Чуй всички приказки

Млад човек дошъл веднъж при един мъдрец и го попитал: "Господарю, какво трябва да правя, за да постигна мъдростта?" Мъдрецът не го удостоил с отговор. Повтаряйки няколко пъти въпроса си с аналогичен резултат, юношата накрая си тръгнал, за да се върне на следващия ден пак със същия въпрос. Отново не получил отговор. На третия ден пак се върнал, повтаряйки: Тосподарю, какво трябва да правя, за да стана мъдрец?" Мъдрецът се обърнал и тръгнал към близката река. Влязъл във водата и с кимване подканил младежа да влезе след него. Като достигнал достатъчна дълбочина, мъдрецът хванал младия човек за раменете и го държал под водата, независимо от опитите на юношата да се освободи. Когато се освободил и възстановил дишането си, мъдрецът го попитал: "Сине мой, когато беше под водата какво желаеше най-силно?" Младежът отговорил без колебание: "Въздух! Въздух! Исках само въздух!" "А не би ли предпочел пред това богатство, удоволствия, власт и любов, сине мой? Не мислеше ли за тези неща?" – продължил да пита мъдрецът. "Не, господарю, исках въздух и си мислех само за въздух" – последвал бърз отговор. "Тогава – казал мъдрецът, – за да станеш мъдър, трябва да пожелаеш мъдростта с такава сила, с която току-що жадуваше за въздух. Трябва да се бориш за нея, стигайки дори до отхвърляне на всички други цели в живота ти. Ако се стремиш към мъдростта с такава страст, сине мой, ти непременно ще станеш мъдър."

Царят на Дзи предложил обединение със съюзници, за да нападнат царство Вей. Принц Чу погледнал небето и се разсмял.
– Защо се смееш? – попитал царят.
-Аз, вашият слуга, се смея над съседа – отговорил принцът. -Той изпращал жена си при родителите й, а по пътя забелязал жена, която събирала черничеви листа. Тя му се харесала и той започнал да флиртува с нея. В този момент обаче се обърнал и погледнал след жена си: нея също някой я примамвал. Над него се смее вашият слуга.
Царят разбрал намека, спрял войската и я повел обратно. Не успял да се върне до дома си, когато нападнали северната граница на царството му.

Един жесток и невеж владетел казал на Настрадин:
– Ще те обеся, ако не ми докажеш, че наистина притежаваш онова дълбоко възприятие, което ти приписват.
Настрадин веднага заявил, че може да вижда златни птици в небесата и демоните на подземното царство. Султанът го попитал:
– Как правиш това?
– Освен страх за това не е необходимо нищо друго -отговорил Настрадин Ходжа.

Каква беше зимата тази година? – попитали Настрадин Ходжа.
– Толкова сурова – отговорил той, – че даже и в банята не можех да се къпя без шуба.

Веднъж Ал-Абаси заявил, че независимо дали хората се опитват да помогнат на един човек, или не, нещо вътре у човека може да се противопоставя на това. Но се намерили хора, които възразили против такава теория, Ал-Абаси обещал да продемонстрира нещо в потвърждение на думите си.
И когато вече всички забравили за това, той заповядал на един да сложи чувал със злато на средата на моста. А друг помолил да му доведе някой нещастен длъжник, за да го пуснат да мине по моста.
И ето че Ал-Абаси стоял на единия край на моста, причаквайки този длъжник, който трябвало да дойде към него от другата страна. И когато този се приближил към Ал-Абаси, той го попитал:
– Е, какво видя на средата на моста?
– Нищо! -учудено казал човекът.
– Кака така? Защо? – попитали свидетелите на Ал-Абаси.
Знаете ли, като тръгнах по моста, си помислих: а ще мога ли да премина моста със затворени очи? Ех, че забавно би било, ако ми се удаде! И представяте ли си – получи се!

