момъка. – Дай ми я, че ще се стопя от срам!
А той й рекъл:
– Недей плака, хубава моме. Аз те искам да ми станеш невяста:
затова съм дошъл. Вземи, та хапни с мене сол и хляб – в мир и обич да си живеем. Аз ще те отведа далече от тия пущинаци, при баща ми и майка ми; там е по-добре оттука. Самодивата хапнала с момъка хляб и сол, па почнала да му дума:
– Не ща да бягам от тебе: ти ще си ми от днес нататък мъж; обикнах те и без тебе не мога. Дай ми сега ризата да се облека, па ме води, където щеш: дето отидеш ти, там ще вървя и аз.
– Не може, не може – рекъл той. – Ризата ти не давам. Ето тия дрехи, за тебе съм ги приготвил: вземи, та се облечи. Те са по-хубави от ризата ти.
– Хубава била, лоша била, дай ми я! – завикала момата. – Без нея не мога.
– Не ти я давам. Облечи тия дрехи, па да вървим.
Нямало що, самодивата облякла дрехите и тръгнала след момъка. Той я отвел при стареца и й казал:
– Целуни на тоя старец ръка. Той ми е като баща.
И тя му целунала ръка. Тогава старецът станал, та извел из обора най-силния си кон, напълнил дисагите му с пари и рекъл на момъка:
– Качете се сега с момата на тоя кон: той ще ви отведе право у вас.
 А момата казала:
– Дядо, ти си ми като баща, а тоя момък ми е мъж. Нека си върви той с коня вкъщи, а на мене да върне ризата, за да отида до Кушкундалево да се простя с баща, майка и сестри. И нему, и тебе давам пума, че сетне ще се върна и ше го намеря. Той ми е вече мъж: за мъж го зная и за мъж ще го имам; пред мъж и пред баща лъжа не бива. Кажи му да ми даде ризата.
А старецът рекъл:
– Синко, виж я как ти се моли; дай й ризата, па ако ви е късмет да се водите като мъж и жена, тя ще дойде. Ако ли не й дадеш ризата, утре може сама да си я вземе, да побегне – и тогава не можеш я вече намери. Къде е Кушкундалево и аз не знам, но съм чувал, че е било някъде накрай света: дотам ти не можеш отиде да я гониш. А тя се е от сума години разлъчила с домашните си, та й е жал да отиде на сватба, без да им се обади.
Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:
– Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.
Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.
– Татко – рекъл момъкът, – ида си от чужбина и ви водя снаха-самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!
– Добре, синко, добре – зарадвали се бащата и майката. – Всичко ще нагласим. Седнете си починете.
Разшетали се баща и майка на стари години – син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:
– Всичко това добре, сине. И снахата хубава – от хубава по-хубава – но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат сред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли булка като слънце да живее в тая съборена къща?" За подбив ще станем.
– Бива, татко, бива – съгласил се синът. – Още утре ще извикам майстори.
На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измаза-на. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затичал се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:
– Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.
След това хвръкнала и се изгубила.
Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не могъл. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…", но по-натам не си спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богата¬ша, но онзи не го познал.
– Чакай бе, лудо-младо! – рекъл му богаташът. – Накъде си тръгнал?
– Работа търся, господарю – отвърнал момъкът. – С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.
– Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена. Не може – рекъл момъкът. – За една жълтица три дена не ше¬там. Искам по жълтица на ден.
– Как тъй бе, момко? – зачудил се оня. – Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жъл¬тица на ден?
– Тъй се главявам – рекъл момъкът, – навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не – търси си друг човек.
Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.
– Хубаво – рекъл, – по жълтица на ден ще ти давам.
Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът – другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.
– Защо закла тоя кон? – попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. – Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.
– То не е твоя работа – рекъл богаташът. – Ти гледай, па си мълчи.
Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и вдигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите:
Онзи отдолу се провикнал:
– Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа откъде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.
А момъкът му отвърнал от скалите:
– Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.
Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.
– Добър вечер, дядо – рекъл момъкът.
-Добър вечер, сине – отвърнал старецът. – Защо ми идеш сам? Къде ти се дяна жената?
– Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.
– Ами като поведе момата за към ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?
– Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми съградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една
нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?
– Рече ли ти нещо, като хвръкна?
– Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш." А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с
коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.
– Помня го – рекъл старецът. – Кушкундалево.
– Точно така, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?
– Не знам, сине. Накрай света ще да е.
– Ами как ще го намеря, дядо?
– Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.
– Кого да питам?
– Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.
Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.
– Тука ли е, моми, Кушкундалево?
– Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.
– Ами Кушкундалево накъде е?
– Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.
И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели
на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал къде е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои по една бука е патерици в ръка.
– Къде си тръгнало бе, момче, по тия пущинаци, дето петел не пее и човек не смее да мине? – запитал го старецът.
– От мъка съм тръгнал, дядо – рекъл момъкът. – Моята жалба е голяма. Мъката ме е подгонила по тия пущинаци. Ако знаеш, дядо, къде е Кушкундалево, кажи ми. Да не е някъде по тия места?
– Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?
Момъкът му разказал жалбата си.
– Не знам накъде ще е това село – рекъл старецът. – Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като
мене. Той ми е по-стар брат: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.
Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.
– Не знам и аз – рекъл старецът. – Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове- и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.
Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.
– Не знам, синко – рекъл старецът. – Но което не знаем ние хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани
се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам.
И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, глигани и какви ли не. Събрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца – да видят защо ги е извикал. А той им рекъл:
– Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?
– Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име – отговорили всички в един глас.
– Видиш ли, момче, няма такова село! – рекъл старецът. – Недей го и търси! Не си чул добре името.
– Как да няма! – казал отчаян момъкът. – Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево"! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде, може да знаят къде е Кушкундалево.
– Не мога – рекъл царят на зверовете. – Птиците си имат друг цар. Ако не те мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си.
Старецът на часа разпратил вест до всички птици – да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; събрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:
– Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?
– Не сме чули, царю честити – отвърнали в един глас птиците, -не сме чули такова име.
– Е, момче – рекъл старецът, – трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.
Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето че се задала една куца сврака.
– Защо се забави, сврако? – запитал я царят. – Защо идеш от всички последна?
А тя рекла:
– Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго – че ида от много далече: чак от край света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и както вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.
Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:
– Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да го яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.
– Ако ми направиш това добро – рекъл зарадвано момъкът, – цял живот ще те помня и поменувам.
Царят на часа заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея – летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:
– Иди насред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната от дълги години се беше изгубила някъде; тя ще да е
оная, за която питаш.
Отишъл момъкът насред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала като го видяла, повикала домашните си и им рекла:
– Дойде си моят момък. Елате го вижте!
Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Еоляма сватба направили: дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.
– Не може – рекъл баща й. – По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние много се карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас: при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.
На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка – да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево да питам, а и оттам никой не е дошъл – да ми каже.

