Чуй всички приказки

В град Флоренция, недалеч от „Пиаца дел Грандука", има малка уличка. Наричат я, струва ми се, „Порта Роза". Тук, около овощарския пазар, се намира един глиган, майстор¬ски направен от мед. Светла и бистра струя вода се лее от устата на животното.Самият глиган е станал от времето зеленикавочервен, само муцуната му блести като полирана. И наистина тя е излъскана от стотиците деца и просяци, които я прегръщат и я докосват с уста, за да утолят жаждата си.Когато някое полуголо хлапе прегърне прекрасното животно и притисне удтица о блестящата му муцуна — тогава гледката е наистина чудесна.
Всеки, който отиде във Флоренция, ще намери лесно това място.Трябва само да запита първия срещнат просяк де се намира „Медният глиган" — и веднага ще му го посочат.
Беше късна зимна вечер. Всички планини наоколо бяха покрити със сняг и на небето светеше месечина. А лунната нощ в Италия е по-светла, отколкото мрачният зимен ден на север — дори много по-светла. Небето тук сякаш сияе и ви издига нагоре, когато на север неговият оловен и студен покрив ви притиска о влажната земя.
В градината на великия херцог, дето и зиме цъфтят хиляди рози, едно малко дрипаво момче прекара целия ден под сянката на белите ели. Хубаво, засмяно и в същото време измъчено, това дете сякаш беше живият образ на самата Италия. Гладът и жаждата го измъчваха, но никой не му даваше милостиня, а когато мръкна и стана време да затворят вратите, пазачът го изгони навън. Дълго стоя то на моста над Арно и гледаше замислено звездите, които блещукаха във водата под великолепния мраморен мост „Света Троица".
После момчето закрачи бавно към медния глиган и като коленичи пред него, прегърна го, допря устни до блестящата му муцуна и загьлта жадно вода. Наблизо се търкаляха няколко кестена и листа от салата — те послужиха на момчето за вечеря. На улицата освен него нямаше жива душа. Тук бедното момче беше пълен господар. То седна спокойно върху гърба на глигана, наведе се напред така, че къдравата му главица се допря до главата на животното, и в същия миг заспа.
Настъпи полунощ.Медният глиган се раздвижи и момчето чу ясно как той каза:
— Дръж се здраво, сега ще побягна!
И глиганът наистина започна да тича. Най-напред те профучаха по „Пиаца дел Грандука" и бронзовият кон под статуята на херцога зацвили силно, пъстрите гербове върху старото кметство светнаха, а Давид, изваян от Микеланджело, размаха прашката си. Навсякъде се събуждаше някакъв странен живот. Бронзовите статуи, които изобразяваха Персей и отвличането на сабинянките, сякаш оживяха. Вик на смъртен ужас се изтръгна из устата на една статуя и огласи площада.
Медният глиган спря пред една аркада, дето по време на карнавала се събираше цялото знатно общество.
— Дръж се здраво — извика глиганът, — дръж се здраво, сега ще се изкачим по стълбата!
Момчето не можеше да промълви нито дума, то трепереше от страх и радост.
Те влязоха в една дълга галерия. И по-рано момчето бе идвало тук.Стените на галерията бяха украсени с картини. Навсякъде се виждаха статуи и бюстове, осветени тъй силно, като че навън беше ясен ден. Но най-великолепно бе това, което те видяха в една от съседните зали. Момчето помнеше, че тук се намират най-големите чудеса, но в тая нощ всичко наоколо сияеше с някакъв особен блясък.
Момчето изглеждаше ослепено от тоя блясък. Стените светеха с различни багри, всичко беше изпълнено с живот и движение. Богинята на красотата — Венера — бе изобразена тук в два образа: статуята на Медицейската Венера и една великолепна картина — Тициановата Венера. И двете Венери бяха чудни хубавици: върху облите им рамене падаха разкошни къдрици, а в тъмните им очи блещукаше огън.
Какъв блясък, каква красота във всяка зала! Момчето разгледа всичко, защото медният глиган вървеше бавно напред. Картините се сменяха, но една от тях се запечата дълбоко в душата на малкото момче — най-вече с веселите и щастливи деца, които бяха из¬образени на нея.
Мнозина навярно минават равнодушно край тая картина, а всъщност тя крие в себе си цяло богатство от поезия.Тя представя слизането на Христа в ада. Около Исус стоят не осъдените на мъчение грешници, а езичниците. Тая картина е нарисувал флорентинецът Анджиоло Бронзино. Най-хубавото тук са детските лица.
Бедното момче разглежда най-дълго тая картина. Медният глиган стоеше неподвижно пред нея. Чу се лека въздишка. Отде идеше тя — от картината или от гърдите на животното? Момчето простря ръце към усмихнатите деца. Но в тоя миг глиганът го отнесе нататък през отворените врати.
— Благодаря ти — каза момчето и помилва медния глиган, който слизаше вече по стълбата.
— И аз ти благодаря — отвърна глиганът. — Аз ти помогнах, но и ти помогна на мен, защото аз мога да се движа само когато на гърба ми седи невинно дете. Не слизай от гърба ми, защото ще стана пак тъй неподвижен, както ме виждаш денем на „Порта Роза".
— Няма да те оставя, миличък глигане — рече момчето и те се понесоха отново по улиците на Флоренция, право на площада пред черквата „Санта Кроче".
Страничните черковни двери бързо се разтвориха. Светлината от горящите пред олтара свещи изпълни цялата черква и озари пустия площад.
Чудна светлина струеше от една гробница в левия страничен олтар, дето хиляди трепкащи звезди образуваха сякаш сияние. Върху паметника имаше герб; червена като пламък стълба на синьо поле — това беше гробницата на Галилей. Паметникът е прост, но червената стълба на синьо поле има дълбоко значение. Тя е огнената стълба на знанието. Всички пророци на духа са се изкачвали по нея.
Край десния олтар на черквата от всяка статуя върху богати гробници лъхаше сякаш живот. Ето тук стои Микеланджело, там — Данте, с лавров венец на главата. Алфиери, Макиавели — рамо до рамо почиват тук все велики хора, гордостта на Италия. Тая черква, макар и по-малка, е много по-хубава от мраморната катедрала на Флоренция.
На момчето се струваше, като че мраморните одежди се движат, като че грамадните фигури издигат високо глави и под звуците на песни и музики гледат осветения олтар, дето деца в бели дрехи размахват димящи кадилници. Силно благоухание изпълняше черквата и се носеше чак до самия площад.
Момчето протегна ръце към сиянието, но в тая минута медният глиган отмина нататък. Бедното дете трябваше да се държи здраво за него. Вятърът свиреше в ушите му, то чу как черковните двери скръцнаха и се затвориха и в същия миг момчето сякаш загуби съзнание,усети леден студ и отвори очи. Беше вече сутрин.Момчето продължаваше да лежи на гърба на глигана, макар и стъпило с един крак на земята, а глиганът си стоеше, както винаги, на старото място — в уличката „Порта Роза".
Смъртен страх обхвана детето при мисълта за оная жена, която то наричаше своя майка. Вечерта тя го бе изпратила да проси милостиня, но то не получи нищо и се измъчваше от глад и жажда. Още веднъж прегърна то медния глиган, целуна го по муцуната, кимна му с глава и се запъти бавно по една от най-тесните улици, дето с мъка можеше да мине натоварено магаре.Една широка врата обкована с желязо,беше наполовина отворена.Момчето мина през нея, изкачи се по каменната стълба с мръсни стени и с въже вместо перила и влезе в една открита галерия, дето бяха прострени разни дрипи. Оттук друга стълба водеше към двора, от чийто кладенец бяха прекарани дебели железни въжета към всички етажи на къщата; по въжетата се клатушкаха ведра с вода, кладенецът скърцаше, водата от накачените съдове се плискаше на двора. Момчето тръгна отново нагоре по каменната полуразрушена стълба. Двама моряци изтичаха весело надолу и едва не го събориха. Зад тях се показа не много млада, но още красива жена с разкошни черни коси.
