Чуй всички приказки

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:
– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод.
Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.
Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.
След три години тримата се върнали при баща си.
– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?
А той му казал:
– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде.
От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.
– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл.
Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син.
– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който най-рядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали, фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери си, който ти харесва.
– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му.
После се обърнал към най-малкия си син:
– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?
– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове.
Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години.
Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са също скъпоценни плодове…
Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:
– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата.
Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека.

Двама крадци отишли да оберат една църква. Те задигнали всичко: сребърни венци по иконите, ръце, крака, кандила, кандилници, и го натъпкали в чували. Влезли да оберат и олтара. Единият от крадците ограбил кръстове, потири, обкованото евангелие и всичкото сребро на олтара и престола. Другият се покачил на престола, да откачи кандилото. Той бил обут в свински цървули, та другарят му извикал:
– Не те ли е грях да стъпваш на престола с мръсни свински цървули?
Пък другият отговорил:
– Хе-е, побратиме, сърце да е чисто, нищо, че цървулите ми са мръсни.
Ето, има хора, които мислят, че и когато обират дори църквата – сърцето им е чисто. От такива хора Господ да те пази.

Някога слънцето намислило да се жени и поканило всички животни на сватба. Поканило и таралежа. Узнал от по-рано за слънчовата сватба, таралежът ядосан се скрил в една дупка. Слънцето отишло да го кани. Таралежът не искал да иде, но най-после се съгласил – как да не иде при царя на всичко живо. Вървял той с другите животни и все се мръщел. Стигнали до слънчевите палати. Посрещнали ги на голяма трапеза и почнали да се веселят. Веселбата станала голяма, та не се чувало кой какво говори. Ревнал по едно време лъвът, та се потресла трапезата и всички се сгушили по местата си. Само таралежът се показал най-храбър – той си останал на трапезата и си гризял един камък, който взел със себе си на тръгване. По едно време влязло слънцето с годеницата си. Те двамата канели всеки гост да си похапне повечко. Приближило се слънцето до таралежа и видяло, че гризе един камък.
– Какво си загризал бе, таралежко? Не ти ли харесват моите гостби?
– Пò ми харесва да си гриза камък! – Аз отсега се уча да си погризвам камъни, докато има само едно слънце, пък като се народят много слънца и изгорят всичко – какво ще ядем, ако не само камъни?
Слънцето се замислило. То влязло в стаята си и дълго стояло там. Гостите се чудели защо не излиза. Таралежът през една дупчица видял, колко загрижено е слънцето.
По едно време слънцето излязло с потъмняло от мъка лице и казало, че няма да се жени. Всички животни наскачали тогава да убият таралежа. Но той бързо се скрил в дупката си и излязъл едва когато всички се разотишли. До това време таралежът нямал игли по кожата си, но тогава му порасли – слънцето му дало игли да се пази от другите животни. И той сега не им се бои, свива се на кълбо и, ако можеш, хващай го.
3атова до сега имаме само едно слънце.