Господ изпъдил Дявола с неговите ангели от Рая. Дяволът гле дал Рая отдалеч и му било много мъчно. Мъчно било и на неговит-ангели, и те много пъти му казвали:
– Ах, какво стори ти, Дяволе, защо съгреши пред Господа? На Дявола му било много мъчно, че така му говорели ангелите Мислил какво да направи, за да ги укроти и измислил. Той ги накарал и те да си направят един рай. Направили го точно такъв, какъвто бил създаденият от Господ. Те взели от всички дървета и цветя, каквито имало в истинския Рай и ги насадили в своя. Като го завърши¬ли, Дяволът го разгледал отвсякъде и много го харесал.
– Е, дружина – казал той, – видяхте ли, че и ние можем да направим рай като този на Господа. Хайде сега, влизайте вътре! Нищо не ви забранявам, както Господ забранява на Адам и Ева. На вас всичко ви е позволено. Така и ще казвате на хората, с които ще се напълни земята – да прави всеки каквото си иска.
Изминали няколко дни и ангелите на Дявола чули гласовете на ангелите, които били в Рая и пеели на Господа.
– Защо направи нашия рай толкова близо до Божия. Измъчваме се като слушаме тези песни – казали те.
Като чул Дяволът жалбата на своите ангели, му станало много мъчно. Помислил малко и ги събрал всичките пред себе си.
– Слушайте ме, верни слуги – им рекъл той. – Кълна с в короната си с двата рога, че сега ще направим кула, висока до небето. Аз ще се кача по нея и ще убия Господа, за да няма на кого да пеят песни. Ангелите на Дявола му се поклонили.
– И на вас да поникнат рога – извикал доволен Дяволът. – Те да са ви венец на главите.
Начаса им поникнали рога и така ангелите от пъкъла станали дяволи.
После се заловили за работа. За три дни иззидали кулата, по която Дяволът щял да се изкачи и да убие Господа. Като се съмнало на четвъртия ден, по Божия воля, кулата се усукала и станала като фуния. Дяволът се покачил на нея с всичките си дяволи, за да нападнат Рая. Той взел лък, опънал го и изстрелял стрела, за да убие Господа. Щом полетяла, тя се извила, върнала се, ударила го по главата и му Я откъснала. Дяволът хванал с ръце главата си и отново я залепил на врата си.
Дяволите ужасени започнали да слизат от кулата. Господ заповядал и кулата паднала заедно с тях вдън земя. Преобърнала се и се превърнала в Пъкъл. Приличала на огромен котел, пълен на дъното с врящ катран. Дърветата и цветята, които били посадили дяволите, се превърнали в трънаци и голи камъни.
В Пъкъла се събрали Дяволът и неговите помощници. Оттам те излизат, за да вършат пакости по земята и сред хората.