— Е, какво донесе? — попита тя момчето.
— Не се сърди! — молеше я то. — Нищо не можах да получа!
И детето се хвана за роклята на майка си, като че искаше да я целуне.
Те влязоха в една стая, която аз не ще описвам. Ще кажа само, че в тая стая имаше глинен мангал с разгорени въглища. Жената се приближи до мангала и започна да си грее ръцете, а момчето блъсна с лакът.
— Ти сигурно имаш пари! — извика тя.
Детето заплака. Тя го блъсна повторно и то заплака още по-силно.
— Ще млъкнеш ли? Или ще ти счупя главата! — И жената замахна с мангала, който държеше. Момчето се наведе с вик към земята. Но в тоя миг в стаята влезе съседката, която държеше в ръцете си също такъв глинен мангал.
— Феличита, какво правиш с детето? — рече съседката.
— Детето е мое! — извика Феличита. — Аз мога да го убия, ако искам, а заедно с него и теб, Жанина — и тя замахна отново с мангала. За да се запази, съседката също издигна своя мангал и двете гърнета се чукнаха тъй силно едно о друго, че из цялата стая се посипаха парчета глина, въглени и пепел.
В същата минута момчето изскочи из вратата, изтича през двора и побягна с всичка сила по улицата. Бедното дете спря чак при оная черква, чиито широки двери се отвориха за него предишната нощ. То влезе вътре. Всичко там блестеше и сияеше, както миналата вечер. Момчето падна на колене пред първия паметник отдясно — това беше гробницата на Микеланджело — и горчиво заплака. Никой не му обърна внимание — черковната служба беше свършила, хората влизаха и излизаха. Само един възрастен човек се спря за малко, погледна момчето и после отмина, както всички други.
Глад и жажда измъчваха детето. Съвсем отпаднало, то се сгуши в ъгъла между мраморните паметници и заспа. Настъпи вечерта. Беше вече тъмно. Изведнъж някой го дръпна за ръката. Момчето скочи — пред него стоеше същият възрастен човек, който го по¬гледна сутринта.
— Болен ли си? Де живееш? Мигар ти прекара тук целия ден? — С такива въпроси го обсипа старецът. Момчето отговаряше охотно и човекът го поведе към малката си къщица, която се намираше на една от близките улици. Те влязоха в една работилница. Жената на стареца седеше и шиеше. Едно малко бяло кученце, което бе остригано тъй ниско, че се виждаше розовата му кожа, скочи на масата и започна да прави пред момчето разни дяволии.
— Невинните души веднага се сближават — каза ръкавичарката и помилва кученцето и детето.
Добрите хора дадоха веднага храна и вода на момчето и казаха, че то може да пренощува у тях, а утре чичо Джузепе — тъй наричаха ръкавичаря — щял да поговори с майка му. После те го сложиха на един корав одър, но на детето, което спеше обикновено на гола земя, тоя одър се стори като същинско царско легло. Момчето сладко заспа и в съня си все виждаше великолепните картини и медния глиган.
На сутринта чичо Джузепе излезе от къщи.Бедното дете беше много натъжено. То знаеше, че старецът е излязъл за да го върне при майка му. То целуна игривото кученце, а ръкавичарката ги гледаше ласкаво и им кимаше с глава.
С какъв отговор се върна чичо Джузепе? Той дълго разговаря с жена си, а тя все клатеше глава и милваше момчето.
— Добро дете е то — каза тя, — от него ще излезе също такъв славен ръкавичар,
какъвто беше и ти. Виж го само какви тънки и гъвкави пръсти има. Сякаш самата мадона го е определила да стане ръкавичар.
Момчето остана у чичо Джузепе. Жената го учеше да шие. То сладко се хранеше, сладко спеше, развесели се и започна да дразни Беллисима — тъй наричаха малкото бяло кученце.Домакинята му се заканваше с пръст, бранеше кученцето и веднъж дори се раз-сърди.Това наскърби момчето. То седеше замислено в стаичката си, чийто прозорец гледаше към улицата, дето се сушеха кожи. Пред прозореца имаше дебела желязна решетка. Детето не можеше да заспи, медният глиган не излизаше от главата му! Изведнъж то чу отвън: чук, чук! Без съмнение чукаше глиганът. Момчето се спусна към прозореца, но не видя нищо. Глигана вече го нямаше.
— Помогни на господина и му пренеси сандъчето с боите! — каза на следната утрин ръкавичарката, когато край къщата й мина младият съсед художник, който носеше кутия с бои и голямо платно за рисуване.
Момчето взе сандъчето и тръгна след художника. Те отидоха в картинната галерия и се изкачиха по същата стълба, по която детето мина в оная паметна нощ върху гърба на глигана. То позна статуите и картините, прекрасната Венера от мрамор и другата, която бе нарисувана с бои.
Ето, те се спряха пред картината на Бронзино — пред същата картина, на която бяха изобразени Христос и децата. Бедното момче също се усмихна — за него тук беше истински рай.
— Можеш да си отидеш у дома — каза художникът, като седна да рисува.
— Не мога ли да погледам как рисувате? — попита момчето. — Много ми се иска да видя как ще пренесете картината върху това бяло платно.
— Но сега аз няма да рисувам с бои — отвърна художникът и взе парче въглен. Ръката му се задвижи бързо по платното, очите му се заглеждаха от време на време в голямата картина и скоро, макар че очертанията бяха едва забележими,фигурата на Христос изпъкна върху платното точно такава, каквато бе нарисувана на картината.
— Върви си сега у дома — каза художникът и момчето си отиде мълчешком в къщи, седна пред масата и започна да шие ръкавици.
Но през целия ден мисълта му се носеше из картинната галерия. Затова то постоянно си убождаше пръста с иглата, правеше грешки, ала не закачаше Беллисима. Когато настъпи вечерта, малкият ръкавичар се измъкна тихичко през разтворената врата и излезе на улицата. Навън беше студено, но звездите блещукаха ярко и весело. Момчето изтича по пустата улица и се намери скоро при медния глиган. То се наведе, целуна го силно по лъскавата муцуна и се покатери на гърба му.
— Миличък глигане — каза то, — колко ми беше мъчно за теб! Тая нощ ние трябва да се разходим!
Но медният глиган стоеше неподвижно, както по-рано, и из устата му се лееше студена струя вода.Изведнъж някой дръпна момчето за крака. То се огледа наоколо — беше Беллисима, малката, ниско остригана Беллисима. Тя лаеше силно, като че искаше да каже: „Виждаш ли, и аз дойдох! Защо си седнал тук?" Дори самият дявол не би могъл да изплаши тъй силно детето, както това малко кученце. Беллисима на улицата! И при това необлечена. Какво ще стане сега? Зиме кученцето излизаше на улицата в овчо кожухче, което беше скроено и ушито точно за него. Кожухчето се завързваше с червена панделка под шията и под корема. В тая дреха кученцето приличаше на същинска козичка. И изведнъж Беллисима се намери сама и гола на улицата — какво ще стане сега? Всички мечти на момчето се пръснаха мигом. То целуна медния глиган и взе Беллисима на ръце! Кученцето трепереше от студ и детето побягна с всичка сила към къщи.
— Какво носиш? — извикаха му двама стражари. — Отде си откраднал това хубаво кученце? — попитаха го те и взеха Беллисима от ръцете му.
— Дайте ми го, моля ви се, дайте ми го? — молеше се момчето със сълзи на очи.
— Ако ти не си го откраднал, кажи в къщи да дойдат за него в участъка — рекоха стражарите и отминаха нататък.
Момчето не знаеше дали да се хвърли веднага в Арно или да се върне у дома и да разкаже всичко. „Ще ме пребият от бой — мислеше си то. — Нищо,нека ме пребият,аз искам да умра." И то тръгна към къщи.