В едно село живеел сиромах Тодор. Нямал си той ниви и добитък, а работел чорбаджийските имоти. Криво-ляво прехранвал себе си, жена си и трите си деца.
Чорбаджията имал само един син за чудо и приказ. Нищо не работел, нищо не учел, а денем киснел по кафенета и кръчми, пък вечер скитал край плетищата да лъже моми. Нямал нито страх, нито срам от хората. На баща си отвръщал, майка си ругаел, ратаите подигравал и понякога за нищо и никакво стоварвал по гърба им юмруци. Нали бил чорбаджийски син, никой не смеел да му каже нещо. Селото било пропищяло от проклетията му, но какво да се прави?
Един ден сиромах Тодор дялкал в чорбаджийския двор да поправи колата, че трябвало да пренесе тор на нивите. Навел глава, той си работел и мислел за своето сиромашко тегло. В това време от къщи излязъл чорбаджийският син. Бил доволен и ухилен. Той се спрял до сиромах Тодор да погледа какво работи. И както стоял с ръце в пояса си и само мислел с каква пакост да си направи кефа, видял на слънцето да лъщи голият потен врат на бедняка. И плюл чорбаджийският син на ръката си, после я вдигнал и стоварил една плесница по врата на сиромах Тодор. Брадвата изхвръкнала от ръката му. Сиромахът вдигнал изненадан глава.
– Защо ме биеш, чорбаджи? – попитал той.
Но чорбаджийският син се захилил още повече.
– Да видя дали ти е здрав вратът…
И той заминал нататък.
Сиромах Тодор нищо не рекъл. Станало му мъчно, че за нищо и никакво му се подиграват. Не можел да се бие с чорбаджийския син, затова решил да иде при дядо поп, за да му се оплаче. Станал той, взел от прахта скъсания си калпак и право в дядовата попова къща.
Дядо поп седял на чардака върху един миндер. От време на време той дърпал блажено от чибука си и сърбал горещо кафе от голяма турска чаша. Сиромах Тодор се изправил пред него смирено.
– Дядо попе – почнал той. – Идвам да се пооплача от чорбаджийския син…
Дядо поп го погледнал и направил кисело лице. И той се страхувал от този непрокопсаник, та не искал да има с него вземане-даване.
– Като поправях колата в двора – продължил сиромахът, – лепна ми една плесница, да си направи кефа. Е, справедливо ли е това?
– Ха, затуй ли идваш при мене? – отвърнал дядо поп. – Голяма работа, брей!… Като го срещна, ще му кажа да те почерпи половин ока вино заради плесницата, та да го простиш.
И както си седял, дядо поп се обърнал гърбом, сякаш да покаже, че работата е свършена и сиромах Тодор може да си върви.
Сиромах Тодор замигал и се почесал, дето не го сърби. Тази присъда на дядо поп никак не му се харесала. И изведнъж вдигнал ръка и лепнал една здрава плесница на оголения врат на дядо поп.
– Ти луд ли си, бе? – изревал дядо поп и вдигнал чибука си да го стовари върху сиромаха.
– Чакай, дядо попе… Аз имам право – спрял го сиромах Тодор. – Ти казваш, че една плесница струва половин ока вино? Значи и аз сега ти дължа половин ока. Като видиш чорбаджийския син, нека той тебе почерпи с моето вино. При него твоята дума повече минава. Тъй и двама ще се наплатим.
И Сиромах Тодор нахлупил доволен калпака си и си отишъл.