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък й станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума: Отмък!
И старците я дърпаха назад
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетаме тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха.
Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи, облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.
— Примък — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси
на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обед, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Постелката мълчеше.
— Мисли му, ако не сготвиш! — закани се невестата и се примъкна към огъня.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграби постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш постелката, а пък мене боли!
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история.
На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови за работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огни¬щето, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гле¬даше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:
— Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да разказва не¬вестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си. Майката кипна.
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено?

Лисицата срещнала котака и му рекла:
— Котаране, искаш ли да се оженим?
— Искам, лиске — отговорил котаракът, — само че като се оженим, как ще те храня?
— Как ли — заговорила хитрата лисица. — Всяка нощ аз ще идвам под дърветата, дето спят кокошките. Ти ще се катериш по дърветата, ще плашиш заспалите кокошки, те ще падат на земята, пък аз ще ги хващам. От всяка кокошка ще ти давам по едно крилце. Може ли?
— Може.
Оженили се. Тръгнала лисицата из гората да се похвали на меч¬ката, на дивата свиня и на вълка:
— Да видите какъв мъж си найдох. Котаран. Опашката му като кросно, ноктите му като игли, а очите му светят като два въглена.
— Покажи ни го! — почнали да й се молят зверовете.
— Ще ви го покажа, но трябва да го поканите на гости и да му приготвите хубаво ядене.
— Лесна работа — рекли зверовете, — ти само ни го доведи.
Лисицата отишла за котака, а зверовете приготвили ядене. Вълкът
донесъл едно агне, мечката — цяло гърне с мед, а дивата свиня – варени царевици. Минало, що минало — ето я лисицата, пристига.
— Иде! — викнала тя запъхтяна.
— Иде ли? — трепнали зверовете. — Весел ли иде или ядосан?
— Ядосан, скрийте се! По-скоро! Мечката и вълкът бърже се покатерили на едно дърво, а дивата свиня се заровила в шумата. Котаракът пристигнал. Не щеш ли, една шумка паднала върху ухото на дивата свиня и тя мръднала ухото си. Котаран помислил, че е мишка, и с един скок се хвърлил върху свинята. Свинята пък помислила, че Котаран иска да я изяде, изревала и се втурнала да бяга. Котакът, като чул рева, уплашен се метнал на дървото.
— Загинахме! — прошепнала мечката на вълка. — Той ще ни изяде. — И преди котакът да стигне до тях, мечката и вълкът се
хвърлили долу и се утрепали.
Тогава лисицата се заловила да ги яде, а на котака дала едно ухо и една опашка — ухото от мечката, а опашката от вълка.

Сговорили се овцете, отишли при своя стопанин овчар и почнали да блеят пред кошарата му. Излязъл овчарят и ги попитал:
— Какво има? Защо блеете тъй жално?
— Стопанино — приближил се най-старият овен, — дошли сме да ти се оплачем.
— Кажете да видим.
— Ти, стопанино, не си справедлив към стадото. Ние ти даваме мляко, от млякото правиш сирене, продаваш го и печелиш добри пари. С нашата вълна обличаш цялото си домочадие. Всяка овца през зимата ти ражда по едно агънце и умножава стадото. От година на година ти ставаш все по-богат, но за нас не мислиш. Сутрин ти ни изкарваш на поляната и казваш: 
— Хайде вървете да пасете трева! — а кучето си гледаш като писано яйце. Когато съмне, му даваш една порязаница, а вечерно време — и хляб, и сирене. С какво е заслужило кучето твоето благоволение? Вълна и мляко ли ти дава? Или пък ти ражда агънца?
Дошли сме да ти кажем, че отсега нататък не искаме да пасем трева, а ще ни даваш хляб да ядем. Ако не послушаш молбата ни, ще вдигнем бунт. Ще запалим кошарата и ще се разбягаме на всички страни. Про¬гони кучето, а хляба давай на нас!
— Добре! — съгласил се овчарят и като прогонил кучето си, умесил една пещ хлябове за овцете.
Цял ден овцете яли хляб и не отишли на паша. Но ето че през нощта, когато заспали, дошъл вълкът. Почнал да се върти покрай кошарата и щом угадил, че няма куче, прехвърлил с един скок оградата. Тогава старият овен се втурнал към кошарата и събудил овчаря:
— Стопанино — викнал той, — загинахме! Къде е кучето?
— Нали поискахте да го прогоня и аз ви послушах.
— Ах, стопанино, никога вече да не се водиш по нашия овчи ум — рекъл овенът.
В туй време вярното куче, което не било далеко от кошарата, усетило вълка и връхлетяло отгоре му. Завчас го свалило на земята и горският звяр с голяма мъка отървал кожата си.
От него ден нататък овците и кучето станали големи приятели.