Уличната врата беше вече затворена. Момчето взе от земята един камък и захлопа с него по вратата.
— Кой е там? — обади се някакъв глас отвътре.
— Аз съм — викаше момчето. — Беллисима се загуби. Отворете вратата и ме убийте!
Дигна се страшна олелия. Най-много от всички се изплаши ръкавичарката. Тя погледна веднага към стената, дето обикновено висеше дрешката на кученцето. Кожухчето си стоеше на мястото.
— Беллисима в участъка! — пищеше ужасена тя. — Ах,ти лошо момче! Ти ли я подмами да тръгне с теб? Боже мой, тя сигурно ще измръзне! Такова нежно същество между ония груби стражари!
Веднага изпратиха чичо Джузепе в участъка. Ръкавичарката ахкаше и викаше, момчето плачеше. Събраха се всички съседи, дойде и художникът. Той взе детето на колене, разпита го какво се е случило и узна цялата история за медния глиган и за картинната галерия — история, която му се стори малко странна и неясна. Художникът утеши момчето, опита се да успокои и домакинята, но тя не преставаше да се вайка дотогава, докато старецът не се завърна с Беллисима. Ех, каква радост беше! Художникът помилва още веднъж детето и му подари много картинки.
Тия картинки бяха много хубави. Какви смешни глави бяха изрисувани по тях! Тук беше и самият меден глиган, също като жив.
Значи тоя, който умее да рисува с молив и с бои, може да събере около себе си целия свят…
На следния ден през свободното време момчето взе молив и на бялата страна на една картина се опита да нарисува медния глиган. Удаде му се. Наистина рисунката излезе малко крива и полегата, единият край беше по-дебел, а другият по-тънък, но все пак човек можеше да се досети какво е нарисувано.
Момчето тържествуваше. То забеляза, че моливът не го слуша и не се движи, както трябва, но на следния ден редом с първия меден глиган стоеше друг, сто пъти по-хубав, а третият глиган вече беше толкова хубав, че всеки можеше да го познае от пръв поглед.
Затова пък шиенето на ръкавиците вървеше зле, поръчките от града се изпълняваха бавно. Медният глиган научи момчето, че на хартия могат да се изобразяват всякакви картинки и че градът Флоренция е същински албум. На всяка крачка човек среща неща, ко¬ито просто молят да ги изпишеш на картинка.
На площада „Света Троица" се издига висока права колона, а върху нея стои богинята на правосъдието със завързани очи и с везни в ръце. Скоро и тя бе нарисувана на хартия и я нарисува не друг, а малкият ученик ръкавичар. Сбирката от рисунки бързо растеше, ала това бяха само изображения на неодушевени предмети. Но ето че веднъж пред малкия художник започна да подскача Беллисима.
— Стой, Беллисима, стой мирно — каза той, — ако искаш и ти да влезеш в моята картинна галерия. Ще видиш колко хубаво ще те нарисувам!
Но бБелисима не искаше да стои мирно, та затова трябваше да се върже за главата и за опашката. Тя лаеше и скачаше и въжето трябваше да се стегне още по-здраво. В тая минута се показа ръкавичарката.
— Ах, ти, безбожно момче! — извика тя. — Бедното животно.
И старата ръкавичарка блъсна момчето и го изгони като „неблагодарник" от къщи, после зацелува със сълзи на очи своята ненагледна и полузадушена Беллисима.
В същото време на стълбата се появи съседът художник. И оттук именно нашата история прави завой.
През 1834 година във Флорентинската художествена академия имаше изложба. Две картини, окачени една до друга, привличаха постоянно многобройни зрители. По-малката от тях представляваше весело момче, което седи на столче и рисува бяло, ниско остригано кученце. Личи си, че кученцето не иска да стои мирно и затова е вързано здраво за главата и опашката. В тая картина имаше толкова много живот, че никой не можеше да мине край нея, без да й се полюбува.Разказваха, че художникът е млад флорентинец, че още като дете той бил намерен на улицата от един стар ръкавичар и бил самоук в рисуването. Един знаменит живописец открил случайно тоя талант точно в минутата, когато пъдели момчето от къщата на ръкавичаря за туй, че то завързало модела си — любимото на господарката куче.
Ученикът на ръкавичаря бе станал велик художник. Това доказваха неговите картини, особено оная, която беше по-голяма. Върху нея имаше всичко на всичко само една фигура — прекрасно, но облечено в дрипи момче, което спеше на улицата. То седеше сгушено до медния глиган в уличката „Порта Роза". Всички посетители на изложбата знаеха това място. Ръцете на момчето бяха отпуснати върху главата на глигана. То спеше дълбоко.
Тая чудна картина бе поставена в голяма позлатена рамка, а на един от ъглите на рамката висеше лавров венец.
Но между зелените листа на венеца се извиваше черна панделка, от която се спущаше до земята дълъг чер креп: младият художник беше умрял преди няколко дни.

Петелът Коко се събуди внезапно. Откакто се помнеше, все по това време се будеше. И винаги бързаше тържествено да съобщи на света за настъпването на новия ден. Той пое сладко дъх, понечи да изкукурига… и се спря. Сети се за вчера: “Ама и тоя петел, какво се е разкудкудякъл по тъмно, само ме буди ” – беше казала малката стопанка, като се прозяваше сутринта на закуска.
…Нали беше поел много въздух, трябваше да го изпусне – Петелът дълбоко въздъхна и се замисли. Чак сега осъзна обидата. Беше винаги точен, вярваше че прави добро, като съобщава на всички: слънцето е зад ей онзи хълм и след малко ще се покаже. Понякога тайно си мислеше даже, че без неговия сигнал няма да стане светло. Защо искаше момичето да остане тъмно? Нали светлината е нужна, за да намират кокошките зрънцата с които се хранят? – недоумяваше той.
Петелът Коко нежно погледна кокошките, които сладко спяха, наредени една до друга на пръта под него. Той не можеше да брои, но ги помнеше всички: “ Ето и новите, стопанинът ми ги донесе вчера – разгледа той двечките съвсем млади ярки – снощи не можахме да се запознаем, пък и нека да свикнат първо с новото място… “
Той се замисли и не усети как отново задряма.
На сутринта излезе последен. Кокошките вече усърдно кълвяха зрънцата, които стопанката щедро беше пръснала из двора. Коко клъвна също няколко пъти, после се огледа. Едната от новите беше наблизо, той дружелюбно тръгна към нея, за да я поздрави. Кокошчицата изобщо не му обърна внимание, просто продължи да се храни. “Поне да беше пляснала с крилцата си!” – неприятно изненадан си каза той – а то така, все едно, че ме няма.”
Приближи се любезно до другата.Тя така го погледна само с едното око, че той веднага се отстрани. Отиде в ъгъла на двора и обидено закълва. “Щом не ме искат, няма да се натрапвам!” За втори път от нощта насам Петелът Коко се замисли – въпросът ставаше екзистенциален. Нещо се случваше със света, който той познаваше.
От съседския двор се чуваше пляскане с крила; носачките с възбудено кудкудякане съобщаваха за всяко снесено яйце; петелът се разхождаше важен, важен…
“Грубиян и нахал – с неприязън го изгледа Коко. – Как само ги гони. Никаква деликатност!” – клатеше той глава.
В неговия двор беше тихо. Кокошките еманципирано, без да му обръщат внимание, кълвяха. Петелът Коко пристъпваше от крак на крак, угнетено преглъщаше по някое зрънце. Едва изчака вечерта.
– Знаеш ли, нещо става с петела – каза на вечеря стопанката – много умърлушен ми се вижда. Изобщо не погледна кокошките днес, през цялото време стоя сам.