Едно бедно момче пасяло стадо чужди овце по поляните над селото си. Веднъж, по обед, то ги закарало до едно изворче с голямо корито да се напият с вода. После овцете се събрали да пладнуват в една дъбрава.
Овчарчето също пило вода направо от чучура, постлало си ямурлука и заспало. Присънил му се чуден сън. Явил му се един белобрад старец и му казал:
– Момче, под дървото до извора е закопано голямо имане.
Събудило се момчето. Огледало се, дървета много – прибрало
вечерта овцете в селото и не казало на никого за съня си. На другия ден се повторило същото. Явил се в съня му белобрадият старец и казал:
– Под дървото до извора е закопано голямо имане – казан с жълтици. Деветима братя трябва да се съберете и да го извадите.
Вечерта момчето казало на баба си за странния сън.
– Жалко, че съм сам и нямам братя. Заедно бихме могли да потърсим съкровището.
– Ти имаш осем братя – отвърнала бабата. – Те, братовчедите, са като братя. С тях ставате точно деветима.
На другия ден момчето пак закарало овцете при извора. Но от вълнение не можело да заспи. По едно време се унесло за миг. Тогава пак му се явил старецът и рекъл:
– Съкровището се пази от таласъм. Насипете пепел около дърветата. Каквито стъпки видите по пепелта, такова животно трябва да принесете в жертва. Иначе таласъмът на съкровището ще ви разкъса.
Прибрало се момчето в селото. Събрало братовчедите си и им разказало всичко. Те много се зарадвали, че ще станат богати. Изнесли девет крини пепел, та поръсили навред около извора. На сутринта като отишли, видели стъпки, които водели до едно дърво. Само че не били на животно, ами човешки.
– Имането иска да принесем в жертва човек – рекло овчарчето.
– Ти луд ли си? – извикал най-големият братовчед.- Ние да не сме кръвопийци?
– И аз не искам такъв грях на душата си – отвърнало момчето. – Ние сме деветима момци с дрянови криваци. Какво ще ни стори един таласъм?
Всички се съгласили с него. Отишли до дървото през нощта и мълчаливо започнали да копаят. Копали, копали, по едно време изг-рял Месецът – тънък като сърп. Изкряскала кукумявка, полъхнал студен вятър и изведнъж от земята изскочила една голяма мечка. Козината й – черна като катран, очите й – червени като въглени. Лапите й били толкова големи, че можела да убие вол с един удар. Това бил таласъмът на съкровището.
Братовчедите хвърлили криваците и се пръснали кой накъдето види. Овчарчето останало само, но не се уплашило, а се спуснало върху звяра. Започнали да се борят. Момчето било много силно, но мечката още повече. Зинала насреща му да го изяде. Овчарчето я хзанало за ушите, за да държи раззинатата паст по-далеч от лицето си.
В това време изкукуригал петел в селото и момчето се озовало изведнъж на дъното на ямата. Вместо мечи уши, стискало здраво в ръцете си дръжките на голям казан, пълен с жълтици.
Така овчарчето преборило таласъма и с намереното съкровище станало най-богатия човек в цялата планина.