Турският хитрец Настрадин ходжа дошъл от Анадола в българската земя да лъже народа. Тук лъгал, там лъгал, най-сетне стигнал в Хитър Петровото село. Срещнали се двамината хитреци на улицата до плета на поповата къща. Насредин ходжа попитал:
— Ти ли си Хитър Петър?
— Аз съм — отговорил Хитър Петър.
— За тебе съм чувал, че умееш майсторски да лъжеш.
— Тъй приказват хората — навел скромно глава Хитър Петър, — и за тебе съм чувал същото.
— Ами какво правиш тука? — попитал ходжата.
— Подпирам плета да не падне.
— Искаш ли да се надлъгваме? — предложил ходжата.
-— Защо не. Само че сега не мога, защото съм забравил лъжите си в къщи. Аз ги нося в една торба и когато не ми трябват, държа ги окачени на стената. Ако подложиш гърба си да подпираш плета, додето мръдна до къщи и си взема торбата с лъжите, ще се надлъгваме.
— Иди — казал ходжата — ама бързай!
Хитър Петър кривнал надолу, влязъл в едно кафене и си поръчал кафе, а ходжата, подложил гръб, подпирал поповия плет и чакал Хитър Петра. Чакал, чакал, додето мръкнало и притъмняло. Прибрал се ядосан.
На другия ден ходжата пак срещнал Хитър Петра и се развикал:
— А бе, Петре, ти защо не дойде вчера да се надлъгваме? Нали уж отиде да си вземеш торбата с лъжите, а не се вести никакъв. Ти май че се уплаши!
— Ходжа — отвърнал Хитър Петър, — каква по-голяма лъжа искаш от тая, да те накарам цял ден да подпираш дядовия попов плет и да чакаш торбата ми с лъжите?
Ходжата си прехапал устните. Кипнал, но нищо не казал.
— Да не си се разсърдил? — продължил Хитър Петър. — Хайде да се поразходим из гората, под сенчестите дървета, покрай мечите медарници, додето ти мине, че тогава ще се надлъгваме.
Ходжата се съгласил и тръгнали. Излезли от село. Влезли в гората. Вървели полека и си приказвали.
— У нас — започнал да говори ходжата — греят две слънца Имаме крилати магарета, а зайците снасят яйца в гнездата си по най-високите дървета.
— Хубаво лъжеш, ходжа — думал Хитър Петър, — но аз не ти вярвам.
— Нашата вода е суха — продължавал ходжата — не я пием, а я режем с ножове.
— Тъй, ходжа, само че не ти вярвам!
Навлезли още навътре в гората. Превалило пладне. Огладнели.
— Да бяхме хапнали нещо — рекъл Хитър Петър.
— Какво да хапнем? — погледнал го ходжата.
— Не зная, наоколо нищо не виждам за хапване — озърнал се Хитър Петър.
В туй време се задал един чорбаджия с младо агънце на рамо.
— Вярваш ли, че мога да отнема туй агне? — попитал Хитър Петър.
— Не ми се вярва — отвърнал ходжата, — чорбаджията е едър мъж, не можеш го надви.
— Почакай малко — гледай и мълчи!
Хитър Петър се мушнал в шубраките, преварил чорбаджията и оставил едната си обувка насред пътя. След туй се завтекъл бърже напред и на стотина метра оставил другата. Чорбаджията с агнето, като стигнал до първата обувка, ритнал я с крак и си рекъл:
— Добра обувка, здрава, но защо ми е само една!
Отминал по-нататък. Стигнал другата обувка.
— Я, още една обувка, ще се върна да взема първата — рекъл той, снел агнето от гърба си, оставил го на полянката и тръгнал нзад. В туй време Хитър Петър, който си бил прибрал първата обувка, изскочил от шубраците, грабнал агнето и другата си обувка и пак се върнал при ходжата. Ходжата се пукнал от яд, като гледал как майсторски лъже Хитър Петър. Както и, да е, заклали агнето, наръшкали огън, опекли го и седнали да ядат.
— Ходжа — проговорил Хитър Петър — искаш ли с лъжа да те прогоня оттука, преди да си хапнал една мръвка от агнето?
— Не можеш.
— Мога.
— Хайде да видим!
— Ей сега, почакай само да посолим печеното агне. Ей там в долчината има солена пръст —- ще ида да донеса една шепа, ще поръсим с нея агнето и сетне ще те излъжа.
— Иди, но бързай, защото съм много гладен — отвърнал ходжата и почнал да си точи зъбите за печено агне.
Хитър Петър слязъл в долчината, потулил се и подир малко се развикал:
— Олеле! Не ме бий! Не съм аз! Олеле! Ходжата ти открадна агнето! Ей го хе, горе! Иди с него да се разправяш…
Ходжата като чул тия викове, скокнал и си рекъл:
— Оня чорбаджия с дебелия врат ще ми строши кокалите, ами я да бягам, додето не е дошъл!
Плюл си на петите, побягнал.
Хитър Петър излязъл от долчината и изял сам печеното агне.