– Абе сега като казваш – спомни си стопанинът – аз мислех, че съм се успал и не съм го чул. Но той май и сутринта изобщо не кукурига?.. Ако до края на седмицата не се оправи, ще взема да го заколя за неделя, казаха, че ше ни доведат пак внучката на гости, какво ще кажеш?
– Добър петел беше, какво му стана? До вчера си беше съвсем в ред – съжали го стопанката. –Май съседите повече случиха с тяхния, нали заедно ги взехме – добави тя – виж го как се грижи за кокошките… А детето обича бульонче, ще му направя. Нека, нека дойде, да се наспи у нас, тя ни е поспалана…[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2659″]

Според малките момчета
пролетта пристига тук
с влака или самолета
или с някой превоз друг.
Смешни баткови дечица!
Запомнете! Пролетта
идва тук със колесница,
возеща безброй цветя.
В колесницата отпред е
впрегнат вятърът южняк,
боднал в гривата си цвете
и с венче като калпак…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2613″]

Живял някога един много богат търговец. Той имал шест деца — три момичета и три момчета. Тъй като бил разумен човек, не жалел нищо за възпитанието и обучението на децата си и им наемал какви ли не учители. Дъщерите му били много хубави, но най-малката била чудесна. Когато била мъничка, всички я наричали Хубавка и това име й останало. Сестрите й завиждали. Освен, че била най-хубава, била и най-добра. Двете по-големи ходели почти всеки ден на балове, на представления, на разходки и се подбивали с малката, която прекарвала времето си в четене на добри книги.
Тъй като се знаело, че тези девойки имат богати зестри, много видни търговци ги искали за жени, но двете по-големи отвръщали, че никога не ще се омъжат, освен ако се намери някой дук или поне конт. Хубавка благодарела почтително на онези, които я искали за жена казвала, че е много малка и че иска да остане при баща си още няколко години.
Внезапно търговецът изгубил всичкото си богатство и му останала само една селска къщица далече от града. Трябвало да се пренесат в тази къща и да си изкарват прехраната с полска работа.
Като се настанили в селската къща, търговецът и синовете му се заловили да обработват земята. Хубавка ставала в ранни зори и чевръсто се залавяла да чисти къщата и да готви обяда за семейството. Като свършвала работата, сядала да почете или пък предяла и си пеела. Двете й сестри, напротив, много се отегчавали. Събуждали се късно, разхождали се по цял ден и се вайкали, че нямат вече хубави дрехи.
Изминала цяла година, откакто семейството живеело усамотено. Но търговецът попучил писмо, в което се казвало, че един от корабите му, натоварен със стока, е пристигнал невредим. Тази новина замаяла главите на по-големите сестри и като видели баща си да се стяга за път, заръчали му да им донесе рокли, шапки и какви ли не дрънкулки. Хубавка не поискала нищо, защото разсъдила, че парите от стоката няма да стигнат за покупките на сестрите й.
— Ти не искаш ли да ти купя нещо? — я запитал бащата.
— Тъй като сам се сети за мен — отвърнала тя, — моля ти се да ми донесеш една роза, защото тука не цъфтят.
Човекът тръгнал. Но като пристигнал, го осъдили за изгубените стоки и той потегли обратно толкова беден, колкото бил преди. Оставали десет левги до къщи; тъй като пътят минавал през гъста гора, той се изгубил. Завалял сняг, вятърът се засилил и той на два пъти падал от коня си.
Свечерило се. Помислил, че ще умре от глад и от студ, но изведнъж забелязал в края на една дълга алея силна светлина. Отправил се нататък и видял, че светлината струи от прозорците на обширен замък, целият осветен. Търговецът побързал да се подслони в него, но се зачудил, че в двореца нямало никой.
Конят му, който го следвал, видял отворена конюшня и влязъл вътре. Търговецът вързал и се отправил към замъка, но и там не видял никого. Влязъл в широка зала, къде намерил напален силен огън и маса, отрупана с ястия; на нея бил сложен само един прибор. Часовникът отброил единадесет удара, без никой да се появи. Не могъл повече да се бори с глада си, взел едно пиле и го изял на две хапки. Изпил също и няколко купи вино, та се окуражил, излязъл от залата и тръгнал да обикаля разкошно наредените салони. Най-сетне влязъл в една стая, където имало постлано хубаво легло. Тъй като минавало полунощ и бил много уморен, решил да затвори вратата и да си легне.
Събудил се на другия ден в десет часа сутринта. Много се зачудил,като намерил чиста дрехи вместо своите, които били доста износени. Излязъл да потърси коня си. Тъй като ми-нал под един свод от рози, спомнил си какво му била поръчала Хубавка и откъснал едно клонче с няколко цвята. В същия миг се чул страшен шум, видял да се задава ужасно чудовище и едва не изгубил съзнание.
— Ти си неблагодарен — му рекло чудовището с грозен глас. — Спасих ти живота и те приех в замъка си, а ти ми се отплащаш, като ми крадеш розите, които обичам повече от всичко на света! Трябва да умреш, за да изкупиш грешката си. Давам ти четвърт час да се простиш с този свят.
Търговецът се хвърлил на земята, скръстил ръце и казал на звера:
— Господарю мой, прости ми. Не знаех, че ще те засегна, като откъсна роза за една от дъщерите си.
— Не ме наричай господар—отвърнал зверът,—а чудовище и не се надявай да ме умилостивиш с ласкателства. Но ти ми каза, че имаш дъщери. Аз ще ти простя, ако една от дъщерите ти дойде доброволно да умре вместо тебе. Не ми възразявай, върви и ако твоите дъщери откажат да умрат вместо тебе, закълни се, че ще се върнеш до три месеца.
Горкият човек се заклел и чудовището му казало, че може да тръгне, когато пожелае
— Но аз не искам — добавило то — да си отидеш с празни ръце. Върви в стаята, където спа, там ще намериш празен сандък. В него можеш да сложиш всичко, което ти хареса. Аз ще ти го изпратя в къщи.
При тези думи чудовището се оттеглило и човечецът си казал:
— Ако трябва да умра, поне ще съм спокоен, че мога да оставя на децата си с какво да преживяват.
Върнал се в стаята и намерил много златни предмети. Напълнил големия сандък и го затворил. Извел коня си от конюшнята и напуснал палата с тъга, голяма колкото радостта, която изпитал, когато влязъл в него. За няколко часа стигнал в малката си къща. Децата му го наобиколили, но вместо да се зарадва на техните ласки, търговецът се разплакал. Той държал в ръка клончето с рози, което донесъл на Хубавка. Подал й го и рекъл:
— Хубавке, вземи тези рози. Те струват скъпо на твоя нещастен баща.
И разказал на децата си тъжното приключение, което му се случило. Двете по-големи сестри се развикали и се нахвърлили с обидни думи върху Хубавка, която не плачела.
— Защо да плача? — рекла тя. — Баща ми няма да умре. Нали чудовището е съгласно да замени с една от дъщерите му? С радост ще спася баща си и ще му докажа своята обич.
Каквото и да говорили, Хубавка държала на своето. Търговецът така бил обзет от мъка,че ще загуби дъщеря си, та не се и сетил за сандъка, който бил напълнил със злато. Влязъл в своята стая да си легне и се зачудил, като го намерил до кревата си. Той доверил тайната си само на Хубавка; тя го помолила да използува това богатство, за да ожени сестрите й за двамина благородници, които били идвали, докато го нямало.
Когато Хубавка тръгнала с бащата, двете лоши сестри си натъркали очите с лук, за да могат да заплачат. Но братята много плакали, както и търговецът. Само Хубавка не плачела, за да не увеличава тяхната скръб.
Поели към палата и привечер го съзрели осветен както първия път. Конят се отправил към конюшнята, а горкият човек влязъл с дъщеря си в голямата зала; намерили сложени великолепна трапеза с два прибора. Като се навечеряли, чули ужасен шум и търговецът взел да се сбогува през сълзи с клетата си дъщеря, защото разбрал, че чудовището пристига.