Някога Кенгуруто не беше такова, каквото сега го виждаме, а съвсем Друго животно, с четири къси крака. Беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува някакъв свой танц върху една могила насред Австралия и веднага отиде при Малкия бог Нка.
Отиде при Нка в шест часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни! И скочи Нка от креслото си сред австралийските пясъци и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една скала насред Австралия и веднага отиде при Средния бог Нкинг. Отиде при Нкинг в осем часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и навред прочуто!
И скочи Нкинг от леглото си сред бодливата австралийска трева и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една пясъчна дюна насред Австралия и веднага отиде при Големия бог Нконг.
Отиде при Нконг в десет часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и така прочуто, че просто да ме гонят по петите!
И скочи Нконг от австралийското солено езеро, в което си правеше сутринната баня, и викна:
— Да бъде!
И повика Нконг жълтото куче Динго, вечно гладното, прашното под слънцето диво куче Динго, посочи му Кенгуруто и рече:
— Динго! Събуди се, Динго! Виждаш ли това приятелче, дето танцува там? То иска да бъде гонено по петите. Направи му удоволствието, Динго!
И скочи Динго, жълтото куче Динго, и рече:
— Кое? Този котко-заек ли?
И отвори Динго, жълтото, вечно гладно куче Динго, уста като кофа за въглища, и погна Кенгуруто.
И хукна горделивото Кенгуру бързо, на четирите си крака, като заек.
И тук свършва, о, мое Безценно съкровище, първата част на сказанието.
А пред втората част на сказанието Кенгуруто само бягаше. През планини, през долини, през солени плата, през зелени блата, през бодливи като стрели австралийски треви, бягаше — ето така — в ужасна уплаха, докато предните крака съвсем го заболяха.
Ще бяга — какво ще прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, вечно гладното куче Динго, с уста. зинала като капан за мишки — без да наближава и без да изостава, — тичаше, тичаше след Кенгуруто, което искаше да бъде прочуто.
Тичаше и още как!
А Кенгуруто бягаше. Бягаше през акациите, бягаше през плантациите, бягаше през саваните и бягаше сред лианите, бягаше в изнемога през Рака и Козирога, докато и задните крака го заболяха.
Ще бяга — какво ше прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, все по-гладно куче Динго, с уста, раз¬творена като конски хамут — без да наближава и без да изостава.
Тичаше и още как!
И тъй стигнаха до реката Уолгонг.
А пък на тази река нямаше нито мост, нито брод, нито прост ферибот и Кенгуруто не знаеше как да мине на другия бряг. И от немай-къде то се изправи на задните си крака и скочи ей така!
Ще скача — какво ще прави!
И като скочи веднъж, вече не можа да се спре и продължи да скача през пустините на цяла Австралия; скачаше през пепел, скачаше през лава, скачаше дотогава, докато почна да скача като Кенгуру.
Първо метър едва. После по два. И по пет след това. И краката му се заякчаваха и удължаваха. И много му се искаше да си почине и да се поразходи.
Но зад него тичаше Динго, жълтото куче Динго, съвсем огладняло; то тичаше и се питаше какво на този свят (или извън него) караше Кенгуруто да скача.
Защото скачаше като скакалец, като нова гумена топка върху мозайка, като грахче в празна тенджера.
Ще скача — какво ще прави!
То беше свило предните си крачка и скачаше на големите задни, като държеше изпъната опашката си за равновесие. И така, със скачане, пресече цялото Куинслендско високо плато.
И ти знаеш защо.
Защото зад него още тичаше Динго — умореното куче Динго, по-гладно отвсякога, което тичаше и се питаше кога, по дявола (или не по него), това проклето Кенгуру ще престане да скача!
И тогава излезе Нконг от солното езеро и рече:
– Пет часът е. Достатъчно!
И седна Динго, горкото куче Динго, както винаги гладно и прашно под слънцето; и проточи езика си и зави.
И седна Кенгуруто, умореното Кенгуру, върху своята опашка, като на столче за доене, и изпъшка:
– Слава богу, това бягане свърши!
Тогава рече Нконг, който винаги държеше на учтивостта:
– Защо не благодариш на жълтото куче Динго? Защо не му изкажеш своята признателност за всичко, което то направи за теб?
И рече Кенгуруто, капналото от умора Кенгуру:
– За какво да му благодаря? То ми взе здравето; обърка ми часовете за ядене; измени ми външния вид и си направи дяволска шега с краката ми!
Тогава рече Нконг:
– Може би се мамя, но не ме ли помоли ти само да те направя различно от всички други животни, така че да те гонят по петите?
– Помолих те — рече Кенгуруто. — И кой ме караше! Но аз мислех, че ще го направиш с вълшебство, а не с такъв мръсен номер.
– „Мръсен номер" ли, каза? — рече Нконг. — Повтори го само и ще свирна на Динго, да те гони. докато ти се изтрият задните крака!
– А, не! — рече Кенгуруто. — Извинявам се! Краката са си крака и мен ако питаш, аз не държа те да бъдат променяни. Исках само да обясня на Ваша светлост, че не съм сложило нищо в устата си от сутринта и стомахът ми е ужасно празен.
– Да — рече Динго, жълтото куче Динго. — И аз съм в същото положение.
Направих го различно от всички други животни, но часът е пет — ще получа ли нещичко за закуска?
И рече тогава Нконг от своето солно езеро:
– По този въпрос ще говорим утре, защото сега се къпя.
И останаха Кенгуруто и жълтото куче Динго насред Австралия. И бяха тъжни и рекоха едновременно, като се сочеха едно друго с пръст:
– Заради теб! 
***
Това е описание
на голямото състезание
за златния орден
със сребърна лента:
„Бегач рекорден
на континента".
Дава знак с гонг вълшебникът Нконг.
Пробег: два пъти цялия диагонал на Австралия.
Първи беше пуснат Кенго.
Динго втурна се след ненго.
Те достигнаха реката, равностойни във краката,
ала там от страх пред Динго Кенго с дълъг скок
един го изпревари и така, все на задните крака,
продължи да скача, скача и наравно свърши мача.
А при най-голяма скорост между пролива на Торес и нос Луин
(вж. Атласа) десет часа бяг това са — пет насам и пет натам.
Ако ти поискаш, сам да направиш един опит
и пробягаш подир обед поне четвърт от маршрута,
който в таз борба прочута бе пробяган от тез двама,
ползата ще е голяма: с мускули ще станеш ти като кенгуру почти,
а покрай това и аз ще спечеля някой час
във сравнителен покой,
о, досадни сине мой!