Далече, далече – там, дето половин година непрекъснато виси над земята тъмна нощ, дето Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо Мраз и проклетата баба Виелица.
Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз обикаля Ледовития океан, опитва с тоягата си здравината на леда, прави ледени мостове и се любува на северното сияние. Там го срещат с радостни ревове белите мечки и китовете.
Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места хиляди години весело и безгрижно.
Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан, не го радва полунощният блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка на душата си събуди баба Виелица.
Заплака старата, зарида бурно, размете пътищата, през гори и планини – и тръгнаха двамата да се скитат по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и веселата Пролет.
По нисьото небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо Мраз и баба Виелица.
Като видя старецът от високите планини новите земи и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна.
Разгледа той със студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори и мътните потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг като бяла пелена покри земята, духна на водите и ги окава в ледове. Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив на Зимата.
Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да изписва прозорците по къщите.
Върви той в тия нови места и среща по пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят.
Върви по горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята стара Виелица – такава песен, че който я чуе, тръпки го побиват.
* * *
Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от старост най-после се умори.
Дядо Мраз задряма в гората под къдравата ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му Пролетта, цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя се смее високо, весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и радостните песни на прелетните птици.
Дядо Мраз се усмихва в съня си на своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо му пошепна през вейките на елата:
– Е, мой мили дядо, нали ме видя – стига толкова. Сега си иди сбогом в твоето ледено царство.
Ти и аз, и Лятото, и Есента тук гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!
И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо по гори и долини, облече дърветата с младите листа. Невидими чучулижки, изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха на земята чудни песни.
И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как дядо Мраз тихо пътуваше към своето студено царство, изпращан от боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите мечки и големите китове.
Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е виждал. Само е слушал за него от Есента и малко нещо за него бе му споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните житни класове, за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта – за ясните светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани. Но от тия разкази дядо Мраз нищо не
разбираше.
– Това са детски приказки и младежки мечти – казваше той.

Един човек тръгнал на пазар и понесъл кошница яйца да ги продава. На кошницата бил наврял тоягата си и я носел на рамо.
Вървял си човекът и си думал:
– Сега нося триста яйца. Ако ги продам по пара, ще взема триста пари, ако ги продам по две – ще взема шестотин пари. С тези пари ще си купя една свиня, па ще си я храня, тя ще ми опраси дванайсет прасета, все женски. Тия дванайсет прасета ще пораснат и всяко ще ми опраси още по дванайсет и, кога погледнеш, ще се сдобия с голямо стадо свине. Това стадо ще водя на гоене в гората – да ядат, да се охранят хубаво. Па ще ги откарам на пазар, та всичките ще ги продам и ще взема за тях незнайно имане. Ще си купя тогава един бял ат. Ще се обръсна и изгладя, ще се пременя, па като се кача на коня, па като си накривя калпака, чак при царевите двори, като вятър ще изфуча. Па там, заран – вечер ще препускам около царевите порти, та цялото поле атът ще изкопае с нозе, като кога свине го рили. А царевата щерка ще ме съгледа от чардака и ще ме хареса. Е, па щом ме заиска царевата щерка – и аз ще я взема. Тя ще ми роди мъжко детенце и ще го кръстя Богданчо. Кога ида на пазар, ще му купя ябълки. А като дойда дома, ще изтърчи Богданчо да ме посрещне от вратата. А аз ще протегна ръце да го прегърна и ще му река:
– Ела ми, сине Богданчо, ела тате да ти даде ябълчица!
Като издумал това, човекът забравил, та протегнал ръце да покаже как ще прегърне Богданча; и тогава изпуснал тоягата от рамо, и кошницата с яйцата – пляс на земята! Яйцата се изпотрошили, а той простенал:
– Е, отиде ми всичкото богатство!
Като се навел да пробира по-здравите яйца, видял един друг човек, който вървял след него, хванало го срам и попитал:
– Побратиме, отдавна ли вървиш по мене?
– От кога запечели, доде всичко загуби, все по тебе съм – казал човекът.