Хубавка се разтреперала, като видяла ужасния му образ, но бързо се съвзела. Чудовището я запитало дали е дошла по своя воля.
— Да! — отвърнала тя.
— Ти си твърде добра — й казало то — и аз съм ти много задължен. А ти, човече, си тръгни утре сутринта и да не си посмял да се върнеш тук. Сбогом, Хубавке.
— Сбогом, чудовище — отвърнала тя.
И чудовището си отишло веднага. Търговецът и дъщеря му си легнали. Те мислили, че не ще могат да мигнат цяла нощ, но едва се намерили в леглата и очите им се затворили. В съня си Хубавка видяла една красива жена, която й казала:
— Аз съм доволна от доброто ти сърце, Хубавке. Благородната ти постъпка — да дадеш живота си, за да спасиш своя баща, няма да остане невъзнаградена.
Като се събудила, Хубавка разказала съня на своя баща, който малко се поуспокил. Но пак заридал, когато дошло време да се раздели с дъщеря си.
След като заминал, Хубавка седнала в голямата зала и също заплакала, защото мислила, че чудовището сигурно ще я изяде вечерта. Тя решила все пак да се разходи из замъка и неволно почнала да се възхищава на неговата красота. Много се зачудила, като видяла на една врата надпис: „Покоите на Хубавка“. Отворила бързо вратата и била очарована от великолепието, което царяло там. Най-силно впечатление й направили голямата библиотека, клавесинът и нотните тетрадки.
— Не иска да скучая — рекла си тихичко тя.— Ако трябваше да живея тука само един ден, щеше ли да струпа толкова неща?
Тази мисъл й възвърнала куража. Отворила библиотеката и видяла една книга, върху която било написано със златни букви: „Пожелавай, заповядвай, тука ти си господарка“.
— Ех — казала си тя с въздишка, — не желая нищо друго, освен да видя своя клет баща и да узная какво прави сега.
И за свое най-голямо учудване, като погледнала в едно голямо огледало, видяла тяхната къща и баща си, който се връщал с тъжно лице! Сестрите й излезли да го посрещнат и въпреки гримасите, които правели, за да изглеждат натъжени, радостта от загубата на сестра им личала по техните лица. След миг всичко изчезнало.
На пладне намерила трапезата сложена и докато обядвала, се разнасяла прекрасна музика, при все, че не се виждал жив човек. Вечерта, като се отправила към масата, чула стъпките на чудовището и неволно затреперала.
— Мога ли да те погледам, като вечеряш? — запитало чудовището.
— Ти си господарят тук — отговорила Хубавка.
— Не — отвърнало чудовището, — тука има само една господарка и това си ти. Стига да ми кажеш да си отида, ако те отегчавам, и аз ще изляза на часа. Кажи ми, нали ме намираш отвратителен?
— Това е вярно — казала Хубавка, — защото аз не умея да лъжа. Но вярвам, че ти си добър.
— Имаш право — рекло чудовището. — Но освен, че съм отвратителен, аз нямам и разум. Зная само, че съм звяр.
— Не може да си звяр — отвърнала Хубавка, — щом съзнаваш, че нямаш разум. Глупакът е винаги самодоволен.
— Храни се, Хубавке — й рекло чудовището, и дано не се отегчаваш в своята къща. Защото всичко тук е твое и ще ми бъде много мъчно, ако не си доволна.
Хубавка вечеряла с охота. Тя вече не се страхувала от чудовището, но се изплашила до смърт, когато то я запитало:
— Хубавке, искаш ли да ми станеш жена?
Тя му отговорила разтреперана:
— Не, чудовище.
В този миг клетото чудовище въздъхнало и се чуло такова страхотно свистене, което оттекнало по целия палат. После се надигнало и казало тъжно:
— Сбогом, Хубавке!
И като напуснало стаята, от време на време се обръщало да я погледне пак.
Хубавка прекарала три месеца в този палат. Всяка вечер чудовището идвало да я посети. И всеки път Хубавка откривала по нещо добро в него. От честите срещи тя свикнала с грозния му вид. Само едно нещо причинявало мъка на Хубавка: винаги преди лягане то я запитвало дали иска да му стане жена и мъката му се увеличавала, когато тя отвръщала, че не желае.
Един ден Хубавка видяла в огледалото баща си болен от мъка, дето я е загубил. И когато чудовището й рекло:
— Обещай ми, че никога няма да ме напуснеш.
Тя му отвърнала с думите:
– Аз бих ти обещала да не те напускам никога, но толкова ми се иска да видя баща си, че ще умра от мъка, ако не ме пуснеш.
— Предпочитам по-скоро аз да умра — рекло чудовището. — Ще те изпратя при твоя ба-ща, ти ще останеш там и твоето клето чудовище ще умре от мъка.
— Не, твърде много те обичам, за да искам да ти причиня смъртта — отвърнала Хубавка през сълзи. — Обещавам да се върна след осем дена.
— Ще бъдеш там утре заранта — рекло чудовището. — Но помни обещанието си. Кога то пожелаеш да се върнеш, трябва само да сложиш своя пръстен на масата. Сбогом. Хубавке.
При тези думи чудовището въздъхнало и Хубавка си легнала тъжна, че го е наскърбила. На сутринта се събудила в бащината си къща; разклатила звънчето, което висяло до леглото й и дошла прислужницата, която надала вик на изненада. Бащата дотичал и едва не умрял от радост, като видял отново скъпата си дъщеря. Хубавка се облякла, съобщили на сестрите й и те пристигнали с мъжете си.
И двете сестри били нещастни. По-голямата се била оженила за много хубав благородник, но той бил увлечен в собствената си красота, от сутрин до вечер се занимавал само със себе си и не обръщал никакво внимание на своята жена. Втората се оженила за човек с остър ум, но той си служел с него само да вбесява хората, най-вече собствената си жена.
Сестрите на Хубавка едва не умрели от яд, когато я видели облечена като принцеса, по-красива от зората. И веднага скроили план как да я погубят.
— Сестро — рекла по-голямата, — хрумна ми нещо: да я задържим тука повече от осем дни. Глупавото й чудовище ще се разгневи, дето не е удържала думата си, и ще я разкъса.
— Имаш право, сестро — отвърнала другата.
След като взели това решение, те отишли при сестра си и били толкова ласкави с нея. че Хубавка се просълзила от радост. Когато осемте дни изминали, двете сестри почнали да си скубят косите и изглеждали толкова натъжени от нейното заминаване, че тя обещала да остане още осем дни.
Но Хубавка се терзаела при мисълта, че причинява мъка на своето клето чудовище. През десетата нощ тя сънувала, че е вече в градината на палата и че вижда чудовището полумъртво простряно на тревата. Хубавка се стреснала и заплакала. Сложила пръстена си върху масата и на сутринта с радост видяла, че се намира в палата на чудовището. Но то не се появило. Хубавка прекосила целия палат, като го зовяла силно. След като претърсила всички кътчета, спомнила си своя сън, изтичала в градината към потока, където го била ви¬дяла насън. Намерила клетото чудовище паднало в безсъзнание и го помислила за мъртво. Хвърлила се върху него, без да изпитва ужас от неговия вид, усетила, че сърцето му още бие, гребнала вода от потока и напръскала главата му. Чудовището отворило очи и казало на Хубавка:
— Ти не удържа обещанието си, мъката ми по теб ме погуби и реших да умра от глад. Но аз се разделям с живота спокойно, защото имах щастието да те видя още веднъж.
— Не, мое скъпо чудовище, ти няма да умреш — извикала Хубавка, — ти ще живееш. В този миг аз ти давам ръката си.