Живели някога мъж и жена. Те имали три питки. Поделили ги помежду си, всеки изял по една и останала още една питка.
Те се договорили, че този, който заговори пръв, губи питката. Веднага щом се разбрали нито един от тях не смеел да проговори. И Всичко това – заради една питка. Минало известно време. В къщата им влезли крадци. Обрали ги. Всичко каквото имали, попаднало в ръцете на разбойниците. Мъжът и жената виждали това, но заради уговорката не произнесли нито дума.
Като се убедили, че собствениците мълчат, крадците хванали жената пред очите на мъжа й. Той гледал това, без да отрони и дума. Тогава жената извикала: „Крадци!“ И се обърнала към мъжа си: „Какво праВиш, глупако, заради някаква питка гледаш крадците и не викаш!“
Тогава мъжът плеснал с ръце, разсмял се и казал: „Е, жено, сега Вече със сигурност питката е моя. А ти нито няма да получиш!“

Мишката излязла от дупката си и видяла, че са й приготвили капан, а в капана – парченце месо. Тя си помислила: "Ето, приготвили са ми капан, за да се хвана в него. Добре е, че съм толкова умна и ще успея да направя така, че да не попадна в капана. Та аз отлично знам: ако докосна с муцунка това желязо, мишият капан веднага ще се затвори и ще загина. Така че ще се пазя и за нищо на света няма да докосвам капана. Но не е необходимо да се боя прекалено. Не е опасно да помиришеш месото отдалеч."
И тя започнала да души. Напълнила ноздрите си с въздух и още, и още, приближила се малко повече, за да помирише по-добре. Повъртяла се около мишия капан, подушила, приближила се още – и накрая докоснала капана, хванала се и загинала.

Защо робата ти е с висока яка? – попитали Настрадин Ходжа.
– Нарочно е така, слънцето да не ми пече във врата – казал той.
– А какво ще направиш, ако слънцето се окаже отпред?
– Аз не бързам за никъде, ще се обърна обратно.