Три момчета тръгнали да си търсят щастието. Единият бил царски син, другият – беден селянин, а третият – син на богат баща, с много чифлици. Тези три момчета се побратимили и почнали да скитат от град на град, като питали всеки срещнат човек къде могат да си намерят щастието. Някои ги подигравали, а други казвали, че щастието се намира на върха на една планина, но никой не можел да го достигне, понеже тя била постоянно заледена. Ходили те, що ходили, и дошли до тази планина. Тя блестяла като стъкло. Трудно било в страшния студ и поледицата да се изкачат на върха й. Но те падали, ставали, и най-после, с триста мъки успели да се изкачат на върха. Сред едно заледено равно място видели голяма къща, която приличала на дворец. Отправили се към този дворец и спрели пред вратите му. Излязъл оттам един човек и ги запитал какво търсят в студа из тези стръмнини.
– Търсим си щастието – казали те.
– Е, като е така, хайде, елате след мене – им отвърнал той. – Ще ви заведа при него. Щастието е писано от Бога.
Той тръгнал напред, а те – след него. Влезли в една стая. Насред нея седял старец с бяла брада, която се спускала почти до коленете му. Той ги запитал защо са дошли при него. Казали му.
– Нима моят човек още не ви е раздал щастието?
Старецът повикал човека да донесе тефтерите. Той надникнал в тях. Там им били писани имената и чии синове са.
– Хайде, вървете си. Отсега нататък ще имате по-голямо щастие – рекъл им старецът.
Те тръгнали пак по стръмнината. Сега било по-трудно за слизане, но нямало какво да правят. Падали, ставали, разранили си ръцете и лицата, но, най-после, слезли от планината. Дрехите им се окъсали. А и в джебовете им не останало петаче. Заскитали от село на село и просили по малко хляб, за да се нахранят. Най-после дошли до един град и влезли в голяма гостилница. Поискали да им дадат хляб и гостба, за да се нахранят. Гостилничарят, като ги видял оголели и одрипавели, съжалил се над тях и им дал каквото останало от трохите на другите. Вечерта ги поставил да спят в един кокошарник. На другия ден тримата станали още в зори и почнали да мислят.
– Какво ще правим ние тук? – се питали с тъга. – Видяхме каква гостба ни дадоха – истинска помия. Пък и къде ни поставиха да спим? Трябва да потърсим някоя работа и да припечелим по някоя пара.
И казали на побратима-селянин:
– Хайде, ти днес намери някоя работа, пък после ще се редуваме всеки ден.
Беднякът станал и тръгнал из града. Нищо не умеел той, а само просел да му дадат някоя пара. Но никой не му давал, като го гледали какъв здрав и силен мъж бил. Най-после, когато влязъл в един дюкян и помолил да му дадат някоя пара, господарят рекъл:
– Залови се на работа! Не те ли е срам да просиш – такъв млад и силен човек.
Тогава момъкът казал:
– Дай де, дай ми работа.
– Ето ти една брадва – иди, насечи онзи товар дърва и ще ти платя.
Момъкът грабнал брадвата и почнал да сече дървата. Изсякъл ги до вечерта и господарят му платил десет гроша. Отишъл той в гостилницата и се похвалил на побратимите си как спечелил десет гроша. Преминали тази вечер, както дал Господ. На утрото било ред на богатския син да ходи и спечели някоя пара. Той ходел из града и где когото срещнел, все му се кланял. Той не искал да проси, а като се покланя му се струвало, че ще го съжалят като беден чужденец и ще му дадат някоя пара. Така ходил по всички улици до пладне, но никой пет пари не му дал.
– Защо ми е такъв живот, когато не мога да спечеля поне толкова, колкото оня глупав селянин спечели вчера? – казал си той.
Всред града имало една река, доста голяма и дълбока. Той помислил да се хвърли от моста и да се удави. Тръгнал по моста и все се колебаел. Ту оттук да скочи, ту оттам, но все не се решавал. Дошъл най-после до края на града и видял една къща, същински дворец.
– Оттук ще скоча, това място е удобно.
От къщата го гледала млада жена, вдовица. Тя се сетила какво иска да прави този момък, който все се колебаел. Тя начаса изпратила слугата си да го повика да дойде при нея. Слугата отърчал на моста точно когато онзи щял да се хвърли, заловил го за раменете изотзад и му казал, че господарката му го вика. Слугата го отвел при нея и си излязъл. Тя го питала и разпитвала откъде е, какво прави и защо ходи по моста така замислен. Той не казал истината, а рекъл, че бил богатски син и че баща му го изпратил да учи наука. По пътя го срещнал един разбойник и го обрал. Взел му и дрехите, и коня, а му дал тези окъсани дрехи. И сега, като дошъл в този град, останал без пет пари. Като го видяла такъв млад и личен – решила да го вземе за мъж. Тя му дала много жълтици, за да си купи хубави дрехи. Той, вместо да си накупи дрехи, веднага отишъл при приятелите си и им разправил всичко. Те радостно поръчали на гостилничаря да им приготви кокошки и пилета за вечеря. Тази вечер спали в хубава стая.