Едва изрекла тези думи, замъкът заблестял в светлини, бенгалски огньове, музика, всичко било празнично. Тя се обърнала към милото си чудовище. Но то било изчезнало и на негово място стоял един красив принц, който коленичил, за да й благодари, че е премахнала чародейството, което тежало над него. При все че принцът заслужавал внимание, тя не могла да не попита къде е нейното чудовище.
— Ето го в краката ти — й рекъл принцът. — Една зла фея ми отреди да остана в онзи вид, докато някоя девойка се съгласи да се ожени за мен. Предлагам ти короната си, без да забравям колко много ти дължа.
Отправили се заедно към замъка. Хубавка едва не умряла от радост, като срещнала в голямата зала баща си и цялото си семейство, както и красивата жена, която видяла в съня си и която била пренесла всички в замъка.
— Хубавке — й казала жената, която била фея, — ела да получиш наградата за своя избор. Ти предпочете добродетелта пред красотата и разума и заслужаваш да намериш всичките тези качества събрани у едно същество. Затова ще станеш велика царица. Колкото за вас, госпожи — казала феята на двете сестри, — тъй като познавам вашите сърца и всичката злоба, която се таи в тях, превърнете се в две статуи! Вие ще стоите край портите на двореца на своята сестра и ще можете да възвърнете прежния си вид само ако осъзнаете грешките си. Но аз се боя, че завинаги ще останете статуи.

Живял някога на брега на морето стар рибар със своя единства син. Те били много бедни. Цялото им богатство се състояло от една стара лодка и кърпена рибарска мрежа. Младият рибар помагал на баща си и по цял ден пеел песни.
Веднъж старият рибар хвърлил мрежата в морето. Извадил я и какво да види! — в мрежата се мята малка рибка. И не била обикновена, а златна. Учудил се старецът и рекъл на сина си:
— Наглеждай чудната рибка, сине, а аз ще ида при хана и ще му разкажа за нея. Той сигурно ще ни даде хубав подарък.
Тръгнал старецът. Младият рибар погледнал как рибката се мята и мъчи в мрежата и я съжалил. Той не дочакал да се върне баща му и пуснал рибката в морето.
Плиснала рибката с опашница и се изгубила в морето. Ханът пристигнал със своята свита и извикал:
— Я ми покажи чудната рибка! А младият рибар навел глава и промълвил:
— Домъчня ми за красивата рибка, велики господарю, и я пуснах.
Ханът се разсърдил и взел да ругае стареца:
— Ах ти, негодно старче! Как посмя да тревожиш моя хански покой с празни работи! Пък и кой ли е слушал в морето да се развъждат златни риби?!
Тръснал ханският везир дългата си брада — а брадата му била толкова дълга, че се влачела по земята — и рекъл:
— Преживял съм на земята повече от сто години, но за такова чудо не съм слушал.
Как не се мъчил старият рибар да убеди хана, че говори истината, но ханът не му повярвал, само повече се разгневил. И заповядал да вържат ръцете и краката на младия рибар, да го поставят в старата лодка и да пуснат лодката в морето.
Ханът се прибрал доволен в своя дворец, а бедният старец стоял на морския бряг, гледал как вълните отнасят лодката с единствения му син и не знаел какво да прави. Лодката се скрила от очите му и той паднал на земята, проклинайки хана-звяр.
Младият рибар лежал в лодката и чакал своя край. А лодката все повече и повече навлизала в морето.
Най-сетне в далечината се показал остров. Вълните изтласкали лодката към острова и тя врязала нос в крайбрежния пясък. В тоя миг иззад дърветата се показал млад момък. Той толкова много приличал на младия рибар! — както едната половинка от ябълката прилича на другата.
Момъкът приближил към младия рибар и развързал ръцете и краката му. Младият рибар прегърнал непознатия си спасител и му поблагодарил. И между двамата се родила истинска дружба.
Веднъж приятелите се разхождали из острова. Далече пред тях старец карал стадото си на паша. Момците приближили към него, поздравили го.
Поседнали, похапнали и старецът им заразказвал:
— На три дни път оттук има богата страна. Ханът на тази страна живее в голяма скръб, защото единствената му дъщеря от рождението си досега не е проговорила нито дума. Ханът е обявил: който излекува дъщеря му, ще бъде богато награден и ще я вземе за своя жена; а ако ханската дъщеря остане пак няма както преди — ще му отсече главата.
Учудили се момците и решили да опитат щастието си. Когато приближили до двореца на хана, момъкът рекъл на рибаря:
— Нека аз пръв да опитам щастието си. Ако успея да излекувам ханската дъщеря, ще си разделим по братски всички подаръци.
Младият рибар се съгласил и момъкът се запътил към двореца на хана.
В двореца го видели две млади жени и го заприказвали:
— Много юнаци като тебе се опитваха да излекуват ханската дъщеря, но нито един от тях не остана жив. И теб те очаква същата участ.
Смелият момък влязъл при ханската дъщеря, поклонил се и заговорил:
— Красавице принцесо, моят баща има трима сина. Веднъж отидохме в гората за дърва. Най-старият ми брат отсече едно дърво и изряза от него красива птица. Той я направи толкова изкусно, че птицата изглеждаше като жива. Средният брат тръгна из гората, насъбра най-красиви птичи пера и с тях украси дървената птица. Тя стана още по-красива. Аз намерих чист извор и изкъпах птицата в бистра, прозрачна вода. Нашата птица оживя, запя и литна. И ето че започнахме да спорим. „Птицата е моя!“ — почна да доказва всеки от нас. Споровете ни толкова се разгорещиха, че никой не им вижда края. Кажи сега, красавице, чия трябва да бъде птицата?
Девойката се изправила, черните й очи затрепкали. По лицето й пробягала усмивка. Но принцесата нищо не отговорила, само посочила с пръст устата си и кимнала с глава.
Разсърдил се момъкът:
— Щом е съдено да загина, по-добре и ти да загинеш с мене!
Той извадил меча си и замахнал. От страх принцесата паднала на земята, завикала и в тоя миг от устата й изпълзяла бяла змия. Момъкът настъпил змията и я убил.
Принцесата погледнала с насълзени очи момъка, свалила пръстена от ръката си и рекла:
— Вземи този пръстен и иди при баща ми — той богато ще те възнагради.
Момъкът взел пръстена и изтичал при своя приятел. Като го видял, младият рибар лудо го запрегръщал. Момъкът му разказал всичко, предал му пръстена и рекъл:
— Сега ще ти открия моята тайна. Аз съм златната рибка, която ти съжали и пусна в морето. Когато ти пееше край морския бряг своите песни, славата за тяхната красота се понесе из цялата водна страна.
Аз доплувах до брега да ги послушам и попаднах в мрежата. Но ти ме избави от плен. Когато ханските стражи те вързаха и пуснаха с лодката в морето, аз повиках на помощ моите верни приятели-риби. Помолих ги да поддържат лодката и да не й дават да потъне. Моите верни приятели изпълниха молбата ми и доведоха лодката до острова. А аз приех образ на човек, който много прилича на тебе. Разбрах колко е чисто сърцето ти и те обикнах като брат. Но дойде време да се връщам в подводната страна. Вземи пръстена, иди при хана и получи наградата. А ако някога ти дотрябвам, ела на морския бряг и ме повикай три пъти. Аз веднага ще ти дойда на помощ.
Като казал това, момъкът се хвърлил в морето.
Младият рибар се натъжил от раздялата със своя приятел, дълго гледал подир вълните, после тръгнал към ханския дворец. Отишъл и помолил да го пуснат. Чакал, чакал той, но ханът не искал да му даде дъщеря си за жена и забранил да го пускат в двореца.
Като научил това рибарят, светът му се видял по-черен от нощта, отишъл на другия край на града и се наел помощник на един стар ковач.
Изминала една седмица, принцесата научила какво се е случило. Започнала горко да плаче и моли баща си:
— Ако не ме омъжиш за този юнак, който ме излекува, още днес ще ме загубиш. Без него животът не ми е мил.