Някога в Токио живели двама дзенучители. Учителят Унсе постъпвал винаги в съгласие с това, на което учил Бил строг към себе си, нямал никакви страсти и слабости.
Танзан бил негова пълна противоположност. Той ядял, когато бил гладен, ако бил сънен, спял даже през деня и не се отказвал от саке, ако имал желание да пие. Веднъж Унсе отишъл при Танзан, който тъкмо надигал една бутилка.
– Как си, братко? – весело извикал Танзан. – Ще пийнеш ли с мен?
– Аз никога не пия – отговорил Унсе.
– Човек, който не пие, не е човек – изказал мисъл Танзан.
-Ти смееш да ме наречеш нечовечен само защото не се предавам на пороците?! – разсърдил се Унсе. – Ако съм нечовечен, тогава кой съм аз?
– Буда – отговорил Танзан, търкаляйки се от смях.

Един богаташ имал всичко, което може да си пожелае човек. И милиони пари, и прекрасен дворец, и жена красавица, и стотици слуги, и разкошни обеди, и всякакви мезета, и вина, и пълна конюшня с млади коне. И всичко това така му писнало, че по цял ден седял в своите богати палати, въздишал и се оплаквал от скука.
Само едно нещо го радвало – храната. Щом се събудел, очаквал закуската, от закуската чакал обеда, после – вечерята. Но скоро се лишил и от тази утеха. Той ядял толкова много и сладко, че си повредил стомаха и загубил апетит. Извикал лекари. Те му дали лекарства и му наредили всеки ден да се разхожда по два часа сред природата.
И ето че Веднъж, докато се разхождал и си мислил за своята мъка – че не му се яде, до него се приближил просяк.
– Подай – казал – в името на Христос на бедния човек.
Богаташът, мислейки за мъката си, че не му се яде, не чул бедняка.
– Пожали, господине, цял ден не съм ял.
Чул богаташът, че става дума за храна и се спрял:
– А на теб яде ли ти се?
– Как да не ми се яде, господине, страстно искам да ям!
"Ето, това е щастлив човек" – помислил си богаташът и завидял на бедняка.

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.

Един демон решил да изкуши благочестива жена. Демонът се облякъл като садху и влязъл в колибата на жената, прехвърляйки четки. Той помолил за подслон, но жената не само го поканила и го нахранила, но и му предложила да се помоли с нея. Демонът решил, за да постигне успех, да изпълни всичките й молби. Те започнали да се молят. След това жената помолила да й разкаже за живота на светите хора и демонът започнал да разказва като най-добрия садху. Жената изпаднала в такъв екстаз, че напръскала цялата колиба със светена вода и, разбира се, поляла и самия демон. След това тя му предложила да направят заедно пранаяма и постепенно събрала такава мощ, че демонът вече не можел да излезе от колибата и останал да служи на благочестивата жена.
Когато един риши, който минавал наблизо, надникнал в колибата, видял молещия се демон и се присъединил към него в отправянето на думи към Брахма. Така и тримата седели край огнището и пеели най-хубавите молитви. Обикновената жена със своето благочестие заставила и демона, и риши да се молят заедно, но от висшите обители не се ужасявали, а се усмихвали на такова сътрудничество.
Може да се застави даже и демонът да сътрудничи в молитвата.