За три дни парите се свършили.
Дошъл ред на царския син да намери пари за ядене. Той излязъл из града. Тъй както ходел, се намерил на едно място, където били събрани много хора пред един дворец. Попитал защо се събират толкова хора и все големци. Попитаният го изгледал и като разбрал, че е чужденец, казал му:
– Тези големци се събират, за да изберат цар. Царят ни беше добър, ама умря. Той не остави наследник и големците решиха да изберат за цар човек, който да знае три езика и да пише хубаво.
Царският син разбрал каква е работата, но – как да влезе вътре? Стражата, която стояла пред вратите, не го пущала да влезе. Тогава той прибягнал до една хитрост. Когато три-четири коли влизали в двора, той се заловил зад едната и се вмъкнал. Отишъл при един слуга и го помолил да му донесе книга и мастило. Слугата му донесъл и той започнал да пише. Като царски син, той бил много учен. Написал писмо на шест езика и казал, че е принц. Добавил при това, че знаел за избирането на нов цар, но се криел, да не би да го убият разбойници из пътя. Ако искат големците – нека го изберат за цар. Написал писмото и го изпратил по един слуга до сановниците. Те, като видели как хубаво е написано писмото и то на шест езика, като из една уста извикали:
– Да е жив новият ни цар!
Целият дворец се разтърсил от виковете. После неколцина отишли в стаята, дето чакал, и го завели при сановниците. Когато влязъл – всички му се поклонили до земята. Облекли го в царски дрехи. След това впрегнали една златна колесница с четири коня и тръгнали из града, за да го види народът. Що имало жива душа, всички излезли да видят новия цар. Когато златната колесница минавала край гостилницата, дето го чакали другарите му да им донесе пари, че да се нахранят, те излезли и като го видели, единият от тях рекъл:
– Ха, бре, този прилича на нашия побратим.
– Мълчи бе, ако не е той – ще ни чуят и на бесилката ще ни окачат.
– Абе, как да не е той? Нима не го познаваш? Ето го – цял-целеничък. Сега не иска да знае за нас, макар че не сме хапнали трохичка днес.
Царят чул това и се намръщил. Когато се прибрал в двореца, седнал на трона и заповядал на двама войници да идат в гостилницата и да доведат вързани двамата другари. Войниците за половин час ги довели.
– Кои сте вие – попитал ги царят със страшен глас. – Я ми кажете право – откъде сте, къде сте били и какво сте правили, и какво говорехте, когато минавах край вас, пред гостилницата? Ако не ми кажете право – ще ви обеся и двамата на едно дърво.
– Царю честити – започнали те с треперещи гласове. – Ние сме от там и там. Имахме още един другар. Той беше царски син. Бяхме тръгнали да си търсим щастието. Ама, както е тръгнала работата – сега го намерихме. Който търси рога, загубва си и ушите. Днес другарят ни отиде да намери пари, за да ядем. Но той не се върна и ние останахме гладни. А пък ние, като спечелвахме нещо – всички братски го деляхме. Но, ако го пипнем, ще му кажем как се държат гладни побратимите. Прости ни, царю честити. Ние сме се припознали. Рекохме си – да не е той?
Царят заповядал да ги отвържат и да им дадат да ядат, а после пак да ги доведат при него. Седнал и той да вечеря, защото и нему му светели очите, че не бил ял целия ден. Когато отново ги довели, той ги запитал, какво желаят – да си отидат ли по домовете, пари ли да им даде, или пък искат да ги назначи за големци.
– Честити царю, първо ние ти се молим да ни дадеш войници, за да заловим нашия другар, който ни излъга, та вързан да ти го доведем тук. Ти да го съдиш за лъжата. Така ли трябва той да остави верните си другари? С толкова мъки търсихме заедно щастието – пък сега – да се крие.
– Много лошо сте намислили за него – им отвърнал царят. – А пък аз знам, че той не е лош човек. Хайде, простете му и вие, ако е сгрешил.
– Не, царю честити! Не му прощаваме, не ще го оставим. Той трябва да постои пред тебе вързан, както ние стояхме.
– Бре, глупаци, хайде, вържете ме, за да ви се угоди. Нима не ме познахте, че съм аз? Хайде сега, станете заповедници над всички големци в царството ми. Няма вече да ми носите по няколко трохи. Нека сега братски да царуваме и всички дружно да добруваме.