Тя изтичала до морето, за да се хвърли във водата; с мъка я задържали. Волю-неволю ханът трябвало да омъжи дъщеря си за младия рибар.
Ханът поканил сватбари, заповядал на слугите си да облекат младия рибар в празнични дрехи. На другия ден сватбеният пир започнал, забили барабани, засвирили зурни…
Така младият рибар станал зет на хана. Но ханът не обичал своя зет и все мислел как да се избави от него. А и на младия рибар не му се искало да живее в ханския дворец.
Един ден принцесата забелязала, че рибарят тъгува. Тя приближила до него и го запитала защо е тъжен.
— Не мога волно да дишам в този разкошен дворец. Тук нищо не мe радва. Моята младост премина на морския бряг. Там остана любимият ми баща. Какво е станало с него — не зная. Ако ти се съгласиш да идем при моя баща, аз ще бъда най-щастливият човек на света. Само че в моята страна ти ще живееш като жена на беден рибар. Там няма да имаш богатствата на твоя дворец, робините…
— Съгласна съм на всичко — отвърнала принцесата, — само ти да си щастлив; повече нищо не ми трябва. Но дали ще можем да преплаваме морето? В нашата страна никой не умее да строи кораби.
— Не се безпокой. Аз всичко ще направя. Върви, готви се за път!
Младият рибар оставил у дома жена си, а сам тръгнал към брега на морето и повикал три пъти. Рибката се показала от водата и запитала:
— Какво искаш, верни приятелю?
— Домъчня ми за родната страна, искам да се върна в родината.
А нямам нито кораб, нито лодка да преплавам морето. Моята стара лодка е съвсем разбита.
Златната рибка отвърнала:
— Твоето желание ще бъде изпълнено. Щом настане вечерта, аз ще ти изпратя една голяма риба. Влезте смело в нейната уста и утре ще бъдете у дома си.
Рибката се гмурнала във вълните и изчезнала.
Настанала вечерта, надигнали се вълни и до брега доплувала огромна риба. От носа й се издигал висок фонтан, тя биела с опашката си от нетърпение.
Ханската дъщеря видяла рибата и изтръпнала от страх. А младият рибар я успокоил, взел я за ръка и я повел право към устата на рибата. Влезли те, затворила рибата устата си и заплувала по морето. Тя плувала толкова спокойно и внимателно, че младият рибар и жена му се унесли и заспали. А на сутринта огромната риба ги довела до назначеното място и отворила уста. Топли слънчеви лъчи паднали върху младия рибар и го събудили. Погледнал той — пред него бил родният бряг, на който пораснал, къщичката, пред която седял старият му баща. Усмихнал се тай, зарадвал се, после изтичал при баща си и го прегърнал.
След това младият рибар завел при баща си и своята жена. Старецът я видял и много я харесал. И тримата заживели мирно и щастливо в бедната си къщичка.

Някога в Месина живеела една жена. Тя имала син на име Кола, който от сутрин до вечер се къпел в морето. Майката го викала
от брега:
— Кола! Кола! Излез най-сетне от водата. Та ти не си риба!
Но всеки ден синът й плувал все по-далече и по-далече. А от постоянното викане майката дори я заболели гърдите. Веднъж той накарал майка си толкова дълго да вика, че търпението й се изчерпало, и тя извикала в гнева си:
— Дано станеш риба!
Изглежда, небесните врати били отворени този ден: майчината клетва била чута и момчето в миг станало получовек-полуриба. Между пръстите му израснала ципа като на патица, а шията му станала като на жаба. Кола не се върнал вече на земята и майка му, изгубила надежда да го дочака, скоро умряла.
Мълвата, че в пролива до Месина се е появил получовек-полуриба, стигнала до ушите на краля. Той заповядал на всички моряци, щом някой от тях види Кола Рибата, да му обади, че кралят иска да говори с него.
Веднъж един моряк плувал далече в морето и видял Кола Рибата, който минавал наблизо.
— Кола — рекъл той, — кралят на Месина иска да поприказва с тебе.
Кола тозчас заплувал към кралския дворец. Кралят го посрещнал с приветлива усмивка.
— Кола Рибата, ти си такъв добър плувец, спусни се на морското дъно, преплувай около Сицилия и ми разкажи къде морето е най-дълбоко, както и за всичко, което видиш.
Кола се подчинил и преплувал около Сицилия. Скоро се върнал и разказал, че видял на морското дъно планини, долини, пещери и най-чудни риби, но го хванало страх само веднъж, когато при нос Фаро не можал да достигне дъното.
— Но на какво тогава се крепи Месина? — зачудил се кралят. — Хайде, гмурни се отново и виж на какво стои моят град.
Кола се гмурнал и прекарал под водата целия ден, а когато изплувал, рекъл на краля:
— Месина стои на скала, а тази скала поддържат три колони: едната от тях е здрава, другата — с пукнатина, а третата — разрушена.
Кралят бил потресен от това известие и пратил Кола Рибата в Неапол да види какво се намира под вулканите. Кола се гмурнал дълбоко в морето при Неапол и после разказал, че срещнал на пътя си отначало студена вода, после гореща, а на някои места потоци от сладка вода. Кралят не искал да вярва на това, но Кола помолил да му дадат две манерки, гмурнал се и напълнил едната от тях с гореща, другата — със сладка вода…
Сега на краля не давала спокойствие мисълта, че при нос Фаро морето няма дъно. Той отново повикал Кола Рибата в Месина и рекъл:
— Кола, ти трябва да ми кажеш колко е дълбоко морето при нос Фаро, па макар и приблизително!
Кола се гмурнал и стоял под водата два дни. А когато изплувал, рекъл, че не видял дъно, защото на голяма дълбочина нейде отдолу се издига стълб пушек и мъти водата:
Разяждан от любопитство, кралят рекъл:
— Ами ти скочи в морето от фара на нос Фаро.
Този фар се издигал на самия край на носа. Някога там стоял часови, свирил с тръба и размахвал знаме, за да предупреди минаващите кораби за опасното течение.
И Кола Рибата скочил в морето от кулата.
Кралят чакал ден, чакал два, чакал три дни, но Кола не се по¬явявал. Най-сетне изплувал, но бил бледен като мъртвец.
— Е, какво има там, Кола? — попитал кралят.
— Изплаших се до смърт. Видях една риба, в устата й би могъл да влезе цял кораб! За да не попадна в гърлото й, скрих се зад една от колоните, на които се крепи Месина.
Кралят слушал със зинала уста, но не можал да чуе най-главното: колко е дълбоко морето при нос Фаро — и проклетото любопитство не му давало спокойствие.
— Не, ваше величество, няма вече да се гмуркам. Страх ме е — рекъл Кола.
Видял кралят, че мъчно ще предума човека-риба, свалил от главата си короната, цялата обсипана със скъпоценни камъни, и я хвърлил в морето…
— Извади я, Кола!
— Какво направихте, ваше величество, та нали това е короната на вашата държава!
— Да, като нея няма друга в света! Гмурни се и я извади, Кола!
— Щом това ви е угодно, ваше величество, ще се гмурна — отговорил Кола, — но усеща сърцето ми, че няма да се върна вече от бездната. Заповядайте да ми дадат шепа леща. Ако имам още сили — ще се върна, но изплува ли лещата — не ме чакайте.
Стиснал той в пестника си лещата и се хвърлил в морето. Чакали го, чакали, минало много време и ето на повърхностна на водата се показала лещата.
Но човека-риба хората чакат и до ден днешен.

Седяла лисицата върху брега на една река и си мислела: „Как да си похапна прясна рибица?“
Не щеш ли — по речицата се задал пън, а на пъна — две чайки. Лисицата попитала:
— Какво правите вие, чайки?
— Ловим риба.
— Вземете и мене със себе си!
— Скачай!