Един цар имал обичай да пита всички санясини, преминаващи през страната му, кой е по-възвишен – този, който, отричайки се от светското, става санясин, или този, който живее в света и изпълнява задълженията си на светски човек. Много мъдреци се опитвали да решат тази задача. Някои твърдели, че странстващите монаси са по-възвишени, при което царят изисквал те да докажат това. И когато не успявали да го направят, той им заповядвал да се оженят и да живеят в света. След това идвали други, които казвали: "Семейният човек, който изпълнява своите задължения, стои по-високо." И от тях искал доказателства. И когато те не успявали да му ги дадат, ги заставял да водят семеен живот.
Накрая дошъл един санясин и царят му задал същия въпрос. Странникът отговорил: "О, царю, всеки си тежи на мястото." "Докажи го", казал царят. "Ще ти го докажа – казал монахът, – но преди това ти трябва да дойдеш с мен и да живееш няколко дни така, както живея аз, за да мога да ти докажа това, което казвам." Царят се съгласил, последвал монаха, напуснал заедно с него царството си и пресичайки много други страни, стигнали до едно голямо царство. В столицата, в която пристигнали, протичала тържествена церемония. Царят и странникът дочули биенето на барабани, музика и виковете на глашатаи. Народът се тълпял по улиците в празнични премени и навсякъде глашатаите възвестявали какво предстои да се случи. Царят и монахът наблюдавали празничното оживление. Глашатаят съобщил, че дъщерята на царя на тази страна ще си избере съпруг измежду събралите се.
Съгласно древен обичай цариците на Индия си избирали съпруг по този начин. Всяка царица си имала своя представа за това, какъв мъж й е необходим: една искала да стане жена на най-красивия човек; друга – на най-учения; трета – на най-богатия и т.н. И всяка избирала този, който й харесва. Така било и тук. Всички князе на съседни държави, облечени в най-хубавите си дрехи, се явявали в града. Някои от тях имали свои глашатаи, които провъзгласявали достойнствата им и обяснявали защо се надяват, че ще бъдат избрани. Царицата, с разкошна блестяща корона, носена в паланкин, гледала и слушала. Ако не й харесвало това, което вижда и чува, тя казвала на слугите: "По-нататък!" – и повече не обръщала внимание на отхвърлените ергени. Ако пък някой от тях й харесал, тя му хвърляла гирлянда от цветя и той ставал неин съпруг.
Царицата била прекрасна като зората и съпругът й щял да получи цялото царство след смъртта на баща й. Тя искала той да бъде най-красивият, но не можела да намери такъв, който да й хареса.
Вече много пъти се провеждали подобни събирания, а царицата все не успявала да си избере съпруг. Това било най-блестящото от всички досега. Събрали се повече хора от когато и да било. Царицата се явила в разкошен паланкин и носачите го пренасяли от място на място. Явно било, че на нея отново никой не й харесва и присъстващите с разочарование си мислели, че и това събиране ще завърши безрезултатно. Точно в този момент се появил един младеж, санясин, прекрасен като слънцето, слязло на земята. Той застанал отстрани и наблюдавал случващото се. Паланкинът с царицата се приближил до него и в момента, в който царицата зърнала прекрасния монах, тя спряла и хвърлила върху него гирляндата с цветя. Младият монах я хванал и хвърляйки я, възкликнал: "Що за глупост! Аз съм странстващ монах. Какъв брак може да има за мен?" Царят, мислейки си, че онзи е твър¬де беден и затова не смее да се ожени за царицата, ка¬зал: "За дъщеря си аз давам половината си царство сега и цялото царство след смъртта си" – и отново сложил гирляндата на врата на монаха. Но младежът отново я хвърлил, казвайки: "Глупости! Не искам да се женя" – и бързо си тръгнал.
Царицата обаче така се влюбила в младия санясин, че казала: "Аз или ще се омъжа за него, или ще умра" – и го последвала с желанието да го върне.
Тогава странстващият монах, който довел царя тук, му казал: "Да ги последваме." И те тръгнали след тях, като се държали на значително разстояние. Младият санясин, който отказал да се ожени за царицата, напуснал града и стигнал до гората, която била на няколко мили, царицата го последвала, другите двама – също. Младежът добре познавал тази гора, дори най-забутаните пътечки в нея. Той неочаквано свърнал по една от тях и се изгубил, така че царицата не могла да го намери. След дълго и безполезно лутане тя седнала под едно дърво и заплакала, защото не знаела как да излезе от гората. Тогава царят и другият монах се приближили до нея и казали: "Не плачи, ние ще ти покажем пътя, но сега е твърде тъмно и даже ние няма да го намерим. Ето едно голямо дърво, почини си под него и рано сутринта ще те изведем."
На дървото имало гнездо, В което живеела двойка мал¬ки птички с три птиченца. Мъжкият погледнал надолу и виждайки хората под дървото, казал на жена си: "Мила, какво да правим? Имаме гости, но сега е зима, а в дома ни няма огън." Тя излетяла от гнездото, намерила съчка, донесла я в клюна си и я хвърлила на гостите. Те насъбрали дърва и наклали голям огън. Мъжкият обаче не бил доволен: "Мила, какво да правим? Нямаме с какво да нахраним тези хора, а те са гладни! Ние сме домакини и е наш дълг да нахраним всички, които дойдат в дома ни. Аз ще направя каквото мога – ще им дам своето тяло." И с тези думи той се хвърлил в огъня и изгорял. Хората видели как птичката пада в огъня и се опитали да я спасят, но било късно.
Женската, като видяла какво направил съпругът й, си казала: "Те са трима – и за всичките само една малка птичка. Това е недостатъчно. Аз не мога да допусна постъпката на съпруга ми да остане напразна – ще им дам своето тяло." С тези думи тя се хвърлила в огъня и също изгоряла.
Тогава трите птиченца, Виждайки ставащото и забелязвайки, че храната за гостите продължава да е недостатъчно, казали: "Нашите родители направиха, каквото можаха, и Все пак това не стига. Наш дълг е да продължим делото им – и не ще дадем нашите тела." И те се хвърлили в огъня.
Хората, изумени от видяното, естествено не могли да ядат тези птици. Прекарали нощта гладни, а на сутринта показали пътя на царицата и тя се върнала при баща си.
Когато тръгнали обратно, странстващият монах казал на царя: "Царю, ти видя, че всеки си тежи на мястото. Ако искаш да живееш сред хората, живей както тези птички и бъди винаги готов да се жертваш за другите. Ако искаш да се отречеш от светския живот, бъди като онзи млад човек, за когото най-прекрасната жена в държавата е нищо. Ако искаш да бъдеш светски човек, нека целият ти живот да бъде жертва за другите. Всеки си тежи на мястото, но дългът на един не може да бъде дълг на друг."

Един човек давал много злато за добри дела, но очаквал възнаграждение. Веднъж неговият учител му изпратил камък с бележка: "Приеми отплата, съкровище от далечна звезда."
Човекът възнегодувал: "Вместо моето злато ми дадоха камък! Какво ме интересуват далечните звезди!" – и хвърлил огорчен камъкът в планински поток.
Но дошъл учителят с думите: "Как намираш съкровището? В камъка беше скрит най-ценният елмаз, който блести повече от всички скъпоценности на света."
В отчаянието си човекът се хвърлил в потока и следвайки течението, се спускал все по-ниско и по-ниско.
Но движението на вълните завинаги скрило съкровището.