Веднъж през едно село минал някакъв хитрец. Той вървял по улицата и викал колкото му глас държи:

– Хей, селяни! Тръгнал съм за онзи свят при умрелите! Който иска да праща нещо на близките си, нека ми го даде да им го нося, ей!…

Слушали селяните, слушали, подсмихвали се и клатели глави.

– Брей – казвали си, – изветрял умът на човека, бей!… Гледаш го здрав човек, пък полудял.

И го оставили да си вика.

Една глупава жена чула хитреца. Тя имала умрели, та поискала да им прати малко пари. Може пък да им трябват за това-онова на онзи свят! Отворила сандъка, взела стотина гроша, затичала се при хитреца и му ги дала.

– Да ги носиш на наш Стоенчо. Лани едрият вол го прободе, та умря момчето. Носи ги и "много здраве" от майка му кажи. Пък дай и някой грош на баба му… Сигурно те двамцата си живеят в рая…

– Бива, бива – отвърнал хитрецът и сам взел да се чуди отде се взе пък толкова глупава жена.

Сложил парите в пояса си и заминал бързо, да не би жената да се разкае и да поиска обратно парите си.

Скоро се върнал мъжът й. Жената се похвалила, че пратила сто гроша по един добър човек на умрелия им син. Мъжът се хванал за главата и закрещял:

– Ти луда ли си, мари! Хич ти, пращат ли се пари на умрели? Толкоз ли си глупава, та не разбра, че този човек те е изиграл, а?

И мъжът изскочил вън, качил се на коня и препуснал след хитреца да го стигне и да си вземе парите. Шибал той коня, ядосвал се и му идело със зъби да разкъса глупавата си жена. И все повтарял:

– Ама че серсем жена, ха!… Хич ти, оставила се да я изиграе някакъв смахнат! Бива ли толкоз глупост на едно място!

Препускал той и питал де кого срещнел дали не са видели такъв и такъв човек. Някои казвали, че го видели, други – не. По едно време, гледа непознат мъж не от тяхното село. Разбрал, че този е хитрецът. А той видял конника и се сетил, че идва да си вземе обратно парите. Веднага намислил нова хитрина. Легнал сред нивата близо до едно дърво и се загледал към небето. Приближил го мъжът. Той се зарадвал, че няма да му избяга.

Слязъл от коня и рекъл:

– Добър ден, побратиме!

– Дал Бог добро – отвърнал хитрецът и продължавал да гледа нагоре.

– Какво правиш тук?

– А че не виждаш ли? Гледам умрелите. Едни слизат от небето, а други се качват.

Брей, рекъл си мъжът. Ама че хитър човек! Иска и мене да изиграе, ама няма жена на среща си… Чакай да го подиграя.

И казал на висок глас:
– Слушай, бе, побратиме. И аз имам очи, виждам с тях, ама никакви умрели не се мяркат по небето.
-А! Те тъй не се виждат. Я легни на моето място и ще ги видиш.
Мъжът се почесал зад ухото и решил да изпита докъде се простира хитрината на хитреца. Оставил коня си и легнал на земята, като втренчил очи към небето.
– Нищо не се вижда, бе разбойнико! – извикал той и вече се приготвил да става, за да хване измамника за гушата и да си иска парите.
Но в това време хитрецът се метнал върху коня и препуснал по прашния път.
Скочил мъжът, но беглецът бил вече далеч.
– Брей, че дявол човек! – казал с яд човекът. – Не стига дето изигра жената и взе сто гроша, ами открадна и коня ми…
И тръгнал към селото да бие жена си, та да си изкара на нея яда!