Скочила лисицата. Пънът се преобърнал, чайките отлетели, а лиса паднала във водата.
Течението я понесло надолу по речицата и я отнесло в морето. Погледнала лиса — наоколо вода. Рекла си:
— Хайде, лапи, бъдете ми весла! Хайде опашко, стани ми кормило!
И плувала лиса като в лодка. Лапите й — същински весла — загребвали водата, а опашката й се въртяла като кормило — насам-нататък, насам-нататък.
Само че лиса забравила да каже на опашката си да кара към брега и опашката карала в открито море.
Лисицата плувала, плувала, а брегът все го нямало. Стигнала до средата на морето. И вече не знаела накъде да плува.
Тогава срещнала тюлена.
Тюленът й рекъл:
— Накъде плуваш, лисо? Навярно си се заблудила в нашето море и няма да доплуваш до брега.
— Зная аз къде плувам — отвърнала лисицата. — Тръгнала съм да видя има ли още животни в морските води. Чух, че сте останали вече съвсем малко.
— Не — отговорил тюленът, — в морските води има още много животни — и тюлени като нас, и моржове, и китове.
— Как не — рекла лисицата, — докато сама не видя, да ме убиеш, няма да повярвам. Я излезте вие, всичките животни, от морската дълбочина и се наредете в една редица до самия бряг. А пък аз ще броя.
Тогава всички тюлени, моржове и китове, излезли и налягали по водата в една редица — до самия бряг.
А лиса хукнала по гърбовете им като по мост. Тичала и брояла:
— Един тюлен, два тюлена, три тюлена… Един морж, два моржа, три моржа.. . Един кит, два кита, три кита.. .
И тъй лиса дотърчала до брега. Изскочила на брега и викнала на тюлена:
— Право каза, тюлене : в морските води има още много глупави животни като вас. През цялото море може да се построи мост от
вас! А сега идете, където искате, пък аз ще почивам!
Морските животни отплували, а лиса си свалила кожухчето и го окачила да се суши на храстчето, а опашката си сложила на камъка — да съхне.

След като Гарванът прелетял около света, отново кацнал на територията на цимшианите и приел човешки вид. Бил много уморен след продължителните си полети и приключенията, които му се случили по пътя. И преди всичко бил много гладен, както обикновено.
Видял да се издига дим над гората и като се запътил в тази посока, открил една колиба, сгушена под високите дървета. Там живеела красива цимшианска девойка заедно със своята майка, която се оказала много гостоприемна. В къщата имало големи запаси от вкусна и разнообразна храна и след като се наял до насита, Гарванът изпаднал в блажено настроение. Започнал да приказва предимно за себе си, без да забрави да спомене колко е умен и да се похвали за майсторството си, действително или измислено, да прави разни неща. И тогава плодовитият му, изпълнен с трикове ум родил една идея.
— Ако ми дадеш дъщеря си, ще се оженя за нея — казал той на вдовицата, която веднага се съгласила.
Няколко луни Гарванът живял щастливо с жена си в дома на вдовицата. Когато усетил, че най на края тъща му се зачудила защо не подхваща никаква работа, освен да яде, той се заел със занаята, който познавал най-добре — измамата. Една нощ заявил на жена си, че толкова много я обича, тя е готов да построи чудесно ново кану за нейната майка. Не забравил да добави, че тъй като е майстор по лодките, кануто ще бъде самата изящност и красота. Толкова прекрасно ще бъде кануто, уверявал я той, че те вече няма да посегнат към старата си лодка.
— Кажи на скъпата си майка, — тук Гарванът за мент надминал себе си, защото се сетил за умението на своята тъща да прави хубави гостби, — че утре, щом изгрее слънцето, ще ида в гората и ще потърся червено кедрово дърво, достойно да стане нейно кану. При следващото слънце ще оформя ствола на дърво вото, което съм избрал.
Дъщерята гордо предала съобщението на Гарвана на своята майка, която с радост го изслушала.
На следната сутрин, след обилна закуска, Гарванът казал на жените, че тръгва за близката гора да търси подходящо дърво за кану. Той наистина навлязъл навътре в гората, почивал си докато слънцето захванало да се крие зад дърветата, а след се върнал при жена си. Като се навечерял още по-добре от обикновено, той обяснил, че апетитът му се е изострил поради търсенето на дърво за кануто и добавил на жените, че след като огледал много дървета, открил тъкмо онова, което му трябва.
Той уверил жените, че рано на другата сутрин ще поеме отново към гората, за да отсече дървото и да започне работа. Жена му с нетърпение очаквала този момент, особено след като той и разказал колко щастливи мигове да прекарат в прекрасното ново кану. По природа разказвач, той обрисувал с думи ярка картина на близкото бъдеще, когато шели да направят бърза обиколка на островите, жена му на кърмата, майка й по средата, а той на носа. На сутринта, малко преди да се зазори, тръгнал към гората, за да се заеме със задачата си. Взел си не само обидна закуска, която тъща му приготвила за него и която той сетне изгълтал като някой вълк, но и доста храна, за да се подкрепя, докато работи през деня; взел също и каменните сечива на вдовицата.
Когато горещината на деня попреминала, жените дочули ударите на теслата навътре в гората. След малко до тях стигнал трясъкът на падащо дърво. Очевидно Гарванът не престанал да работи и след това. Жените чували нестихващото ехо на усърдна тесла. Майсторът на канута, мислели те, навярно е започнал трудната част с издълбаването на ствола. Когато се спуснала тъмнината, Гарванът едва-едва повлякъл крак към дома, изморен от работата си по кануто, както обяснил. Седнал пред богатата трапеза, която двете приготвили за него. Изтощението му очевидно не влияело на неговия апетит, което накарало майката все по-често да поглежда към бързо намаляващите хранителни запаси. Същата нощ Гарванът помолил жена си да подсети своята майка, че най-подходящата храна за един строител на лодки би била някоя голяма сушена есетра, която да се приготвя специално за него всяка вечер.
След още четири дни тежък труд Гарванът съобщил пред вечерната трапеза с есетра, че скоро лодката ще бъде завършена. „Скоро“-то се проточило много дни и на края майката заръчала на дъщеря си:
— Иди скришно в гората. По ударите на теслата ще стигнеш до твоя строител. Виж колко му остава до края. Бързо се върни и ми кажи, без твоят съпруг да разбере това. Майсторите на канута обикновено не обичат да ги гледа жена, докато работят, преди всичко да е готово.
Дъщерята послушала майка си и се запътила по посока на звуците от теслата малко затруднена, тъй като с всеки ден звуците се чували все по-малко и по-малко. Когато младата жена предпазливо приближила мястото, където работел строителят на лодки, спряла да погледа иззад голямо кедрово дърво. Гарванът току-що се бил покачил на люлката си от кедрови клони в дървото и сега лежал безгрижно по гръб, като си тананикал някаква песничка, която майсторите на канута пеят по време на работа. Не си оставял работата и Гарванът. От време на време изпълзявал от люлката и няколко пъти почуквал с тъпото на теслата лекичко един стар кедров пън, който лежал наблизо. Една дупка в края на прогнилия пън понасяла ехото и увеличавала звуците, та на известно разстояние човек веднага да реши, че някой усилено се труди в гората.
Безшумно като валмо дим от дърва жената се промъкнала обратно. Когато стигнала до дома си, засрамено разказала на своята майка как върви работата по новото кану. Тази нощ строителят на канута се върнал в къщи уморен като куче, но щастлив при мисълта за чудесната вечеря, която го очаква. Щастието му секнало, когато побутнал тежката кедрова врата на жъщата. Изчезнало било всичко: и запасите от храна, и красивата му жена, и щедрата му тъща. Излязъл и хукнал към брега, кьдето било на котва старото кану. Нямало го. Разбрал, че жените са се върнали при племето си.
Натъжил се Гарванът, много се натъжил, защото бил безкрайно гладен.